COP30, която се провежда в Белем, Бразилия, от 10 до 21 ноември 2025 г., е 30-ата Конференция на страните по Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата, която води началото си от срещата на върха в Рио през юни 1992 г. След период на тактическо изтощение, тя може да се окаже стратегически повратна точка в конфронтацията между блоковете, коментира Пиер Жереми в анализ за legrandcontinent.eu...
Тази среща е след три предишни COP, които доведоха до някои неблагоприятни аспекти в еволюцията на процеса по защитата на клмата.
На първо място, дебатът се измести от въпроса за ефективната борба с изменението на климата, като се спазва принципът, че всяка държава-членка получава средства въз основа на собствените си възможности и историческия си принос за емисиите на парникови газове, към въпроса за „загуби и щети“, т.е. финансовото обезщетение, което исторически индустриалните държави, Европа, Канада и др., трябва да изплащат на развиващите се страни, за да компенсират причинените им щети от изменението на климата. Този принцип е залегнал в член 8 от Парижкото споразумение и доразвит във Варшавския механизъм. Той обаче се използва до голяма степен от някои нововъзникващи искономики като Китай и Индия, за да прикрият собствената си отговорност за настоящите емисии и да насочат дебата около противопоставянето между Севера и Юга и финансовите трансфери, а не върху прилагането на конкретни действия.
На второ място, нараства разминаването между целта на събитието – борбата с глобалните климатични промени – и неговия формат, който понякога наподобява много повече на един „енергиен Давос“, отколкото на истинска конференция на страните-членки на конвенцията, предвид броя на съпътстващите събития, на които основните икономически играчи представят постигнатите резултати в борбата си с климатичните изменения. Събитието трудно успява да съчетае ефективно гражданското общество и отделните държави-членки и често създава впечатлението, че „пуска търговците в храма“.
Това разминаване беше особено ясно усетено в Шарм-ел-Шейх и Баку.
По време на последната СОР, то беше засилено от справедливите призиви за бойкот, предвид различните критики, отправени към азербайджанското председателство заради екологичните му постижения и зачитането на правата на човека.
На трето място е влошаващата се икономическа конюнктура белязана от напрежение в енергийните доставки и въздействието на руско-украинския конфликт върху световните енергийни пазари.
Все по-ясно е, че става непостижима целта да се „провеждат действия за ограничаване на повишаването на температурата до 1,5°C в сравнение с нивата от прединдустриалната ера, като се признава, че това би намалило значително рисковете и последиците от изменението на климата“, както е посочено в Парижкото споразумение.
Да се излезе от задънената улица
Трудностите се увеличиха допълнително от ноември 2024 г., няколко седмици преди COP29 в Баку, с американските избори, като се има предвид, че между 2016 и 2020 г., но по много по-решителен и кмплексен начин в идеологически план, администрацията на Тръмп затвърди позицията си на двойно отхвърляне на процеса за защита на климата.
Обратът в американската позиция
Това американско отхвърляне произтича отчасти от принципното противопоставяне на всяка нормативна многостранна рамка, която да стои над националния суверенитет.
Това нежелание не е специфично за позициите на Доналд Тръмп, а се корени в палеоконсервативното републиканско течение. То се основава на правни разсъждения, които прозтичат от конституционните принципи. Конституцията от 1787 г. не дава никаква представа за йерархия на нормите, тъй като тя просто не е била обект за разглижда от съставителите ѝ. Тези разсъждения се придружават от един геополитически аргумент: особеността на Съединените щати, едновременно империя и континент, която им отрежда уникална роля, а не тази на обикновен преговарящ с равни нему страни, пък макар било то и като „пръв сред равни“.
Американското отхвърляне произтича и от ясно демонстрираните скептични позиции по отношение на климата от страна на администрацията на Тръмп, покриващи се с тези, защитавани от администрацията на Буш през 2000-2008 г., но надхвърлящи рамките на чистата защита на отрасловите интереси, на петролната и газова индустрия, и на териториалните интереси, която се провежда от конгресмените избрани от петролните щати на Средния Запад и крайбрежието на Мексиканския залив.
