Анализ[1] на Владимир Дубровский [2], преведен и адаптиран за ИЖ от доц. Красен Станчев[3]…
„Това, което е заложено на карта в Украйна, е посоката на човешката история.
Най-голямото политическо постижение на човечеството е упадъкът на войната.
Това сега е застрашено”.
Ювал Ноа Харари, икономист, 9 февруари 2022
След февруарския ужас и шок от крайната арогантност на руската пълномащабна агресия срещу Украйна и жестокостите, извършени срещу цивилни, приливът от оценки на случилото се изглежда сменя посоката си. Различни автори с международен авторитет започнаха да раздават съвети „Западът“ (каквото и да означава тази дума) следва да позволи на Путин (каквото и да означава това име) да спаси честта си, като попречи на Украйна да се съпротивлява на агресора и я принуди (или поне убеди, че „не би трябвало“) да отстоява суверенитета и териториалната си неприкосновеност. Защото, ако това не се случи, ядрената и други военни заплахи вероятно ще се материализират.
Това умонастроение е най-видимо по повод санкциите спрямо Руската федерация.
Не е изненада, че леви политици, някои постмодерни мислители, популисти, националисти и изолационисти от двете страни на Атлантика отстояват този възглед или тихомълком правят такива внушения.
Учудващо е обаче, че в негова защита започват да се използват и икономически аргументи, също от международни авторитети, като например в това интервю на професор Стив Ханке. Той твърди, че „както всички санкции, така и тези се оказаха напълно неефективни в постигането на заявената от тях цел за промяна на поведението на Русия“ и че „санкциите никога не печелят войни“.
Ханке обвинява политиците, че пренебрегват икономическите изследвания и изчисления на ефекта от санкциите именно по повод наказанията, наложени на Русия след март тази година. Но действителният научно-икономически подход се отличава не с уважението към книжнината, а по това дали се основава на факти или на някакво желано състояние на нещата със съответните на това желания, мнения и предположения. При този подход възгледите и съветите за незабавен компромис с Русия на Путин, всъщност съгласие с целите на агресията (впрочем самите те често неправилно разбрани), и съответно за вдигане на санкциите са крайно, смъртоносно несъстоятелни.
В сърцевината на тези разсъждения са краткосрочните изчисления на болезнените въздействия на санкциите спрямо Русия върху останалия свят. От тях наистина може да се стигне до извода, че целта им, независимо как е формулирана, не си струва цената, защото този свят ще инкасира повече загуба на благосъстояние от Русия. Това може да е така в абсолютно изражение, просто светът е по-голям от Русия икономически. Но независимо от размера на загубите в абсолютни термини, тези изчисления са до голяма степен икономически безсмислени и трябва да се разглеждат по-скоро като масажиране на истината и изкривяване на действителността.
В същото време икономически е напълно вярно, че войните са разрушителни както за завоюваните народи и територии, така и за победителите. Това положение е обосновано от Лудвиг фон Мизес още през 1919 година и може да се смята за доказано от историята на световните войни през миналия век. Обратното също е вярно: светът е постигнал сегашното си състояние на небивал просперитет благодарение на мирно сътрудничество, търговия и съревнование. Това впрочем се има в предвид и от изказването на Харири за залозите на войната срещу Украйна. Изказването е от преди войната. Въпреки предупрежденията, тя бе започната от Кремъл.
Санкциите срещу Русия са следствие. Те далеч не изчерпват въздействията на войната върху икономиките и хората на страните непосредствено въвлечени в нея, както и за тези – а това е практически целия свят, които активно или пасивно заемат страна в нея (било на Украйна, било на агресора, колкото и малко да са тези последните държави).
Последните оценки на глобалните въздействия на войната предвиждат по-високи цени на суровините, допълнителна дълготрайна висока инфлация и повишени рискове от стагфлация, рецесия и социални вълнения.
Инфлацията в ЕС е предизвикана от държавни разходи, дългове и последваща парична експанзия, неспособност за налагане на парични ограничения, включително така нареченото „количествено облекчаване“. Войната, санкциите и контрасанкциите обаче вероятно ще доведат до допълнителна, все още незасечена статистически инфлация. То идва от очаквания за бъдещето й хеджиране срещу предполагаеми предстоящи рискове – всичко това се влошава от войната. Предвоенното поддържане на доминиращо положение на Русия на европейския енергиен пазар, включително скритото им субсидиране чрез налагането на политики от рода на „зелената сделка“, ръстът на този внос при възстановяването на икономиките през миналата година и съответно на бюджетните приходи на Руската федерация, се оказаха субсидиране на традиционно агресивното поведение на Кремъл спрямо съседните на Русия страни. Войната й срещу Украйна само направи тези квази-субсидии по-видими, отколкото преди февруари тази година.
