Човешкият прогрес зависи от някакво споделено разбиране за това какво всъщност означава „прогрес“. Това разбиране е вкоренено в нашата морална психология — в начина, по който мислим за морала и в това кое възприемаме като морално или неморално, коментира Адама Омари* в публикация за изданието Human Progress…
В продължение на хилядолетия хората са спорили какви трябва да бъдат правилните морални норми, но моралът не е еднородна конструкция. Поради това някои философи са се отказали изцяло от задачата да предписват морални норми, като вместо това са възприели философията на моралния релативизъм — възгледа, че доброто и злото зависят от културата или от личния избор. В най-добрия си вариант моралният релативизъм признава, че не съществува универсален подход към човешкото благополучие във всички контексти, което води до по-фино и нюансирано обсъждане на човешкия прогрес. В най-лошия си вариант обаче моралният релативизъм представлява пълно пренебрежение към моралните ограничения.
Постмодернистки философи като Мишел Фуко и Жак Дерида твърдят, че моралът не е обективен, а представлява произволна социална конструкция, която обикновено се оформя и налага в интерес на тези, които държат властта. Това тълкуване има катастрофални последици: ако моралът е нищо повече от маска за властта, тогава справедливостта става неразличима от доминацията, а всяка морална претенция се свежда до борба за контрол. Възможността за истина, добродетел или истинска свобода изчезва, като остават само конкуриращи се морални наративи без каквито и да било обективни етични стандарти за прилагане. Това обаче е крайна и вероятно съзнателно провокативна позиция. Съществува по-нюансирано разбиране за моралния релативизъм, основано на еволюционната психология, което признава различните морални ценности като реални, но често включващи лични и обществени компромиси.
Експерти в областта на психологията на личността предлагат теорията за „Големите пет“, която описва личността чрез петфакторен модел: екстраверсия, съгласивост, невротизъм, съвестност и отвореност към преживявания. Тази теория е водещото обяснение на личността като съвкупност от биологично обусловени, независими и относително стабилни черти. Подобен петфакторен модел е приложен и към моралната психология — Теорията за моралните основи с пет фактора на американския социален психолог Джонатан Хайд. Според Хайд моралът може да бъде разбран чрез пет основни измерения, оформени от еволюционни потребности: грижа, справедливост, лоялност, авторитет и чистота.
Както и при личностните черти, където индивидите могат да се намират в различни точки по непрекъсната скала — например по-екстравертни, по-интровертни или някъде по средата — Теорията за моралните основи предполага, че както отделните хора, така и културите се различават по това колко силно ценят различните морални измерения. Важно е да се подчертае, че тези факторни модели на личността и морала не твърдят кое е по-добро или по-лошо — да бъдеш с висока или ниска стойност по дадена черта. Всяка конфигурация на тези фактори може да бъде адаптивна за оцеляване в различни среди, но еволюцията е оформила такива средни нива на чертите, които като цяло най-добре ни служат.
Например адаптивността на високата или ниската екстраверсия зависи от средата. В среда, богата на ресурси и социални връзки, по-голямата общителност може да подобри сътрудничеството и достъпа до споделени блага; в условия на недостиг или нестабилност обаче по-ниската общителност може да пести енергия и да засилва самостоятелността. Тъй като сме социални същества, дори най-интровертните хора са по-екстравертни от видове, които се справят сами. Дори най-изолираните възрастни хора са усвоили език и са зависели от другите в детството си, което показва фундаменталната ни екстраверсия в сравнение с голяма част от животинското царство.
По сходен начин морални основи като грижата често изглеждат като безусловно благо, но те се оценяват не в абсолютни, а в относителни стойности спрямо човешката норма. Дори сравнително безчувствените хора обикновено са по-емпатични от най-емпатичните шимпанзета — нашите еволюционни роднини, известни със своята агресивност. Теорията за моралните основи предполага, че прекомерната грижа понякога може да бъде неблагоприятна. Например прекалената грижа може да доведе до изразходване на оскъдни ресурси за болни и уязвими индивиди за сметка на групата. По-ниската стойност на грижата обаче може да направи ловците и воините по-ефективни в осигуряването на храна и защита на племето, особено когато е съчетана с по-силна лоялност.
