Енергийният преход се превърна във въпрос на индустриална мощ. Европа трябва да действа бързо, за да не стане зависима от Китай, коментира за latribune.fr Ксавие Далоз*, президент на консултантската фирма XD Consulting…
Енергийният преход често се представя като просто заместване на въглеродните съединения с декарбонизирани електрони. Този широко разпространен начин на мислене е твърде ограничен. Става дума за нещо много по-дълбоко: една истинска индустриална, стратегическа и цивилизационна промяна. В продължение на два века енергията идваше основно от земните недра. Днес тя все повече се произвежда, преобразува и сглобява в заводите. В тази нова география на силата Китай вече е натрупал значително предимство.
В продължение на почти два века енергетиката се основаваше на логиката на природната рента. Геополитическата мощ зависеше от притежанието на ресурси, тяхното добиване, преработване и транспортиране. Въглищата, петролът и природният газ структурираха световната икономика, съотношението на силите и зависимостите. Този модел все още съществува, но вече не е единствената перспектива. Появява се нова логика, основана не толкова на достъпа до находищата, колкото на овладяването на цялостната индустриална верига.
С разрастването на масовата електрификация, на индустриалната химия, на нисковъглеродния водород, на улавянето на CO₂ и на синтетичните горива, енергията променя своята природа. Тя вече не се извлича просто от природата, тя се създава наново. Електричеството се превръща в основния индустриален компонент, уловеният CO₂ – в суровина, водата – в основен компонент, а крайната молекула, водород, амоняк, метанол или е-гориво, в истински индустриален продукт. Така преминаваме от енергия, основана на запасите, към енергия, основана на производството.
Това развитие променя дълбоко правилата на играта. Когато енергията се превърне в индустриален продукт, тя се подчинява все по-малко на геологията и все повече на класическите закони на промишлеността: големи икономии, обучение на кадри, овладяване на производствените процеси, стандартизация, вертикална интеграция и бързо намаляване на разходите чрез въвеждане на масово производство. Центърът на тежестта на силата се измества. Той все по-малко се намира в подземните богатства и все повече – в способността да се разработват, финансират, изграждат и експлоатират големи индустриални инфраструктури.
Именно на този терен Китай прави разликата. Неговата сила не се дължи само на технологичния му напредък, а преди всичко на изключителната способност за организация и реализация. Докато Европа е силна в научните изследвания, иновациите, демонстрационните проекти и създаването на стандарти, Пекин мисли в интегрирани индустриални вериги, масови обеми и скорост на внедряване. Той не се задоволява просто да изобретява, а индустриализира в безпрецедентно големи мащаби. Днес на Китай се падат около 60% от световните производствени мощности за електролизатори.
В този ред на мисли водородът не е вече удобен лозунг. Той представлява молекулярната рамка, която свързва възобновяемата електроенергия, съхранението на енергия и тежката индустрия. Синтетичните горива вече не са далечна перспектива. Те се превръщат в стратегически сегмент за авиацията и морския транспорт, които трудно могат да бъдат електрифицирани. Съхранението на енергия в големи размери вече не е просто допълнение към електроенергийната система. То се превръща в условие за стабилност, като превръща непостоянните енергийни потоци в налична и управляема мощност. Китай разбра това много преди другите. Енергийният преход не се печели само в лабораториите, а и в заводите.
Европа е изправена пред сериозен риск: да се превърне в големия организатор на световните климатични норми, докато едновременно остане голям вносител на оборудването, химическите вещества и индустриалните решения, необходими за тяхното спазване. Ние сме много силни в това да чертаем пътя, да въвеждаме задължения и да увеличаваме цената на въглеродните емисии. Но нито една регулация, колкото и амбициозна да е тя, не може да замени солидната индустриална база. Климатична политика без мощен производствен апарат бързо се превръща в политика на зависимост.
Примерът с авиацията е показателен. С инициативата ReFuelEU Aviation Европа налага амбициозна траектория: 2% устойчиви горива през 2025 г., 6% през 2030 г. и до 70% през 2050 г. Това структурно изискване е жизненоважно. Но ако не бъде бързо подкрепено от конкурентоспособно производство на европейска територия, ние сами ще организираме собствената си уязвимост: ще определяме правилата, докато други ще строят заводите, ще получат добавената стойност и ще овладеят логистичните вериги.
Необходимо е спешно да променим начина си на мислене. Енергийният преход вече не е само климатична политика; той се е превърнал в битка за индустриална мощ и технологичен суверенитет.
Находищата на бъдещето няма да се намират единствено в земните недра, а в способността ни да изграждаме интегрирани вериги на стойността, съчетаващи евтина нисковъглеродна електроенергия, електролиза в големи размери, улавяне на CO₂, химичен синтез, съхранение на енергия и иновативно финансиране. Енергийният суверенитет на XXI век ще се крие в много по-малка степен в притежанието на сурови ресурси, отколкото в овладяването на производствените инструменти.
Енергията на утрешния ден ще бъде произведената. Ако Европа иска да има тежест в този нов свят, тя трябва да престане да разглежда прехода само като политика на цели и норми. Тя трябва най-сетне да го третира като политика на заводи — мащабна, интегрирана и конкурентоспособна. Времето ни притиска.
*Ксавие Далоз ръководи повече от тридесет години консултантската компания Xavier Dalloz Consulting (XDC), специализирана в стратегически консултации за интегриране на нововъзникващи технологии с цел осигуряване на реално конкурентно предимство за предприятията. Той е международен директор на CMAI — най-голямата професионална дигитална асоциация в Индия, обединяваща над 48 500 членове.
