Паралелът между нагласите, с които се посреща и изпраща новият век създава тягостното чувство за затворен кръг. Историята е по-близка до мита за Сизиф, отколкото за някакъв въображаем постъпателен прогрес или необратим регрес.
Ето защо, макар едно столетие да може да се чете като хронология, по-точният прочит би следвало да търси повтарящите се мотиви в партитурата. Целта е да се намерят периодично завръщащите се теми, които формулират ритмиката в стопанския живот.
Времето в икономиката се отмерва именно с циклите. Цикълът е единицата на икономическото време, тъй като всичко съществено което има да се случва в стопанския живот може да бъде проследено в тази затворено времева клетка. В нея се изживява естествената последователност на възхода, падението и появата на кълновете на новото.
Циклите в икономиката са толкова изследвани, че в известен смисъл предметът на икономическата наука се е сраснал с опитите за емпирично и теоретично осмисляне на тези пулсиращи процеси. Относително регулярни стопански ритми са фиксирани на множество честоти – свръхкратки, делови, дълги, национални, регионални или световни… около всяка от тях са обраствали теории и планини от емпирични данни. Според преследваните цели изследователят е избирал честотата, на която е настройвал апарата си за анализ.
Без да се впускаме във всички възможни посоки, нека отбележим специално непреходната природна цикличност в българската икономика. През целия 20 век сезонните цикли оразмеряват стопанския живот с една съвършена правилна ритмика. С аграрния цикъл, върху който се е крепяло цялото стопанско мироздание, са свързани сезонните разширявания и свивания на селскостопанската продукция, а оттук и кръговратът на всички основни дейности в икономиката. Сезонните ритми са били определящи за износа, което означава за постъпленията на златни запаси в централната банка и следователно за обслужване на външния дълг. Те са първостепенен фактор, отчитан при преговорите с външните кредитори. Сезонността е определяла и пулса на кредитната система в страната (емисионната дейност) като например обемът на кредита на всяка провинциална банка към БНБ се е договарял през пролетта, в съответствие с хода на селскостопанските работи. Накрая сезонността е задавала дори ритъма на войните, в които е влизала България. Нямало е по-силен императив за началото на военните действия от приключването на летните земеделски работи. Неслучайно началото на Сръбско-българската, Първата Балканска и влизането в Първата Световна война е ставало през октомври. А неочакваното избухване на Междусъюзническата през лятото е довело до непредвидени стопански усложнения за страната.
Зависимостта от природните цикли е друг израз на изостаналостта на една икономика. Българското стопанство не можа да надмогне тази зависимост до края на 30 години, но то продължи да им е подчинено и през комунистическия период. Заедно с колапса от началото на 90-те години, като атавистичен сигнал за действителната ни изостаналост се завърнаха и най-видимите форми на сезонния ритъм. Напреженията в енергетиката и в цялата инфраструктура са сезонно обусловени, зимата отново се превърна в мъртъв период, а есенните и пролетните селскостопански работи пораждат периодичен натиск върху цялата банкова система.
Но да оставим кратката честота на сезонните колебания. Перспективата на цяло едно столетие изисква настройката да се направи на вълните на най-дългите цикли.
„Дългите вълни на Кондратиев“ са естествената рамка за подобна ретроспекция. Те обхващат големите движение в стопанския живот на света и със замах в два-три цикъла щрихират пулса на цял един век.
Нито тук, нито при един съвсем скрупульозен анализ хипотезата на Контрадиев би могла да бъде строго проверена за България – липсва необходимия качествен и хомогенен статистически материал. Но ако се освободим от изискванията на стриктния формален подход, все пак можем да „насложим“ уедрените пунктуации на българското икономическо развитие върху „еталона“ на значително по-добре дефинираните и документирани световни дълги вълни.
Лесно ще се установи, че почти през цялото столетие България не е имала самостоятелен стопански пулс, че дори да са допускани дребни дефазирания на „кратките цикли“, то в едрите вълни и падения на световната конюнктура страната е пасивен фигурант. Ние сме били добре, когато всички са били, повече или по-малко, добре. Ние сме потъвали в стопански кризи, когато развитият свят го е правил. Тази липса на стопанска автономност е може би неизбежна за една малка страна, но е желателно в края на столетието тя отново да се напомни (студията е писана в края на 90-те години на 20 век, б.р.), за да се разбере, че независимо от режимите, които са ни управлявали, България е била бледо копие на събития, които са се случвали другаде.
„Златното десетилетие“ от началото на века (или „седемте тлъсти години“, както са останали в масовата памет) спохожда България тогава, когато европейската икономика преживя фебрилен растеж, синкопиран от кратки но нефатални кризи. Дългата възходяща вълна на Кондратиев „понася“ българската икономика и през втората половина на 20-те години, когато след катаклизмите на войните световната икономика е обхваната от лекомислената експанзия на следвоенния подем. Същата тази пасивна проекция на националния стопански ритъм може да се проследи през годините на Голямата депресия и на последвалата низходяща Кондратиева вълна.
Дори през комунистическите години, изглеждащият „непрестанен“ възход всъщност не се отклоняваше от пулсациите на световната икономика, макар и в определени моменти автархичната социалистическа система да успяваше да отложи събитията. Така 50-те и 60-те години бяха успешни за България, но те бяха такива и за целия западен свят. 70-те години бяха белязани от стагфлацията и вялата световна конюнктура, но те донесоха и първите задъхвания в нашата икономика. Краткият епизод от границата на десетилетието на 70-те и 80-те, когато свободният свят беше в криза, а в България се радвахме на потьомкинско „благоденствие“, е изключението, което само потвърждава правилото. Правилото влезе в силата си през 80-те години, когато социалистическата икономика пое към своя дългосрочен залез и окончателен колапс, заплащайки цената на пировия стопански растеж от годините на разцвета си.
Преходът от 90-те години протича в по-сериозен дисонанс със световния тренд. Защото, ако България разкри истинския немощен потенциал на своята икономика, то Западът преживяваше най-продължителния си стопански подем, макар на фона на структурни проблеми, налагащи дълбоки реформи и в тези икономики.
***
Из студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“