Независимо за кого става дума, отговорност за тези развития ще бъде потърсена. За поддържалите кръстосаното субсидиране на руския енергиен и прочее износ отговорността ще е предимно политическа. За Кремъл тя не може да бъде само политическа. След февруари 2022 година от агресора ще се търси и отговорност за резюмираните по-горе отрицателни въздействия върху глобалното благосъстояние. От значение е и общият принцип, че разходите за война, както изобщо правителствените разходи, водят до по-висока инфлация. Както международната търговия е от полза за всички участващи страни, ограниченията, наложени върху нея, по аналогичен начин водят до загуби за всички страни.
В икономиката всички макросъображения се основават или трябва да се основават на практическия опит. С ембаргото и санкциите един от опитите наистина е, че те наказват всички, но не непременно (и на първо място) отговорните за наложените военни ограничения върху търговията вследствие на войни и деспотизъм. Такава е действителната историята на подобни санкции, наложени на режими, подобни на този на Путин, в бивша Югославия, Ирак и Иран. И това е легитимна гледна точка във всички критики на санкциите, независимо от мирогледа, политическия, геополитическия или методологическия фон, върху който се гради критиката.
Но поне в два от тези случаи те имаха политически ефект: допринесоха за смяната на режима в бивша Югославия, а този в Иран да направи компромис с ядрената си програма. При това след 90-те години на миналия век тези (а и изобщо много малко други) страни не са предприемали завземане на територии на своите съседи.
Нека се върнем към икономическия начин на мислене
Икономическият живот се опира на рационален избор, направени от хора и стопански деятели, които съзнателно или интуитивно сравняват градации на разходи и ползи от различни опции от спектъра на избора, открит пред тях в обозримо бъдеще.
Следователно, сравнението на загубите от санкции, понесени от несвързани агенти (например ембаргото спрямо бивша Югославия и/или ограниченията, наложени на Иран, санкциите по повод агресията в Украйна), е безсмислено, тъй като не може да се използва за избор на нито един от тях.
Вместо такива сравнения „Западът“ и изобщо страните в глобализирания свят като рационален играч, трябва да сравнят загубите от санкциите с алтернативните разходи, т.е. разходите от неналагане на санкции.
По-точно, общата цена за подпомагане на Украйна да победи Русия, която наред със санкциите включва и преки разходи за военна и хуманитарна помощ, трябва да се сравни с цената на бездействието. Последните разходи може да изглеждат нулеви, но това далеч не е така, по-скоро е обратното.
Нека за момент се абстрахираме от моралния аспект на тази война, който включва не само унижението на Запада, но най-вече ужасяващите жестокости, на които са изложени украинците, оказали се под руска окупация – тези жестокости са онагледени от деянията на окупаторите в Буча и почти навсякъде, където е стъпил ботушът им. Така, оставайки в рамките на икономическата логика, правилното сравнение е на предполагаемите състояния на света в два случая: със и без санкции и помощ.
В първия случай има добри шансове светът да се освободи от сегашния кремълски режим; във втория случай този режим има добри шансове да се укрепи, като победи Украйна и унижи Запада. Този втори случай дава възможност да се предвиди, че светът ще бъде поразително различен от този преди 24 февруари, защото разположението на силите, ценностите, прецедентите и траекториите на поддържане на международния правов ред ще са се променили необратимо по посока на глобална несигурност. Тази промяна вече е факт, поради самата агресия, като зародиш на такова бъдещо състояние на планетата. Тъкмо този факт много хора по света (засега) не осъзнават.
За да се разбере разликата между тези хипотетични състояния на света, е необходимо преминаване от чиста икономика към политическа икономия и още по-„меки“ социални науки, като история и политически науки. Логиката и историческите аргументи по-долу доразвиват предположението, направено от Харари, че „залогът в Украйна е посоката на човешката история“.
Какъв е все пак залогът?
Обратно на недетайлизираните твърдения (които мнозина са склонни да приемат на вяра), агресията на Кремъл не е свързана с възможното членство на Украйна в НАТО. Путин в речта си от 21 февруари изрично заяви, че смята съществуването на независима Украйна за историческо недоразумение, което ще бъде коригирано, като бъде отменен нейният суверенитет и държавност. Действията на неговите войски оттогава показаха много ясно, че Русия е решена да унищожи Украйна като независима държава. Кремъл вижда всеобхватната военна агресия като „легитимен“ начин за постигане на тази цел, както и простото разширяване на територията на Русия.