Настоящият проект се радикализира, като се смесва с една по-популистка тенденция на обръщение към „здравия разум“ и отхвърляне на научния консенсус и дори на конспиративните теории: изправена пред „конвергенцията на битките“, климатичната, антирасистката, за равенството между половете, бореща се срещу един до голяма степен измислен „глобалистки“ враг, администрацията се изправя в защита на една „истинска реалност“, вкоренена в „сближаването на реакциите“. И накрая, американската позиция произтича от твърда и радикална защита на националните икономически интереси и от просто пресмятане на разходи-приходи, отхвърляйки съществуването на каквато и да било сфера на общи блага. Този подход вижда зад всяко действие за защита на климата риск от деиндустриализация и просто изместване на мястото на отделяне на емисиите.
Ако има действия в областта на климата от страна на Съединените щати, те идват след анализ на компромиса между използването на изкопаеми горива от американската икономика и щетите, свързани с глобалното затопляне на американска земя.
По думите на министъра на енергетиката Крис Райт: „Докладът на Националната академия, който започва с тревожни за науката твърдения, е неопровержим и утвърждава, че изменението на климата е катастрофа. Той показва, че морското равнище се е повишило със 17,5 см между 1900 и 2024 г. Но по-скоро става дума за 19 см и трябва да коригираме историческото покачване на морското равнище с 1,5 см. Това не променя нищо нито по отношение на фактите, данните или компромисите. Така че сме напълно готови да проведем честен диалог за компромиса между изменението на климата и човешкия живот.“
Смесени резултати
Въпреки тези трудности, процесът доведе до някакъв, макар и трудно постигнат, напредък.
На COP28 за първи път беше поставена целта за постепенен отказ от изкопаемите горива, което беше обект на дълги дебати, а на СОР 29 не беше подновено включването ѝ във финалия докумант. Въпреки това, тази промяна в позицията на основните засегнати страни, включително и новоразвиващите се икономики, бележи реална промяна.
Така финалният документа на COP 28 призова „страните да предприемат мерки за утрояване в световен мащаб на мощностите за възобновяема енергия и за удвояване на подобренията по отношение на енергийната ефективност до 2030 г.“
Този успех беше още по-забележителен и поради това, че беше резултат от усилията на председателството на ОАЕ, чиито качества бяха високо оценени от много страни и което се ангажира изцяло с процеса, за да го превърне в събитие, илюстриращо новата международна дипломатическа роля, която страната възнамерява да играе.
Друг важен напредък беше, че на COP29 бяха поети ангажименти за намаляване на емисиите на метан, като по този начин бяха надградени рашенията на COP28, свързани с европейските документи по тази тема, като например Регламент 2024/1787. Той обхваща изцяло екстериториалния ефект на европейските действия в областта на климата, тъй като налага на тези, които изнасят природен газ за Европа, да докажат, че той е произведен в съответствие с високите стандарти за намаляване на отделянето на метан.
Решенията на COP29 са от особено значение, тъй като засягат сектора на изкопаемите горива; те бяха приети след изборите в САЩ.
В Белем СОР30 е под натиск
Тези различни постижения, с този много специфичен международен контекст, поставят COP 30 в ключов момент за климатичния процес. В стратегически план, през последните двадесет години COP бяха изключително колегиално и мултилатерално начинание, което постепенно попадна в капана на диалектиката Север/Юг, която се съсредоточи около въпроса за загубите и щетите и преразпределението между развитите и слабо развитите страни.
Малко по малко една „позиционна война“ по детайлното формулиране на заключителните документи надделя над първоначалните цели. Този цикъл от преговори достигна тактическото си изчерпване, от което американското оттегляне беше само последният етап, а не и отключващият елемент.
Мултирализмът в опасност: идва ли ново време на блоковото противопоставяне?
Във време, когато търговските отношения също не са предмет на многостранен международен ред под егидата на Световната търговска организация, а на отношения между търговски блокове – Съединени щати, Китай, Европа, Меркосур, Индия и т.н. – които изграждат стратегическа игра на съюзи, стремящи се да изолират най-малко склонните към сътрудничество партньори, същата логика преобладава и на ниво климат.
За първи път става дума за водене на разговори на един икономически блок с друг като изцяло се възприема една стратегическа игра: позициите, които ще заеме COP30 и съюзите, които ще произлязат от това, ще имат стойност не само заради конкретните си резултати, но и заради това, което тези нови съюзи ще допринесат за изграждането на многополюсен ред.
