Свободата никога не бива унищожавана изведнъж. Тя се губи на последователни етапи, чрез почти незабележими промени, чрез бавната трансформация на условията, в които се развива човешката мисъл. Ние живеем в един от тези тихи преломи. Техническият свят вече не е инструмент: той се е превърнал в средата, в която се формират нашите разбирания, в която се структурират нашите възприятия, в която се изясняват нашите убеждения. И тази среда не само, че не разширява хоризонта ни, но го свива до степен, че вече оставя място само за самите нас, посочва редакционен коментар на изданието journaldeleconomie.fr…
Общият свят и вътрешната свобода: един стар начин на мислене
Имаше време, когато сблъсъкът на идеите почиваше на един реален плурализъм: различни вестници, несъвършени разбира се, но водени от грижата за представяне на фактите; малко телевизии, които по-скоро обединяваха, отколкото да разделят; и най-вече отношение към четенето, което налагаше отделянето на продължително време такова, каквото изискват разсъжденията. Четенето беше доброволен, почти аскетичен акт: човек сядаше, потапяше се в световния поток и влизаше в текста, както се влиза в разговор с интелект, различен от нашия. Вътрешната свобода намираше там естественото си пространство. Именно в това бавно възприятие, в тази съпротива на писаното слово, духът се учеше да си противоречи на самия себе си, да вижда нюансите, да разбира мисълта, че истината никога не е проста. Демокрацията живееше от тази възможност, дадена на всеки: да излезеш от себе си, за да срещнеш другия. Този общ свят, изграден от четене, противоречия и по-дълго време за възприятие, беше по-малко удобен, но по-свободен. Свободата не беше даденост: тя се практикуваше. Тя трябваше да се заслужи.
Епохата на автономната техника: алгоритмичното затваряне и изчезването на дългото време
С дигиталната ера сменихме антропологичния режим. Жак Елюл го беше прозрял преди всички: техниката не е средство в служба на човека, тя се превръща в автономна система, която налага собствените си норми и логика, независимо от нашите намерения. Алгоритъмът днес е най-чистият израз на тази автономия. Той не показва света: той го преоформя според нашите жестове, предпочитания и слабости. Той не ни води към непознатото: той ни връща към самите нас. Индивидът вярва, че изследва; всъщност той просто обикаля в кръг, в коридор начертан за него. Така се раждат тунелите на убеждението: не силни вярвания, а затворени познавателни среди, в които противоречието изчезва, защото не бива показвано. А свободата изисква тъкмо обратното: да бъдем изложени на онова, което ни противоречи, да бъдем размествани от различното. Не само архитектурата на информацията се променя: променя се нашият режим на възприятие. Написаното, което изискваше време за възприемане, отстъпва; изображението, което се налага само, тържествува. Видеото спира способността да се откъснем от потока; то налага незабавна реакция, която не оставя място за вътрешната тишина — онова крехко пространство, където се оформят истинските решения. Така преминаваме от култура на мисленето към култура на улавянето. Вниманието се превръща в управляван обект. Преценката — в рефлекс. Свободата се свива не чрез забрана, а чрез намаляване на пространството, в което може да се упражнява.
Изкуственият интелект и преоформянето на човешката свобода
Изкуственият интелект бележи нов етап. С него техниката вече не се ограничава до филтриране или организиране: тя предвижда. Тя моделира поведението ни, предполага нашия избор, настройва хоризонта на онова, което ще виждаме. Тя се превръща в невидима архитектура на нашия ментален живот. Жилбер Симондон показа, че техническите предмети вървят към все по-голяма автономия; ИИ прави тази автономия творяща. Той вече не служи само на функции: той произвежда среди, непрекъснатости, истории. Той изработва онова, което приемаме за спонтанно. Въпросът вече не е „какво виждаме?“, а „какво вече не виждаме?“. Свободата тук не изчезва под натиск, а под излишък на приспособяемост. Всичко е нагласено към нас до такава степен, че вече не срещаме онова, което ни се съпротивлява. А свободата не е нищо друго освен способността да срещаме съпротивата на света и да ѝ отговаряме. Демокрация, в която всеки живее в отделна познавателна архитектура, вече не е демокрация: тя е съвкупност от ментални острови. А индивид, чийто свят е изцяло предварително подреден от технически системи, губи тази съществена способност: възможността да каже „не“. Свободният човек не е този, който получава онова, което желае; той е този, който може да се откъсне от онова, което го обуславя.
Заключение: да възстановим свободата в свят, който я подкопава
Централният политически въпрос на нашето време не е само въпросът за информацията, а този за вътрешната свобода. Тунелите на убеждението не са интелектуален проблем: те са духовен проблем. Те свидетелстват за едно човечество, което бавно се плъзга към състояние, в което вече не среща противоречие, не чете, не се пита откъде произтича неговата увереност. Да възстановим общия свят предполага търпеливо преоткриване на тази стара добродетел: бавното действие на духа. Да четем, да възразяваме, да се съмняваме, да се противопоставяме на потока — ето новите и старите форми на свободата. В една вселена, в която техниката се стреми да организира мисълта ни, истинската съпротива е вътрешна. Тя се състои в това отново да станем отворени към реалността — тоест отново да станем свободни.