Този замисъл е по същество фашистки или, ако предпочитате, нацистки. Накратко: Русия се управлява от фашистки режим, който разполага с ядрени оръжия. Освен това основният обект на нейната агресия не е украинската нация, а възприетите от нея либерални западни ценности или по-широко Западът и неговите ценности като цяло – Путин и неговите приближени са абсолютно категорични в това. Същите упреци в „западност“ официална Русия има и към Молдова, Грузия и страните като България, нови и бъдещи нови членове на ЕС. Откак Путин е на власт, Украйна смени петима президенти.
Тези особености на режима в Москва са добре обяснени от Тимоти Снайдър. Характерна негова особеност е, че, за разлика от други подобни режими, Кремъл разполага с огромен арсенал ядрени оръжия. Нещо повече, както вече е ставало дума, основният обект на неговата агресия не е украинската нация, а възприетите от нея либерални западни ценности или в по-широк план Западът и неговите ценности като цяло – Путин и неговите приближени са абсолютно недвусмислени в изказванията си по този повод.
Много леви политици, приятели на Кремъл в Европа, десни политолози и дори наглед разумни икономисти не са наясно с факта, че днешна Русия отговаря на почти всички критерии за фашистка държава: култ към миналото, чисто илюзорно величие и култ към мъртвите, тъга от загубата на имперско величие, възмущение от „несправедливостта“ на историята, възглед, че външният свят е враждебен, култ към един лидер и вяра, че „справедливостта“ трябва да бъде възстановена чрез война и завладяване на нови територии.
Самото съществуване на такъв режим представлява конкретна заплаха за останалия свят, защото същността на фашизма е агресия, подсилена с отричане на основните принципи на правовата държава, международния ред, правата на човека и т.н.; те се заменят със сила. С такива агресивни и опасни режими може да се справим само по два начина: или да им наложим желязна клетка, или да ги неутрализираме. Желязната клетка тук означава необходимостта от високи военни разходи не само за самата фашистка страна, но и за всички потенциални обекти на нейната агресия. Когато такава страна притежава ядрени ракети, всички на Земята са в опасност и плащат цената. Това просто се игнорира от недалновидните икономически сметки. Тази цена е наистина огромна, многократно над тази на санкциите, оръжията и помощите, доставени на Украйна, и всички щети, които, като бумерангов ефект, войната нанася взети заедно.
Проф. Харари отбелязва, че военните разходи като дял от общите държавни разходи са намалели драматично в света след Втората световна война. Той отдава това на точно онези революционни промени в човешката култура, които фашизмът заплашва. Икономистите биха се запитали дали това намаление не може да бъде грешно наблюдение, произтичащо от иначе безпрецедентното увеличение на държавните разходи като дял от БВП, което се случва едновременно с намаляването на разходите за война и отбрана. Все пак, ако вземем предвид дела на военните разходи в БВП, през последните 60 години той е забележителен. И не е случайно, че става дума именно за тези 60 години.
Русия в сегашния световен ред
Обърнете внимание, че противно на широко разпространеното погрешно схващане, Втората световна война не слага край на фашизма в разбирането на Снайдър. Победените страни наистина бяха денацифицирани и демилитаризирани, така че почти никаква следа от фашизъм не може да се наблюдава в техните съвременни общества или правителствена политика. За разлика от тях СССР продължи да се готви за нова световна война с войнствена реторика и огромни инвестиции във въоръжение. Тази политика предизвиква ответна реакция в поддържането на значителни военни разходи в бюджетите на потенциалните жертви на агресия от СССР и подобните нему държави и движения (най-често финансирани именно от СССР).
Ситуацията се промени след кризата в Куба (или, за тукашна употреба, след „Карибската“ криза) преди 60 години. Съветският съюз не успява да изпълни заплахите си. Въпреки традицията от агресивни военни действия в Унгария, инвазията на Чехословакия от Варшавския договор и след това на Афганистан, СССР (Кремъл, КПСС) се вижда принуден да осъзнае и признае, че войната е зло и не може да бъде рационален, включително икономически избор. Затова СССР постепенно изоставя този основен компонент на фашистката политика и един от ефектите е освобождаването на страните от Централна и Източна Европа.
Преди това да стане обаче, Кремъл прави опит да се съсредоточи върху икономическата надпревара със Запада, която също губи злощастно. Надпреварата във въоръжаването обаче продължава и СССР губи и нея. В резултат този „съюз“ се саморазпуска. Днес страните-наследници празнуват това като ден на своята независимост.