Всичко това несъмнено изисква да интергрираме по-дълбоко преговорите на СОР30 с нашите икономически и търговски интереси, тъй като изборът на европейците, механизмът за корекция на въглеродните емисии на границите и тарифирането на въглеродните емисии, Европейска зелена сделка, е да се свържат неразривно тези интереси с климатичния проблем, превръщайки декарбонизацията и конкурентоспособността в две страни на една и съща монета. От тази гледна точка, конкретните публични политики, тяхното въздействие върху индестрията и произтичащата от това динамика на търговските отношения са неразделна част от действията в областта на климата.
Това означава да се динамизират преговорите за изграждане на по-широките съюзи, към Индия и Средния изток, към Латинска Америка чрез партньорство с Меркосур, към Канада и Обединеното кралство и т.н. Това означава също така да преценим дали искаме да приемем изолацията, или да се опитваме да възстановим старите мостове.
Бъдещите дебати: „СОР на цените“ или „СОР на народите“
По отношение на формата, COP 30 може да бъде и мястото за утвърждаване на ролята на гражданското общество, неправителствените организации и народите в процеса за защита на климата, тема, към която бразилското правителство, което председателства, е особено чувствително поради своята история.
Неотдавнашният френски опит за диалог с гражданското общество по въпросите на климата, по-специално с Гражданската конвенция за климата, се оказа достоен за съжаление неуспех, най-вече поради липсата на ръководство, което да доведе процеса до постигане на приемливи конкретни мерки.
Европа обаче има специална роля, за да се превърне тази COP в „СОР на народите“; това е начин за нея да поречи на реакционните противници на климатичния процес да го окарикатурят като нещо, което няма „нищо общо“ с многостранната дипломация, откъснато от реалния живот на хората.
Извеждането на преден план в този смисъл на свидетелствата на хората и териториите засегнати от изменението на климата и селскостопанските сътресения, които то причинява помага да не се допусне „здравият разум“ и „реалният живот на работещите хора“ да бъдат оставени единствено на онези, които се противопоставят на действията в областта на климата; показването на конкретния напредък, който преходът позволява да се осъществи в ежедневието на много хора, също допринася за това.
От гледна точка на конкретните резултати и „основните теми“ на преговорите, COP30 трябва също да бъде и „COP на цените“, т.е. където за първи път ще бъде изграден световен консенсус за въвеждаето в техните икономики на системи за тарифиране на въглеродните емисии, които да накарат тези, които ги отделят, да платят цената на замърсяването, което причиняват.
Член 6.4 от Парижкото споразумение, без да бъде изричен, открива пътя за такава възможност, а вече прилагането от основните държави на собствените политики в тази област (вече съществуващата европейска, канадска, китайска и австралийска квотна система, както и напредъкът на Турция, Бразилия, Япония и Корея по въпроса) предлага условията за възможността за постигане на компромис.
Това включва множество компоненти: „данък върху въглеродните емисии на границата“, евентуалното преразпределение на част от свързаните с това приходи към държавите, най-засегнати от изменението на климата, и изключването от мерките на някои от най-слабо развитите страни ще бъдат определящите от тях.
Едно такова споразумение, което би свързало търговския обмен с действията в областта на климата, би формализирало двойната изолация на САЩ по тези въпроси. То би потвърдило и успеха на европейските политики и способността им да привлекат останалия свят към действия в областта на климата: европейският механизъм за корекция на въглеродните емисии на границите наистина има интересното икономическо свойство да произведе мултиплициращ ефект, т.е. да насърчава нашите партньори да го възпроизведат, ако проявят здрав разум.
По този начин споразумението би отворило пътя за подновяване на действията в областта на климата; то би свързало и „политиката за края на света“ с „политиката за края на месеца“, обвързвайки международните действия в областта на климата с конкретни икономически последици в системата на цените и с по-добра защита на нашите индустриални сектори – чрез механизма по границите. Това би отхвърлило по категоричен начин всяко обвинение в „климатичен дъмпинг“.
Постигането на такъв успех в предстоящите преговори ще изисква намиране на специално място за Индия, чиято политика на индустриално развитие и догонване на развитите страни е тясно свързано с отделянето на въглеродни емисии и зависимост от изкопаемите горива, по-силна от тази на Китай, както се видя от дебатите в края на октомври 2025 г. относно въвеждането на санкциите срещу Роснефт и Лукойл.
Без включване на Индия в диалога ще бъде невъзможно да се постигне задоволително споразумение.