По същия начин, макар справедливостта да се приема широко като морално благо, тя е и една от най-силно зависимите от контекста черти. Справедливостта на възможностите често влиза в конфликт със справедливостта на резултатите. Общество, което възнаграждава заслугите и усилията, неизбежно произвежда неравенства, докато общество, което налага равенство на резултатите, рискува да наказва продуктивността и иновациите. В училище оценяването на всички еднакво, независимо от постиженията, може да изглежда състрадателно, но подкопава стремежа към отлични резултати. На работното място равенството в заплащането може да разруши мотивацията на най-добре представящите се.
Психологическите изследвания показват, че моралното възмущение от несправедливостта обикновено произтича от възприемана измама, експлоатация или „безплатно возене“, а не просто от неравни резултати в меритократична система. Например в експерименти от поведенческата икономика участниците играят игри, в които всеки започва с определена сума пари и решава колко да допринесе за обществено благо, като например изграждането на кладенец. Общественото благо носи ползи за всички, независимо от индивидуалния принос. Когато някои участници не допринасят нищо, но все пак получават ползите, други често избират да похарчат собствени средства, за да накажат тези „безплатни ползватели“. Еволюционната психология предполага, че моралното възмущение от несправедливостта — включително готовността да се наказват измамниците дори с лична цена — е адаптация, която защитава колективното благосъстояние и гарантира, че експлоатацията е по-скъпа от сътрудничеството.
Понякога лоялността влиза в пряко противоречие с грижата, справедливостта и авторитета. Какво бихте направили, ако член на семейството ви е извършил тежко престъпление? Бихте ли го защитили от разкриване или бихте го предали на властите? Изследванията в социалната психология показват, че хората се различават значително по това къде поставят своите лоялности, особено между различните култури. Хората от т.нар. WEIRD общества (западни, образовани, индустриализирани, богати и демократични) са по-склонни да подкрепят върховенството на закона дори когато това означава наказване на близки роднини. За разлика от тях, хората от т.нар. култури на честта — особено в Близкия изток — често поставят семейната лоялност над законовите норми.
Полезен начин да се осмисли разликата между психологическите основи на лоялността и авторитета е да се разгледа обхватът на принадлежността — дали тя действа между групи или вътре в тях. Лоялността по своята същност е междугрупово явление. Еволюционната теория предполага, че хората са склонни да бъдат лоялни към членовете на собственото си семейство или племе, но не непременно към външни групи. От психологическа гледна точка предателството рядко произтича от пълна липса на лоялност; по-често то отразява конфликт между различни лоялности. Например човек може да напусне един партньор, за да се обвърже с друг; разобличител може да „предаде“ работодателя си от лоялност към държавата; а Жан Валжан краде хляб, за да нахрани семейството си. Във всеки от тези случаи предателството е относително спрямо личната преценка кой принадлежи към „нашата“ група.
Авторитетът, за разлика от това, се отнася до отношенията вътре в групите. Членовете на едно семейство или нация могат да заслужават еднаква степен на лоялност и грижа, но не непременно еднаква степен на власт. Подобно на социалните групи при приматите, човешките общества са дълбоко йерархични. Възрастните и хората с високи умения — като най-добрите ловци в ловно-събирателските общества — често притежават най-голям авторитет. Уважението към авторитета може да стабилизира обществото, особено в добре функционираща меритокрация. В корумпирани общества обаче, където властови позиции се заемат от недостойни индивиди, подкопаването на авторитета може да бъде по-адаптивно. Във всички случаи е полезно в генофонда да съществува разнообразие от личностни нагласи, както и разнообразие от морални ориентации между културите, тъй като това позволява на човечеството да се приспособява към променящи се среди.