Именно тези развития позволиха на останалия свят да преразпредели допълнителни ресурси за друга, не военна, употреба и в частност да увеличи държавните разходи за образование, наука, здравеопазване и социални помощи. Ако през 1960 г. военните разходи са 6.3% от БВП на Планетата, към края на Студената война през 1985 г. те намаляват до 4.2%, а оттогава досега до 2.4% (според данните на Световната банка до 2020 г.)
Това се случи, защото за първи път в историята световният ред се основава на принципа на зачитането на международните правила, включително международно признати граници, универсални човешки права и ненамесата във вътрешните работи. Разбира се, този ред не функционира без войни и недостатъци. Но повечето от нарушителите на световните правила, като Слободан Милошевич, Саддам Хюсеин или Осама бин Ладен, бяха признати за „Световни злодеи“ и бяха елиминирани политически чрез война и/или изправени пред международен наказателен съд.
В някакъв общ смисъл това е „еднополюсен свят“ или световен ред, в който САЩ действаха като глобален „шериф“. Такъв шериф може да не е винаги мъдър и справедлив, но докато той остава разумен, благодарение на действителен демократичен контрол, такива международни ред и законност са далеч по-добрият вариант от един ред, основан само на сила, при който всеки би се чувствал длъжен да си купи оръжие и да го използва.
В намаляването на военните разходи има едно забележително изключение от правилото: от 1992 г. военните разходи като дял от БВП на Руската федерация са два пъти по-високи от средните за света и три или повече пъти по-високи, отколкото в съседните страни, включително Грузия до 2004 г. и Украйна до 2014 г.
От посткомунистическите страни (ако не и от страните в цялото Северното полукълбо), Русия е единствената държава, която през последните 30 години анексира територии от съседни държави (Крим) и окупира и след това призна „държавност“ на пет други територии – една в Молдова, по две в Грузия и Украйна. Подобно на по-старите съветски прецеденти в Унгария, Чехословакия или Афганистан, Кремъл не харесва политическото развитие в тези страни. Всичко това означава, че ръководената от Путин Русия е изградила режима си върху милитаристични и имперски настроения, умишлено провокирани от Кремъл. В резултат на това всеки път, когато Путин се нуждае от тласък на обществената си подкрепа, той започва война, без сериозно наказание досега. Изчисленията, които той направи, до момента са рационални политически, а не икономически.
Именно Втората чеченска война го довежда на власт.
Въпреки поразителните прилики с Косово, руските зверства в Чечня почти не доведоха до реакция на Запада. Тогава Путин изрично изрази намеренията си да срине световния ред, особено като обеща да въоръжи износа на петрол и газ в Мюнхен през 2007 г., когато Русия се радваше на исторически високи цени на пазарите на петрол и газ. Това „обещание“ беше посрещнато с изненада, в най-добрия случай със скромно възмущение, а понякога дори с разбиране.
Путин очевидно си е направил „правилните изводи“ от тази реакция и когато популярността му, спечелена на фона на ценовия бум, беше застрашена от избухването през 2008 г., той успешно я поддържа чрез откровена агресивна война срещу Грузия. Реакцията отново се оказа повече от скромна, след което последва прословутото „презареждане“.
Е, следващия случай, когато трябваше да се използва война за подобряване на популярността бе през 2011 г. Тогава тя бе подкопана от стагнация на доходите, масивна корупция и откраднати избори през 2011 г. Връзката политическа популярност и война доста очевидно се проследява по изследванията на Център Левада.
Тогава положението се променя с анексирането на Крим през март 2014 г., когато Путн изпраща в Украйна наемници, подкрепени от редовна армия в Донбас.
Този път имаше реакция под формата на икономически санкции, придружени с изключване на Русия от Г8. Въпреки това, за разлика от подобните случаи на завладяването на Кувейт от Саддам Хюсеин или подкрепата на Слободан Милошевич за сръбския сепаратизъм в съседните страни, нито една от териториалните придобивки на Путин не беше отменена и не бяха наложени ефективни санкции. Освен това Западът убеди Украйна да не воюва за Крим. Оттогава руската икономика стагнира, поне отчасти поради санкциите, но те бяха твърде слаби, за да я принудят да промени поведението си на международната сцена.
Това възмутително нарушение на международното право (включително Меморандума от Будапеща, според който Украйна предаде своя трети по големина в света ядрен арсенал в замяна на гаранции за своя суверенитет от всички други ядрени сили, включително Русия, Китай и САЩ) на практика унищожи световния ред и доведе до връщане към годините преди перестройката, ако не и до епохата преди Куба, а Украйна – до рязко увеличение на военните разходи.
