Агресивната, макар и непостоянна, политика на Доналд Тръмп на повишаване на митата непременно изисква сравнение с търговския протекционизъм, прилаган в Съединените щати по време на Голямата депресия от 30-те години на миналия век. Историческите изследвания показват, че реакцията на другите страни е била определящ фактор за последиците за световната икономика от увеличенията на митата, инициирани от Съединените щати, отбелязва анализ на alternatives-economiques.fr.
Въпреки че историческите паралели трябва да се правят много предпазливо, изглежда, че най-благоприятната стратегия в отговор на протекционизма не е ескалация на търговска войната, от които всеки може да излезе губещ, а даване на тласък на вътрешното икономическо развитие. Опитът, който не бива да се повтаря, е да не затънем в порочния кръг на бюджетните и парични ограничения, имащи за цел да поддържат търговския протекционизъм.
Надцакването със закона „Смут-Хоули“
Основният източник на търговския протекционизъм между двете войни е един закон, гласуван в Съединените щати през 1929 г., дори преди началото на Голямата депресия, и обнародван през юни 1930 г.: Законът Смут-Хоули, който има своите корени в икономическите катаклизми след Първата световна война.
Европейското селскостопанско производство, отслабено от войната, беше освободило място за експанзия на американския износ. Американските фермери, износители на селскостопанска продукция бяха поели значителни дългове, за да финансират своя растеж.
С възстановяването на европейското производство обаче цените на селскостопанските продукти падат, което хвърля американските фермери в икономическа криза. В отговор Конгресът на САЩ приема първоначално през 1922 г. Закона Фордни-Маккъмбър, който представлява едно първо увеличение на митата, но го ограничава само до индустриални стоки. Републиканците, които се стремят да защитят фермерите, обещават по-високи мита върху селскостопанските продукти. Това обещание е включено в програмата им за президентските избори през 1928 г. Окончателният законопроект, внесен от Уилис Хоули и Рийд Смут, увеличава митата не само върху селскостопански продукти, но отново и върху промишлени стоки.
Законът Смут-Хоули предизвиква недоволството на много страни търговски партньори на Съединените щати. Между февруари и юни 1929 г. двадесет чужди правителства официално протестират пред Държавния департамент на САЩ. Въпреки това законът е приет, което предизвиква ответни мерки от множество страни, в т.ч. Канада, Франция, Италия и Испания, които увеличават митата върху американските продукти.
Търговската война и нейните последствия
В статия, озаглавена „Търговската война на Смут-Хоули“, Крис Митченър, Кирстен Уандшнайдер и Кевин Хьортшой О’Рурк изследват отговора на другите страни на протекционисткия завой на Съединените щати. Те са използвали различни стратегии, за да засегнат американския износ, като въвеждане на квоти и бойкоти в допълнение към митата.
Някои страни остават на ниво дипломатически протести, докато други предприемат контрамерки, представляващи истинска търговска война. Например Испания приема тарифата Wais, насочена срещу автомобилите, автомобилните гуми и кинооборудването, внасяни главно от Съединените щати. Франция първо променя своите мита върху автомобилите, след като разширява това увеличение и за други стоки.
Това разнообразие в реакциите позволява на авторите на статията да сравнят специфичния икономически ефект от ескалацията на митата на двустранно ниво и да избегнат придържането само към глобална и неточна оценка на въздействието на закона Смут-Хоули. Резултатите показват, че износът на САЩ към страните, които се ограничават само с протест, без да предприемат ответни мерки, е намалял с 15-22%, докато износът към страните, които отговарят с въвеждането на високи мита, е намалял с 28-33%.
При равни други условия страните, които влизат в търговската война със Съединените щати чрез въвеждането на високи ответни мита, претърпяват с 8-16% по-голям спад в своето „благосъстояние“ (измерено главно чрез доходите), отколкото останалите.
По този начин Законът на Смут-Хоули отприщва поредица от репресивни мерки от страна на търговските партньори на Съединените щати, а търговската война, която представлява връхната точка на протецкионистките мерки, допринася за драматичното намаляване на международната търговия, изостряйки по този начин световната икономическа криза.
Кой стана по-голям протекционист?
Интересно е да се интерпретират тези резултати в светлината на по-стари изследвания, направени от Бари Айхенгрийн и Дъглас А. Ъруин, публикувани в Journal of Economic History. Авторите анализират защо някои страни са приели през 30-те години след закона Смут-Хоули по-агресивни протекционистични политики от други, като извеждат на преден план решаващата роля на златния стандарт и политиките на обменния курс при определяне на търговските реакции на правителствата.
Тук не става въпрос само за отговора насочен срещу Съединените щати, а по-общо за факторите, които тласкат всяка държава да последва Съединените щати по пътя на протекционизма.
Главният извод, който се прави в това класическо изследване е, че страните, които са останали обвързани със златния стандарт, са прибягнали до по-строги протекционистични мерки от тези, които са изоставили златото. Златният стандарт, ограничавайки гъвкавостта на паричните политики, кара тези страни да използват търговски ограничения в опит да стабилизират своите икономики.
Страните, които предпочитат да запазят конвертируемостта на своята валута в злато за по-дълго време (т.е. да се придържат към системата на златния стандарт) – включително Франция до 1936 г. – избират протекционистични политики, за да избегнат изтичане на капитали и загуби на злато, особено когато нямат пряк контрол върху капиталите.
Вместо да ограничат капиталовите потоци, страните от „златния блок“ предпочетитат да ограничат вноса с мотива, че по-малкият внос ще позволи да се запази златото и националното богатство. Те се обръщат към вътрешна дефлация, за да поддържат златния паритет, и към търговски ограничения, за да защитят своите златни резерви и да поддържат своя платежен баланс.
Напротив, в страните, които последват Великобритания през 1931 г., изоставят златния стандарт и девалвират валутите си, девалвацията им позволява да следват по-експанзионистична парична политика и да намалят зависимостта си от търговските ограничения.
Германия на верния път
Протекционистките политики, приети от страните, останали да се придържат към златния стандарт, има неблагоприятни последици за световната търговия. С провеждането на политика на дефлация, съчетана със строги икономии те допринасят за драстично намаляване на обема на търговията и задълбочават икономическата криза.
Така 30-те години на миналия век ни позволяват да разберем – и да се надяваме да избегнем – най-лошия икономически и политически риск, който може да последва протекционистичния завой на Съединените щати: порочният кръг между търговската война и строгите икономии.
Страните, които остават привързани към златния стандарт за по-дълго през 30-те години на миналия век, също са тези, които имат – включително и преди Голямата депресия – по-голям търговски излишък. Следователно те виждат в протекционизма решение за поддържане на този излишък и подкрепа на тяхната рестриктивна бюджетна и монетарна политика.
Днес Германия често е обвинявана, че има дефлационен ефект върху останалата част от Европа, и дори на света, като се застъпва за рестриктивна бюджетна политика (символизирана от възпирането на задлъжнялостта), разглеждана като подкрепа за нейната политика на търговски излишък. Избор, често сравняван с този на страните със златния стандарт през 30-те години на миналия век.
Последните новини, идващи от Германия, които вместо да подтикват към впускане единствено в търговска война като отговор на Съединените щати, обещават фискални стимули и спиране на дълговата спирачка. Това може да бъде приветствано като добра новина, способна да прекъсне потенциалния порочен кръг, който преобладаваше през 30-те години на миналия век.