Последната морална основа е чистотата — ценност, вкоренена в нашата поведенческа имунна система. Емоцията на отвращението е еволюирала като защита срещу патогени. Затова моралните предписания, свързани с чистотата, често се разпростират отвъд хигиената и включват ограничения върху сексуалното поведение, хранителни табута и правила за отношението към външни групи. От еволюционна гледна точка всички тези практики могат да носят ползи, но също така крият риск от заболявания. Хората, които високо ценят чистотата, са по-склонни да избягват нови източници на храна, нови сексуални възможности и контакт с непознати, докато онези, които не придават голямо значение на чистотата, могат да извлекат повече ползи, поемайки определен риск. Нито едната, нито другата стратегия е по-добра или по-лоша във всички среди, но повечето хора се групират около средни нива, които като цяло са адаптивни.
Психологията на личността традиционно се фокусира върху индивидуалните различия в черти като „Големите пет“ и моралните основи, но личностната динамика съществува и на групово ниво. Хората буквално възприемат света по различен начин в зависимост от личността си и формират или възприемат идеологии в съответствие с психологическите си нагласи. Високо емпатичните хора са по-склонни към леви политически възгледи, докато хората с висока съвестност по-често се ориентират към десни. Хора със сходни личностни профили се групират заедно, а тези групи придобиват политически характер.
Същото важи и за моралните нагласи, както обяснява психологът от Харвардския университет Джошуа Грийн в книгата си Moral Tribes. Прогресивно настроените хора обикновено отдават най-голямо значение на моралните измерения на грижата и справедливостта, докато консервативно настроените подчертават лоялността, авторитета и чистотата. Както беше отбелязано, нито едната група ценности не е по-добра или по-лоша сама по себе си — всяка носи със себе си специфични проблеми и компромиси. Както пише Хайд в книгата си The Coddling of the American Mind, прогресивните ценности на грижа и справедливост, доведени до крайност, могат да задушат меритокрацията и да създадат крехкост у децата, които не са били достатъчно предизвиквани в името на „грижата“. По аналогичен начин консервативните ценности на лоялност, авторитет и чистота, също когато са доведени до крайност, могат да изискват конформизъм, да потискат несъгласието и да оправдават изключване в името на реда.
В днешната силно поляризирана среда тези прозрения за моралните основи обясняват защо политическите дебати често изглеждат непреодолими. Разногласията не са само по въпросите на фактите, а по отношение на конкуриращи се морални приоритети — грижа срещу лоялност или справедливост срещу авторитет. Всяка морална ценност е вкоренена в еволюирали психологически нагласи. Когато едната страна възприема неравенството като експлоатация, а другата — преразпределението като принуда, и двете действат от дълбоко заложени морални инстинкти. Осъзнаването на този факт не премахва конфликта, но го преосмисля: общество, което разбира морала като съвкупност от зависими от контекста компромиси между конкуриращи се ценности, може по-успешно да се предпази както от твърдия морален абсолютизъм, така и от циничния релативизъм.
Както при личностните черти — където разнообразието гарантира наличието както на креативни новатори, така и на предпазливи стабилизатори — моралното разнообразие изпълнява адаптивна функция. Здравото общество се нуждае от хора, които поставят грижата и справедливостта на първо място, за да защитават уязвимите, но също така има нужда от онези, които акцентират върху лоялността, авторитета и чистотата, за да съхраняват социалната сплотеност и приемствеността. Нито една от тези ориентации не е по-висша — всяка коригира излишъците на другата. Моралният релативизъм, разбран правилно, не означава, че всички ценности са равни или произволни. Подобно на личностните черти, той признава, че съществува множество легитимни морални основания, всяко със свои адаптивни компромиси. В тази перспектива моралната истина не произтича от деонтологията или от строг набор от правила, а от своеобразен „свободен пазар“ на морални идеи, в който различни ценности могат да се развиват, да се конкурират и да се усъвършенстват чрез открит обществен диалог. Съхраняването на този диалог е важно не само за мирното съжителство между граждани с дълбоко различаващи се морални възгледи, но и за самия човешки прогрес.
*Адам Омари е научен сътрудник в Центъра за глобална свобода и просперитет към Института Катон. Той е с докторска степен по психология от Харвардския университет