Ефекти, разходи и сценарии
По това време никой не е достатъчно трезвен, за да възприеме реалните размери на заплахата и да направи необходимите трудни избори. Западът намери оправдание за пасивността си и в крайна сметка нито започна да инвестира в отбрана и сигурност (напр. енергийна), нито елиминира агресора. Разбира се, никой не би могъл да предложи ядрена сила да бъде атакувана от военни формирования, за да бъде действително принудена да плати за престъпните си действия и/или да бъде икономически лишена от възможностите да модернизира икономиката и военната си сила. За съжаление нито една държава не беше готова да поеме свързаните с тези избори разходи.
В резултат на възстановяването след COVID-19 през 2021 г. ЕС подсили своя, вече разработен през 2018 г., централизиран план за подтикване към т.нар. „Зелена сделка“ с интервенции от рода на „Следващо поколение ЕС – пакет за възстановяване от COVID-19“ или „Справедлив преход“ (към невъглеродна икономика) като политически инструмент за затваряне на въглищни електроцентрали и подмяната им с природен газ (като „преходен“ енергиен ресурс). В действителност Зелената сделка и засиленото пристрастяване на ЕС към енергийните доставки бяха – и до голяма степен все още са – ефективни субсидии за вноса на природен газ от Русия (при 45% зависимост от внос).
Със задна дата вече е очевидно, че Кремъл съзря в това стечение на политикономически обстоятелства уникална възможност да доосъществи агресивните си амбиции.
Стойността на вноса на стоки в ЕС от Русия нарасна от 158,5 милиарда евро на 162,4 милиарда и беше доминиран от горива и минни продукти (62% от общия обем). В световен мащаб на годишна база износът от Русия е нараснал със 72%, за постсъветските страни – с почти 77%.
Растежът на икономиката на Русия до нивото от 2020 г. и особено ръстът на приходите от износ на петрол от 2018 г. до 2021 г. (с около 41% и на най-високото ниво от 2006 г.) са основният източник за финансиране на войната с Украйна. Според данни на Световната банка през 2021 г. БВП на Русия се е възстановил до 1,78 трилиона USD, 11-то място в света от 196 страни. В сравнение с ЕС, руската икономика беше 1/10 от БВП на Съюза. Това предполага относителна лекота на бумеранговия ефект от по-ранни и дълбоки сакнции. Но небрежността на Запада към незачитането на международното право от страна на Кремъл след 2008 и особено 2014 г. изглежда работеше добре в интерес на Русия.
Затова и през тази година (при подобно на предишни ерозирания на вътрешната политическа стабилност на кремълския режим и много изгодна международна конюнктура) Руската федерация направи същото, което бе правила и преди, но с по-нагла степен на агресивност и много по-високи залози.
Онова, което недалновидно разсъждаващите по повод сакнциите не разбират, е, че положението на самия „Запада“ се е променило необратимо след 24 февруари 2022 г., макар всъщност тази промяна да е започнала преди осем години, когато Русия анексира Крим.
С Русия вече не може да има „бизнес, както обикновено“.
И ако кремълският режим оцелее, повече няма да има дълъг глобален мир в света – защото целият световен ред от последните десетилетия ще рухне. Ако международните споразумения са толкова безполезни, колкото изглеждаха, светът се връща към управление на най-силния. Тогава Китай може да заграби Тайван, Северна Корея да изнудва с ядрените си ракети, а Русия да продължи да вдига залозите в конфронтация със Запада. А в Близкия Изток и на Индийския полуостров страните в конфликт да преминат в настъпление една спрямо друга.
Трите сценария за края на войната
Единият сценарий за край на войната изглежда така: Русия побеждава Украйна, елиминира нейната държавност, заличава нейната култура, унищожава икономически и политически активните хора и разширява владенията на Кремъл. Слабо вероятно е т.нар. „Запад“ да признае това завоевание.
В резултат на дипломатическата изолация режимът на Путин ще се втвърди, както беше след завземането на Крим, но в много по-голяма степен. Това ще позволи „успешна“ организация на предаването на властта дори в случай на смърт или тежка болест. „Западът“ ще трябва или да се предаде, което е невъобразимо и безсмислено, или рязко да увеличи военните си разходи.
При сегашните цени това би означавало допълнителни 4% от БВП на страните членки на НАТО и съседите на Русия.
Бумеранговият ефект е дългогодишна инфлация и ограничаване на социалните трансфери. Икономиката на Русия ще продължи да прилича на инвалидна количка, търкаляща се върху приходи от природен газ, нефт и малко метали и въглища.
Основен проблем на този сценарий е обстоятелството, че други режими, подобни на кремълския, ще започнат свои собствени „ограничени военни операции“.
