Изданието Reason представя книгата на професора по политически науки в Джорджтаунския университет и старши сътрудник в Съвета за външни отношения Чарлз Купчан „Внасяне на ред в анархията“ (Bringing Order to Anarchy)…
Според общоприетото схващане, международната политика след 1945 г. е оформена от така наречения „либерален ред“. Под ръководството на Съединените щати е възприет широк кръг от международни институции, правила и норми, целящи да ограничат конкуренцията между държавите и да улеснят сътрудничеството – което, според този разказ, е допринесло за един мирен и проспериращ свят. Днес тази система изглежда се разпада, което изправя политици, анализатори и учени пред въпроса какъв трябва да бъде бъдещият ред и как той следва да бъде изграден.
Изписано е огромно количество текст по този фундаментален въпрос. Към дискусията вече можем да добавим и книгата на Купчан, в който той изследва както причините за настоящата криза на реда, така и възможните решения; или, както самият той формулира въпросите: „Как стигнахме дотук?“ и „Какво правим сега?“. Според него, до този момент се е стигнало вследствие на разсейването на властта в световен мащаб, съчетано с промени във вътрешните приоритети на ключови участници в реда, установен след 1945 г. (и най-вече на Съединените щати). Следователно, заключава той, този ред е безвъзвратно разрушен.
Гледайки напред към един, според него, все по-многополюсен свят, Купчан предлага „глобална система от съгласувателни механизми“ (concerts), моделирана по подобие на „Европейския концерт“ – международния ред, установен след Наполеоновите войни. Предлаганата от него система би дала приоритет на отношенията между великите сили чрез създаването на „неформални и гъвкави ръководни групи“, които да наблягат на „постигането на консенсус, изграждането на хоризонтални връзки на власт между отделните силови центрове и осигуряването на управление отгоре надолу“. На практика, влиянието и властта биха се разпределили в различни региони, в рамките на които местните велики сили биха играли водеща роля при определянето на регионалните дела. Същевременно великите сили биха взаимодействали помежду си като част от един глобален „концерт“, стоящ над регионалните подредби и изпълняващ ролята на орган за предотвратяване на конфликти и за координиране.
Най-ценният принос тук е призивът на Купчан да се приеме краят на реда, установен след 1945 г., и да се действа в рамките на ограниченията, налагани от новото разпределение на силите. Макар политиците и анализаторите да осъзнават необходимостта от промяна, дебатът за бъдещето на международния ред често се фокусира върху запазването на онези елементи от съществуващата система, които все още могат да бъдат съхранени. Също така, необходимостта от промяна често се отдава на процеси във вътрешната политика на САЩ. Купчан, от своя страна, ни напомня, че редът зависи преди всичко от разпределението на силите. В крайна сметка, държавите са градивните елементи на всяка международна система, а относителната им мощ влияе както върху техните стремежи, така и върху възможностите им за преследване на собствените интереси. Следователно, създаването и поддържането на един ред зависи от това доколко той отразява реалното разпределение на силите, позволявайки на държавите да постигнат част от целите си чрез средства, които са приемливи за повечето от тях.
Оттук следва, че значителните промени в разпределението на силите налагат корекции в по-широката система. Колкото по-голяма е промяната в силовото съотношение, толкова по-мащабна трябва да бъде и промяната в системата. И тъй като настоящото преразпределение на силите е фундаментално – Китай се утвърждава като равностоен конкурент на САЩ, американската мощ бележи относителен спад, а влиянието се размива и премества извън пределите на Запада (в най-широкия смисъл на понятието) – би било изключително неразумно да се прави опит за запазване на ред, създаден в съвсем различен исторически момент. Купчан е категоричен: новото разпределение на силите изисква нова система. Точка. Все пак, призивът на Купчан за създаване на „концерт“, който да замени съществуващия ред, не е напълно убедителен. Изпъкват два проблема.
Първо, самите промени в разпределението на силата, които налагат реформиране на сегашната система, поставят под въпрос ефективността на един подход, основан на „концерт“ (съгласувано управление от великите сили). Ако великите сили трябва да играят водеща роля в такава система, от съществено значение е кои държави попадат в тази категория, както и какво е съотношението на силите помежду им. Но в условията на пренареждане на силите именно тези въпроси вероятно ще бъдат обект на остри спорове или дори ще останат фундаментално неясни. Тревожен знак за замисления „концерт“ е например фактът, че изследователите на международната политика не могат да постигнат съгласие дали днешният свят е еднополюсен, многополюсен, двуполюсен или нещо съвсем различно. Без поне бегло разбиране за това как е разпределена силата, е трудно да си представим как един такъв „концерт“ би могъл да се формира, да получи необходимата подкрепа и да функционира успешно.
