Публикацията е част от по-обширен анализ на Райън Макмакън, изпълнителен редактор на Mises Institute…
Сред многото факти от съвременния живот, които се приемат без съмнение от повечето обикновени хора, е, че е някак напълно естествено, очаквано и незабележимо всяка суверенна държава да има своя собствена валута. Виждаме това навсякъде в имена като „щатския долар“, „китайския юан“ или „японската йена“. Всъщност сред 203-те суверенни държави в света има почти толкова отделни национални валути. Еврото, разбира се, е забележително — и скорошно — изключение от това, но дори след повече от 20 години на еврото, само 26 от държавите по света го използват. Много от тях са много малки държави като Андора, Ватикана, Малта и Латвия. Освен това британците отказват да се откажат от лирата стерлинги. Шведите се придържат към кроната. Швейцарците все още имат франка.
По същия начин шепа държави избират да използват щатския долар вместо местните национални валути. И все пак почти всички те са малки островни нации. Най-голямата държава – безспорно – в зоната на долара е Еквадор.
С други думи, в преобладаващата част от съвременните държави валутните зони съответстват на границите на тази държава. Това не е съвпадение. От осемнадесети век държавите все повече и съзнателно се стремят да създават и насърчават национални валути, които се третират като предпочитана валута в рамките на местните национални граници. Това е вярно дори в дните на златния стандарт. Въпреки че златото по това време теоретично е единствената истинска парична единица, националните правителства се стремят да определят златото по отношение на националните валути.
Това е ключово събитие в растежа на държавната мощ, защото след като националните валути станаха популярни и широко използвани сами по себе си, това даде възможност на държавите да се откажат напълно от металната подкрепа.
Нищо от това обаче не е необходимо за добре функционираща икономика или полезни пари. Няма естествен закон или стабилна икономическа теория, която да ни казва, че светът се нуждае от териториални валути, създадени от държавите. Националните валути не са естествен резултат от пазарни сили или потребителско търсене. Националните валути са създадени от принцове и законодатели, предимно за справяне с политически, а не икономически проблеми.
Преди националните валути
На един безпрепятствен пазар това, което се използва широко като валута, ще се определя от субективните ценности на потребителите и инвеститорите. Няма причина, поради която тези валути трябва да се свързват с конкретна държава или правителство. Исторически, като плащане са били използвани голямо разнообразие от валути – частно изсечените златни монети могат да бъдат валута, както и сребърните монети. Въпреки това, тромавата природа на златото и среброто често е водела до използването на парчета хартия – които са били подкрепени от благородни метали и които днес обикновено бихме нарекли банкноти. „Валутните зони“ на тези ранни хартиени валути са били навсякъде, където валутата е търсена и която не е нито правителствена, нито „национална“ по своята същност.
Преди европейските държави да започнат да поемат контрола върху парите през късното Средновековие, Европа е съдържала безброй частни монетни дворове, наети от местни благородници и елити. Тези частни монетни дворове произвеждаха голямо разнообразие от монети, които функционират като валути в цяла Европа. Хартиената валута също беше частна. За това Мартин ван Кревелд отбелязва:
„Започвайки още през четиринадесети век … банкирането и търговията се съживяват; По-специално италианските банки натрупват големи богатства и скоро отвориха клонове из целия континент. Сметките за обмяна са разработени, за да се улеснят финансовите транзакции между тези клонове, и до степента, в която са издадени на приносителя, а не на всяко физическо лице, те могат да се считат за първите неметални пари в Европа. През следващите два века системата се разпространила във Франция, Испания, Нидерландия и накрая Англия. Забележете обаче, че въпросните пари са произведени не от бавно развиващата се държава, а от частни институции.“*
През това време обаче европейските монарси работят за изтръгване на контрола върху монетите от местните елити и частни институции: „Докато частните институции започват да развиват хартиените пари, владетелите от своя страна бавно налагат монопол върху монетите.**
Напредъкът е бавен. Едва през 17 век „идеята, че правото на монетен двор е един от прерогативите на суверенитета, е получила широко признание„.*** Едва през 1696 г. англичаните създават първия наистина „обществен“ монетен двор, който се контролира от държавни служители като функция на държавата. Това е придружено от създаването на Банката на Англия (през 1694 г.), която в крайна сметка ще получи много по-голям контрол върху монетите и банкнотите. Националната банка на Англия е последвана от подобни институции във Франция и другаде.
…
До двадесети век става ясно, че националните валути са нещо много повече от обикновени местни мерки за злато или сребро. Военновременните мерки доказват, че тези валути могат да бъдат премахнати от този златен стандарт за години, без стойностите им да се сринат. Нещо повече, големите банки през деветнадесети век все повече се обръщат към държането на големи количества хартиени пари под формата на национални банкноти като резерви. Към края на деветнадесети век запасите от хартия дори започват да превишават златните резерви.
Първата световна война носи нов общоевропейски експеримент за отделяне на националните валути от златото. Националните валути се отдалечават още повече от благородните метали, когато световните режими въвеждат „златния обменен стандарт“ в годините между двете войни. С тази нова система златото е само парично средство на международно ниво. Големите банки и правителства все още са могли да извършват обмен в злато, но вътрешните икономики е трябвало да се управляват почти изключително от гледна точка на правителствената валута. На практика никой вече не се замисля да прави покупки по отношение на някакво количество злато или сребро. Все по-често единствените въпроси, които имат значение в ежедневието, са въпроси като „колко френски франка струва… колко щатски долара?“
Ролята на златото е намалена още повече с въвеждането на системата Бретън Уудс през 1945 г. Последната връзка със златото е премахната през 1971 г., когато Бретън Уудс се проваля и светът възприема плаващите национални фиатни валути. Но това не трябва да е така – няма икономически неизгодни валути, емитирани от частни банки, поднационални единици или частни монетни дворове. И все пак от гледна точка на държавата наистина има много политически предимства на националните валути. Където и да сима силни държави, обикновено откриваме, че териториалните валути, емитирани от правителството, са възникнали като средство да се даде на държавата все по-голям контрол върху парите.
*Martin Van Creveld, The Rise and Decline of the State (Cambridge: Cambridge University Press, 1999), p. 226.
**Ibid.
***Ibid., p. 227.