Вторият възможен сценарий за края на войната е следният: Украйна побеждава Русия с помощта на Запада, и то не само поради санкциите спрямо Русия, колкото и да се разширяват. Световният ред отпреди войната се завръща и дори се укрепва, възпирайки всички подобни бъдещи агресори.
Има много рискове в отношенията с Колективния Путин на Русия след войната преди режимът напълно да се разпадне. Основният от тях е употребата на ядрено оръжие.
Третият възможен сценарий е т. нар. „финландски” компромис: Украйна запазва суверенитет, но губи територии, приема неутралитет и в някаква степен демилитаризация.
Това би означавало възстановяване на илюзиите и самозаблудите от времето на Грузинската война и завземането на Крим, че Русия възприема изкуството на компромиса – ако не от „Запада“, то поне от глобалното село. Възможна е форма на истинска или инсценирана партизанска война в предадените на Русия области. Много е вероятно всичко това да трае до времето, когато „Колективният Путин“ възстанови военните сили на страната си.
Истинският избор, пред който е изправен Западът, следователно, е между:
- увеличаване на военните разходи поне 2.5 пъти, приблизително до 4% от БВП (Германия вече ги е увеличила със 100 милиарда евро), близко до равнището от 1980-те, преди края на Стедената война
- поемане на разходите за освобождаване от руския фашистки режим сега, които се оценяват от Брюкселския Център за изследване на икономическата политика на 0,5% от БВП в загубата от санкции и приблизително същата сума във военната помощ. Това е общо около четири пъти по-малко, отколкото при опцията „не правете нищо“. Ясно е какъв трябва да бъде рационалният избор в случая. Обърнете внимание, че преди осем години тази цена би била с около 50% по-ниска. Ако вземащите решения отново избегнат този избор, следващия път цената отново ще стане много по-висока.
4% разходи за отбрана при отчитане на голобания БВП преди войната означава 4 трилиона щатски долара разход. Той очевидно ще трябва да бъде направен за сметка на нещо друго.
А какво означават санкциите за Русия?
Дотук вниманието ни бе насочено към изборите, пред които е изправен сега Западът.
Но какво е положението при другата страна в уравнението, в Русия? Не може ли тя да се мотивира да се върне към нормалното поведение чрез малко по-рационално пресмятане на ползи и разходи или разрушаването на режима отвън е единственият начин това да се случи? С други думи: могат ли санкциите да свършат работа?
За съжаление няма чисто икономическо решение на този проблем, защото, както беше споменато по-горе, самото изчисление, което един фашистки режим прави, не е икономическо, а политическо. Разбира се, подкрепата за режима зависи от икономическите му резултати и очакванията за бъдещо нарастване на богатството. За разлика от демокрациите обаче, тя не е водещ фактор за идеологически индоктринирани хора с промити мозъци от постоянна пропаганда. Да не говорим за репресивния апарат, който позволява до голяма степен, ако не и напълно, да се игнорират интересите на хората. Иначе такъв режим не би могъл да води война, която винаги е икономически катастрофална, освен броя на жертвите.
Преди по-малко от месец, в статията си за „Свободна Европа“, ние предвиждахме, че „икономиката на Русия ще продължи да прилича на инвалидна количка, търкаляща се върху приходи от природен газ, нефт и малко метали и въглища“. Преди около седмица един по-детайлен анализ на Бизнес училището към Университета в Йеил, озаглавен „Отдръпването на бизнеса и санкциите осакатяват руската икономика“, потвърди нашите очаквания. Но подобни са и изводите от повечето, посветени на конкретни мерки, анализи на Международната Работна група по санкциите спрямо Русия към Станфордския университет.
По-дългата историческа перспектива показва, че при други нагласи на режима в Кремъл, всичко това би могло да бъде избегнато.
Имперският инстинкт, който предопределя светогледа на Путин, Кремъл и не малко от техните поданици, се основава на предположение, вкоренено в аграрната епоха: тогава заграбването на територии увеличава благосъстоянието на метрополията.
Всъщност анексирането на Крим през 2014 г. най-малкото беше последвано от сериозен икономически спад и девалвация на рублата. Те бяха причинени главно от спада на цената на петрола, но скромните санкции от онова време също можеха да имат известен ефект.
През 1992 г. БВП на Руската федерация е 359,5 милиарда щатски долара, а през 2013 г. – почти 2.3 трилиона долара. Тоест, през 2013 г. икономиката на Руската федерация е била около 1/5 от икономиката на ЕС тогава. През 2014 г. обаче БВП на Русия се „сви“ до около 2 трилиона долара. През 2015 г., в резултат на международната обстановка, анексирането на Крим и ориентацията за доминиране на бившия СССР чрез Евразийския икономически съюз (ЕИС), БВП на Русия вече е 1.36 трилиона щатски долара, а през 2016 г. – 1.27 трилиона щатски долара. Въпреки това общественото одобрение на руските власти остана на своя исторически максимум и започна да се влошава едва през 2018 г.
