За да пламне огънят, първо трябва да има буре с барут, изтъква бившият френски учител Филип Ватрело в анализ за изданието alternatives-economiques.fr по повод ситуацията във Франция…
Кой би могъл да предвиди това?
Влошаването на условията за работа и учене в някои гимназии не е от вчера. Липсата на заместници на отсъстващите учители и препълнените класове са резултат от недостига на средства — проблем, който вече сме осъждали.
Претоварените учебни програми и стресът, свързан със системата Parcoursup за кандидатстване във висшите учебни заведения, са последица от реформата на гимназиалното образование, започната от министър Бланке. А занемарените училищни сгради са отговорност на регионалните власти, които не са могли или не са успели да инвестират достатъчно.
Следователно сегашните протести не възникват от нищото. Да, някои политически организации могат да се опитват да ги подкрепят, да ги структурират или да ги разширят. Това е тяхна роля и тя заслужава да бъде разглеждана. Но това не означава, че те са създали причините за недоволството.
Подкрепям исканията на гимназистите. След четиридесет и една години работа като учител в средния курс съм виждал поколения ученици да се учат да разсъждават, да аргументират позициите си, да водят дебати и да се ангажират с обществените проблеми, когато им се предоставят необходимите средства и възможности.
Трябва да бъдем много внимателни към лекотата, с която днес се подиграваме на редица от техните искания. Чисти тоалетни, учители, които присъстват в часовете, прилични училищни сгради, по-малко ученици в клас — всичко това може да изглежда незначително за хората, които работят или са учили при добри условия. Но за онези, които протестират днес, то съвсем не е маловажно.
Чуват се и твърдения, че исканията им били твърде разнородни или недостатъчно добре формулирани. Но за целта би трябвало да предоставим на младите хора възможност да придобият истински опит в демокрацията. Искаме от учениците да се научат да бъдат граждански отговорни, но твърде често им предлагаме училищна демокрация, сведена до рядко провеждани избори на делегати в органи, в които те често имат чувството, че решенията са взети предварително.
Училището претендира, че помага на младите хора да станат самостоятелни и свободни личности. Не може обаче едновременно с това то да гледа на политическата им ангажираност като нещо ненормално.
Младите хора не са еднородна група
Тази липса на доверие към младите хора поставя въпроса за начина, по който функционира образователната система. Работата на учителите се основава именно на това доверие, което позволява на учениците да се учат на самостоятелност. Но това не означава да се възпитават на отказ от признаването на материалните и социалните реалности.
Има различни младежки групи и зад събитията, които виждаме през последните дни, стоят различни реалности. Има ученици, които блокират училището си, организират събрание, формулират искания и участват в демонстрации. Има и други, които се присъединяват към тях. Има също млади хора, които не учат в засегнатите училища и могат да се възползват от безредиците, за да чупят, да крадат или да влизат в сблъсъци със силите на реда. Разбира се, не всички насилия могат да бъдат обяснени единствено с общественото недоволство.
Палежите, разрушенията, нападенията срещу училищния персонал и провокациите срещу силите на реда трябва да бъдат осъдени.
Като учител и синдикален активист съм преживявал такива моменти, когато учениците, които се организираха за действие, се оказваха изправени срещу различни форми на насилие: срещу насилието на определени групи възрастни и срещу това на някои младежи, включили се, за да „надъхват“ останалите. А понякога и срещу насилието на полицейските сили, което води до ескалация на вече и без това твърде напрегнатата ситуация. Да се каже това не означава да се омаловажава протестното движение. Напротив — означава то да се приема сериозно.
Трябва също да се въздържаме от това да наричаме младите хора, които извършват разрушителни действия, „варвари“. Част от тези прояви на насилие се вписват в житейския път на някои от тях, белязан от социално и териториално изключване и от преживяно презрение.
Да разбереш не означава да оправдаеш. Но и да осъждаш, без да се опитваш да разбереш, не помага за решаването на какъвто и да било проблем.
Какво разкриват ексцесиите
Нежеланието да се чуят исканията не е единственото обяснение за насилието. Обикновените искания не са толкова зрелищни, колкото горяща кофа за боклук, счупена витрина или сблъсък с полицията.
Но именно такива неща привличат телевизионните камери и се разпространяват най-бързо в социалните мрежи. Така възниква рискът да се изгради представата за протестното движение, в която насилието се превръща в самото движение. Следователно не просто се показва една демонстрация, а понякога се допринася тя да се превърне в спектакъл. Това превръщане на протестите в зрелище е станало характерна черта на всички обществени движения. Земеделските производители отиват дори и по-далеч!
Следователно не само безредиците би трябвало да ни тревожат днес, но и онова, което те разкриват.
Зад исканията, определяни като „неясни“ стоят тревогата за избора на образователна и професионална ориентация, конкуренцията в училище, социалните неравенства, осъзнаването на това доколко социалният произход предопределя житейските възможности, социалната сегрегация, тревогата за екологичното бъдеще, несигурността пред света на труда и усещането, че републиканското обещание за социално издигане вече не се изпълнява.
Но най-вече се откроява едно чувство, което се среща в много свидетелства: усещането, че човек не е чут, че не го зачитат, а понякога дори че го презират. Може би именно това е истинската обща черта между иначе твърде различните групи млади хора.
Можем да подкрепяме исканията на гимназистите и същевременно да осъждаме насилието. Можем да разбираме социалните обстоятелства, които подтикват някои младежи към насилие, без да оправдаваме действията им. Можем да следим внимателно опитите за политическа употреба на движението, без да си въобразяваме, че те са създали недоволството.
Преди всичко можем да откажем да отъждествяваме протестното движение с ексцесиите, които го съпътстват. Защото отговорът на тази криза не може да бъде само полицейски. Той не може да се състои и в това да чакаме движението да загуби силата си, с надеждата отново да затворим капака на тенджерата под налягане, готова да избухне. До следващия път ли?
Младите хора очакват отговори, съответстващи на мащаба на проблемите: училище с по-малко неравенства и с по-спокойни условия за учене. Възможните решения са известни. Истинската опасност не е в това, че младите хора се политизират. Опасността е те в крайна сметка да престанат да вярват, че политиката може да промени нещо.