Самата препратка на Купчан към „Европейския концерт“ (Concert of Europe) насочва към този проблем. Не е случайно, че „Европейският концерт“ се появява едва след 25 години войни, които изясняват разпределението на силите в Европа, и залязва с промяната в това разпределение (до голяма степен вследствие на възхода на Германия). Въпреки това, когато обосновава необходимостта от подобен модел днес, Купчан не разглежда сериозно това фундаментално изискване. В резултат се появява напрежение между вътрешната логика на книгата и предложените в нея политически препоръки.
Второ, и във връзка с горното, не е напълно ясно какъв точно би бил обхватът на дейност на един такъв „концерт“. От една страна, Купчан твърди, че „Глобалният концерт“ би бил консултативен, а не вземащ решения орган; той би „подготвял почвата за решения, които да бъдат приети и изпълнени“ от други структури, отговарящи за международния ред. Същевременно обаче Купчан отбелязва, че едно от основните предимства на подобни формати е способността им да „снижават прага за постигане и спазване на споразумения“. Той също така предлага дипломация, която да създава „специализирани ръководни групи за справяне с конкретни предизвикателства“, особено в сферата на сигурността. Това предполага нещо много по-значимо от един обикновен консултативен орган. „Постигането и спазването на споразумения“, както и създаването на ad hoc форуми за решаване на конкретни проблеми, само по себе си представлява вземане на решения. Всъщност, дори самото „подготвяне“ на идеи и решения, които след това да бъдат разгледани от подчинени международни институции и структури, също е форма на вземане на решения. Човек остава с впечатлението, че Купчан не се чувства напълно комфортно с последиците от собствените си разсъждения. Ако се появяват нови велики сили, готови да доминират в международната политика, и ако тези държави трябва да се координират помежду си в тесен кръг, изглежда вероятно този „концерт“ (система на съгласувано управление) да се превърне в орган за вземане на решения. От друга страна, ако „концертът“ трябва действително да функционира като консултативен орган, остава неясно защо новите велики сили – стремящи се да наложат влиянието си върху международния дневен ред – биха се включили в подобен формат и биха му придали тежест.
Освен логиката на самата система на „концерта“, нито един преглед на книгата Bringing Order to Anarchy („Внасяне на ред в анархията“) не би бил пълен без размисъл върху анализа на вътрешната политика на САЩ. Книгата съдържа дълъг списък с предложения за промени във вътрешен план – включително призиви за насърчаване на културата на диалог, постигане на двупартиен консенсус, привеждане на фискалното състояние на САЩ в ред и избягване на идеологически крайности у дома. Без съмнение, много читатели биха се съгласили с тези препоръки. Все пак, не е съвсем ясно как точно тези предложения подпомагат основните тези на Купчан. Вместо пряко да влияят върху създаването или функционирането на един такъв „концертен“ ред, вътрешните проблеми, които той иска да разреши, по-скоро действат като ограничения за мощта на САЩ: те пречат на превръщането на материалните възможности на САЩ в международно влияние. Следователно, една система на „концерт“ би могла да функционира дори и при вътрешно дезориентирани и объркани Съединени щати – просто САЩ биха били по-малко ефективен участник. Промяната на вътрешнополитическото статукво може и да е нещо положително, но тя не е от централно значение за основната цел на книгата: да обясни какво би представлявал един бъдещ международен ред. В крайна сметка, разсъжденията върху вътрешната политика се оказват едно странно отклонение от темата.
И все пак, това е важна книга. Призовавайки за изоставяне на досегашния ред, Купчан внася необходимата яснота в една иначе хаотична дискусия. Също толкова полезно е и въвеждането на идеи, почерпени от опита на „Европейския концерт“ (Concert of Europe), в дебата за външната политика. Независимо от евентуалните пропуски в концепцията му относно логиката и функционирането на една такава система – или връзката между вътрешната политика и „концерта“ – книгата предлага нов набор от възможности, което само по себе си представлява ценен принос към дискусията.
