Коментарът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Служебното правителство, синдикатите и част от останалите политически формации искат да обложат с извънреден „данък свръхпечалба“ финансовия резултат на компаниите през втората половина на 2023 г. С привкус на класова борба – впрочем, отчетливо забележим и в битката срещу търговските вериги – стремежът изглежда е да се приберат милиард-два. Правителството изведнъж осъзна колко много е „дало“ на бизнеса с едната ръка – чрез помощи след пандемията и компенсации за потребителите на електроенергия – и сега предлага да „вземе“ с другата под формата на данък. Можеше да започне дебат за спиране на държавните помощи – изглежда обаче сентенцията, че субсидии и привилегии лесно се дават, но трудно се отнемат, е валидна и за настоящата селекция на политическия ни елит.
Големият въпрос обаче не е дали и как държавата да накаже част от бизнеса с допълнителен данък, който да закърпи бюджета и да отложи нуждата от структурни реформи. Ако искаме растеж, забогатяване и догонване на по-богатите страни, трябва да се запитаме защо при наистина огромни печалби и изключително успешно възстановявана след ковид-кризата инвестициите в българската икономика са толкова малко.
Наскоро за пореден път България беше поставена в сравнение с останалите европейски страни по ниво на БВП на човек от населението и логично потърсихме обяснението защо догонваме богатите толкова по-бавно от „отличници“ като Литва, Естония, Румъния. Докато за периода 2010-2022 г. в Литва образуването на основен капитал отчита средногодишен реален ръст от 6,4%, а в Румъния – 3,9%, в България имаме спад от 0,1%. Практически инвестициите в България стагнират.
Да повторим – и ще продължим да го правим, докато този проблем не се изкачи в приоритетите на управлението – България постига анти-рекорд след анти-рекорд по ниски инвестиции. През 2022 г. бруто образуването на основен капитал е на ниво от 15,4% от БВП – невиждано ниска стойност от 1998 година насам. Нещо повече, от началото на 21-ви век – повече от две десетилетия – в нито една страна в Централна и Източна Европа не са отчетени толкова малко инвестиции в основен капитал. В целия ЕС само Португалия и Гърция – практически фалирали държави – достигат толкова ниско равнище в няколко години след дълговата криза.
И така – инвестиции няма, от време на време се говори за привличане на нови чуждестранни инвеститори. Но така удобно се пропуска, че действащият бизнес вместо да инвестира (високите) печалби, предпочита да разпределя дивиденти. В период на вече възстановяваща се глобална и европейска икономика, при безпрецедентно ниска безработица, през 2022 г. компаниите са изплатили към собствениците близо 15 милиарда лева – около 2/3 към местни лица и 1/3 към чуждестранни. Горе-долу такива са числата и за 2021 г. Какво мотивира безспорно успешни предприемачи да изтеглят пари от бизнеса си, вместо да ги реинвестират, да скачат нагоре по стъпалата на растежа, да завземат още пазари с ефективност и иновации и в крайна сметка да увеличат печалбите и стойността на компаниите си в дългосрочен план?
А това се случва още преди да е приключена 2022 г. с така често коментираните „свръх печалби“; общите събрания започнаха и сигурно ще четем за още подобни рекордни дивиденти. Въпросът към политиците е защо това е така и какво трябва да направят, че този ресурс да се насочи към разширяване на капацитета, нови машини и технологично обновление. Може ли нещо да се промени, за да може поне част от тези 15 милиарда да не се превръщат в банкови депозити, апартаменти, автомобили или фондове в офшорни зони, а да се превърнат в производителен капитал? Ако разбира се считат за важно България да има висок растеж и да догонва по доходи и качество на живот по-развитите европейски страни.