Както беше отбелязано по-горе, през 2021 г. икономиката на Русия вече е 10% от тази на ЕС. В края на тази година тя ще е около 11 пъти по-малко като БВП от икономиката на ЕС.
Следователно икономическите стимули, произтичащи от нормално участие в международния стопански обмен, изглеждат безполезни за предотвратяване или спиране на войни като настоящата, както и очакванията, че Русия може да се върне към цивилизовано поведение при сегашния си политически режим.
Освен това е ясно, че ако режимът беше поне политически рационален, той никога не би започнал войната. Поради тази причина повечето рационални експерти, включително и авторите, не успяха да предвидят ужасяващата агресия на Кремъл. Това означава, че в поведението на Русия липсва всякаква рационалност; или поради болестта на Путин, неговото възхищение от магическите култове, или просто дезинформация. Във всеки случай, единственият начин да се справите с бясна мечка е да се уверите, че тя е недееспособна.
Следователно, осигуряването на премахването на режима в Кремъл е единственият начин за връщане към „обичайния бизнес“ от последните 30 години.
Какво да се прави
Светът, не само Западът, има само два инструмента: поражение на бойното поле от украинската армия, ако е достатъчно оборудвана, и санкции.
Нито едно от тях не може да бъде достатъчно само по себе си, но взети заедно имат добри шансове да счупят гръбнака на режима.
Заповедите в йерархията на режима се изпълняват само докато членовете възприемат неговия времеви хоризонт като безкраен. Противниците на санкциите имат основания да твърдят, че скромните усилия водят до „обединяване около знамето“, а не до някакъв натиск в желаната посока. Но ако членовете на формалните и най-важните неформални вертикали на властта разберат, че дните на йерархията са преброени, те започват да се държат опортюнистично, защото всеки започва своята крайна игра. Всички те все още биха искали да продължат да служат и всички се страхуват от раздялата – но с краен времеви хоризонт те се включват в колективната еднократна игра на типа на „Дилемата на затворника“ – всички имат интерес да работят срещу всички останали.
Точно така академичната литература описва преждевременния разпад на СССР, предизвикан, наред с други неща, от целенасочената политика на администрацията на Рейгън. Спомнете си, че Рейгън дойде на власт отчасти на фона на слабата реакция на неговия предшественик на инвазията на СССР. В съответствие с описаната по-горе логика, ако гладуването на икономиката стане реалност и ако руската армия бъде победена, резултатът вероятно ще бъде разрушаване на вертикала на властта на Кремъл. Не на международната икономика и върховенството на закона. Връщайки се към обсъдените по-горе сценарии, по-малко икономически разрушителен е този, който обещава възстановяване на международния ред.
Надпреварата във въоръжаването, започната от Рейгън, се оказа непоносима за СССР, който вече страдаше от ембаргото на COCOM. В същото време губи войната в Афганистан. На всичкото отгоре ниските цени на енергията събориха бюджета на СССР. Номенклатурата реагира с лавинообразно разрушаване на вертикала на властта.
В резултат на това светът живя 30 години без страх от ядрена война, в забележителен мир и стабилност.
В онези времена притесненията, че ядрените оръжия ще попаднат в ръцете на безотговорни политици или дори терористи, бяха толкова силни, колкото и сега, но в крайна сметка само Русия запази своя арсенал. По ирония на съдбата, сега тя е в ръцете на точно този тип политици, обсебени от антизападното негодувание.
Паралелите с настоящия момент са поразителни, като основната разлика на СССР е много по-широкото излагане на Русия на международната търговия и следователно много по-голямата уязвимост от санкциите. Но могат ли те да бъдат ефективни?
Това зависи от истинската им цел. Разбира се, никакви санкции не могат да спрат един фашистки режим да води война. Русия плаща големи жертви, което е много по-важно от благосъстоянието, но въпреки това продължава войната. В същото време е трудно скоро да се обезкърви напълно икономиката й, така че да се минимизират средствата й за водене на война. Санкциите могат да попречат на Русия да произвежда съвременни оръжия, но тя може да работи със стари.
