Консултативното становище на Международния съд на ООН, което се стреми да установи правни основания, позволяващи на държавите да се съдят една друга за щети от изменението на климата, представлява съдебно надхвърляне на правомощията, което игнорира икономическата история и застрашава глобалното развитие. Макар становището безспорно да е юридически смело, предлаганата рамка би била на практика неизпълнима, както и икономически разрушителна, изтъква Мериан Тупи в анализ за изданието Human Progress…
Решението на Международния съд предполага, че държавите могат да бъдат подведени под отговорност за исторически емисии на парникови газове. Това създава кошмар при изчисляване на щетите – задача, с която нито една правна система не би могла да се справи. Как се изчисляват щети от въглища, изгорени в Манчестър през 1825 г., в сравнение с емисиите от електроцентрала в Пекин през 2025 г.? Как се съпоставят вредите от глобалното затопляне с ползите от индустриализацията?
Великобритания започва мащабно изгаряне на въглища по време на Индустриалната революция, когато концентрацията на CO₂ в атмосферата е била 280 части на милион, а климатологията като наука не е съществувала. Да се държи Великобритания отговорна за действия, предприети без знание за последствията, нарушава основни принципи на правото. Същото важи и за Съединените щати, чиято ранна индустриализация се е случила в епоха, когато максимизирането на икономическото производство се е смятало за безспорно полезно за човешкото благосъстояние.
Критиците на историческите емисии пренебрегват това, което тези емисии са „закупили“. Изгарянето на въглища във Великобритания е задвижвало текстилни фабрики, които са обличали голяма част от света, парни машини, които революционизират транспорта, и фабрики, които масово произвеждат стоки, дотогава достъпни само за елитите. След това идва американската индустриализация, която създава поточни линии, електрически мрежи и химически процеси, които формират гръбнака на съвременната цивилизация.
Тези процеси не са били игри с нулева сума в извличане на ресурси. Те създават знания, инфраструктура и институции, от които се възползва целият свят. Парната машина води до двигатели с вътрешно горене, които позволяват механизирано земеделие – днес изхранващо 8 милиарда души. Производството на стомана с въглища прави възможни небостъргачите, мостовете и инфраструктурата, която поддържа съвременните градове, където повечето хора днес живеят по-дълъг и здравословен живот от своите предци.
Данните за подобренията в човешкото благосъстояние от началото на индустриализацията са категорични. Средната глобална продължителност на живота се е увеличила от около 29 години през 1800 г. до 73 години днес. Детската смъртност е спаднала от над 40% на под 3%. Крайна бедност (дефинирана като живот с под $2.15 на ден според паритета на покупателната способност) е намаляла от над 80% от световното население през 1800 г. до под 10% днес.
Храненето се е подобрило драматично. Калоричната наличност на човек се е увеличила с около 40% само от 1960 г. насам, докато цените на храните спрямо заплатите постоянно намаляват. Ръстът – надежден индикатор за детско хранене – се е повишил значително във всички региони. Образованието също бележи растеж: от нива на грамотност под 10% глобално през 1800 г. до над 85% днес.
Тези подобрения са в пряка връзка с енергийното потребление и индустриалното развитие. Страните, които индустриализират най-рано, първи изпитват тези социални и икономически ползи, а след това предават знанието и технологиите на останалия свят. Антибиотиците, разработени в американски и европейски лаборатории, днес спасяват животи навсякъде. Селскостопанските техники, създадени в индустриализираните нации, днес изхранват хора, които иначе биха гладували.
Правната рамка за отговорност, предложена от Международния съд, застрашава самите механизми, които доведоха до тези постижения. Иновациите изискват инвестиции, а инвестициите изискват доверие в правата на собственост и правна стабилност. Ако успешното икономическо развитие подлежи на ретроактивна отговорност, стимулите се изместват от растеж към застой.
Да разгледаме днешните развиващи се страни. Според тази правна логика, трябва ли Индия или Нигерия да ограничат своето индустриално развитие, за да избегнат бъдеща отговорност? Трябва ли да се откажат от въглищата и природния газ – същите ресурси, които задвижиха развитието на Запада? Това би създало извратена ситуация, в която правната система наказва точно тези процеси, които измъкнаха милиарди от бедност.
Тази рамка също така игнорира технологичните решения. Същата иновативна способност, която създаде Индустриалната революция, днес разработва технологии за възобновяема енергия, системи за улавяне на въглерод и подобрения в ефективността, които могат да адресират климатичните проблеми, без да се жертва развитието. Пазарните стимули и технологичният напредък предлагат повече надежда, отколкото правни обвинения.
Кои емисии изобщо ще се считат за юридически значими? Всяко количество CO₂, причинено от човешка дейност, остава в атмосферата със стотици години – което прави всяка емисия от 1750 г. насам потенциално релевантна. Трябва ли юридическата отговорност да започне от подобренията на парната машина на Джеймс Уат през 1769 г.? От първата електроцентрала на въглища? От поточната линия на Хенри Форд? Тези времеви граници са произволни и политически мотивирани, а не научно обосновани.
Също така – кои държави ще бъдат обвиняеми? Най-големите настоящи замърсители включват Китай и Индия, чиито скорошни емисии значително надвишават историческите на САЩ и Великобритания. Само Китай вече произвежда повече CO₂ годишно, отколкото САЩ и Европа взети заедно. Всяка последователна рамка за отговорност трябва да се занимава и с настоящите емисии, не само с историческите.
И къде ще отидат парите? Този въпрос беше повдигнат от Вануату. Ако тази островна държава получи компенсации от Великобритания и САЩ, не би ли трябвало и тя да плати на британците и американците за безбройните открития, подобряващи живота – включително електричество, ваксини, телефон, радио, авиация, интернет, хладилници и навигационни системи?
Адаптацията към климата и неговото ограничаване изискват технологични иновации и икономически растеж, а не юридическа война между нациите. Държавите, които първи са се индустриализирали, притежават технологичния капацитет и институционалните знания да създадат решения за днешните проблеми. Насочването на ресурси към съдебни процеси вместо към иновации представлява погрешно разпределение, което облагодетелства адвокатите, но вреди на глобалното благосъстояние.
Становището на Международния съд отразява пожелателно мислене, а не практична политика. Правната рамка не може да отмени икономическата реалност или да обърне историческите процеси, които създадоха съвременното благополучие. Вместо да се търси ретроактивна справедливост за емисии, които са направили възможен човешкия напредък, политиците трябва да се съсредоточат върху технологии и институции, които едновременно поддържат развитието и отговарят на екологичните предизвикателства.
Алтернативата е свят, в който правната система наказва успеха и иновациите, без да предлага нищо градивно в замяна.