Въпреки широко разпространеното разочарование от ефекта на санкциите, той вече се усеща от руската икономика, население и елити. Освен личните санкции, ограниченията за визи и въздушни пътувания и само-наложените санкции като забрана на социалните мрежи Facebook и Instagram, реалните разполагаеми доходи на домакинствата вече започнаха да спадат след известно възстановяване след COVID през 2021 г., както и бюджетните приходи – и това е на фона на все още повишаващите се цени на петрола и скромните санкции, които са влезли в сила досега. Перифразирайки Путин, „дори не сме започнали“ с големите съкращения на вноса на руски петрол, които трябва да бъдат приложени през втората половина на 2022 г. и 2023 г.
Засега ефектът на репутацията има по-силно въздействие върху Русия от политически наложените санкции. След обявяването на първата вълна от санкции страната се превърна в репутационен разход за около 1000 компании.
Те напускат Русия не поради загуба на продажби на нейния огромен пазар, а поради високите алтернативни разходи за оставане за сметка на намаляващите акции на световните пазари. За глобалните потребители всеки бизнес в Русия се превърна в петно от безотговорност и антихуманизъм.
Руските законодатели приеха правната рамка за национализация на изоставени активи и поискаха от централната банка да придобие банките, които са напуснали страната. Пропуснатите възможности и невъзстановимите разходи от напускането на Русия очевидно изглеждат по-малко важни от потенциалните загуби на репутация. Първите подробни отчети за негативните последици от санкциите и изтеглянето на бизнеса от Русия вече са публикувани.
Нека приемем следните факти.
- През 2021 г. военният бюджет на Русия достигна 61,7 милиарда долара, военните разходи на САЩ бяха 778,2 милиарда долара, тези на членовете на НАТО – над 1,1 трилиона долара (преди влизането на Швеция и Финландия в организацията), Китай – 252 милиарда долара.
- В международно сравнение военните разходи на Руската федерация преди нахлуването в Украйна са съответно 12, 18 и 4 пъти по-малко значими в абсолютно изражение.
- От гледна точка на възможно бъдещо противопоставяне в надпреварата във въоръжаването вариантите на Кремъл са доста ограничени.
Тук не говорим за разликата в качеството и технологията. Икономически изостаналата Русия е изостанала и във военно отношение, останалото не е нищо повече от пропаганда за онези, които критикуват санкциите, предизвикани от войната срещу Украйна.
Като цяло: икономическата сила на ЕС и Запада почти сигурно ще отслаби Русия икономически; във военно отношение нейните възможности също са ограничени. Трудностите пред икономиката и народа на Русия, които сега се развиват постепенно, ще останат за дълго време. Да останеш твърд по отношение на санкциите е по-лесно, защитава върховенството на международното право и е по-проспериращ курс на политически действия (в крайна сметка също и за Русия), отколкото очакват критиците на санкциите.
Тук обаче твърдата решителност е от съществено значение. Ако западните политици действат предпазливо и продължават да мислят, че е по-добре да не дразнят много Путин, защото ще трябва да се справят с него в бъдеще, тогава, разбира се, тяхната нерешителност ще се превърне в действия, които правят Кремъл уверен. Ако, напротив, световната общност действа решително, за да неутрализира нарушителя на закона, тогава има добри шансове за връщане към приемливите предишни времена.
Когато шампион по карате счупи тухла с голи ръце, той трябва да бъде абсолютно уверен и решителен, в противен случай ударът му няма да успее. Ако го направи, тухлата се разрушава и човек усеща само незначителна болка, ако има такава. Но ако ударът му е нерешителен, силата, която прилага, не може да счупи тухла, той рискува сериозна травма. И тук е същото. Последната надежда на Путин е нерешителността на онези, които смята за свои врагове. Последната надежда на света е тяхната смелост и решителност, които могат да научат от Украйна – и (всъщност) от Роналд Рейгън.
[1] За първи път статията е публикувана в рубриката „Теми“ на Foreign Policy Center в Лондон, на 10 август тази година. Предварителна публикация на замисъла на анализа бе направена от Свободна Европа България на 13 юли. Повечето научни хипотези, представени в „Свободна Европа“ и залегнали в този анализ бяха първоначално изказани от Владимир Дубровски в неговата статия за Икономически живот на 22 април т.г. Нему принадлежи и ръководната роля при написването на тази статия.
Авторите благодарят на Сергей Довгал за насърчаването да се заемат с тази тема, на Януш Ширмер и Вилем Алдерсхоф за коментарите на предложенията, както и на всички, които обсъждаха с тях черновите варианти. Особена благодарност те изказват и на Крейг Олифант и Попи Оджиър за внимателното редактиране и публикуването на статията. Публикуваният тук на български вариант е първоначалният пълен анализ, преводът е дело на Красен Станчев.
[2] Старши икономист в института CASE Ukraine в Киев.
[3] Преподавател в СУ, председател на съвета на ИПИ.