Войната в Украйна изглежда бележи края на „щастливата глобализация“ и връща идеята за империализма, особено в левите партии, които с охота посочват отговорността на Съединените щати за генезиса на конфликта. Но какво точно представлява за един марксист империализмът през 21 век? На този и още въпроси отговаря икономистът Клод Серфати, специалист по отбранителна индустрия и икономическа и финансова глобализация, публикувал на тази тема книгата „Un monde en guerres “ (Един свят във войни), в интервю за alternatives-economiques.fr…
Нахлуването на Русия в Украйна изненада либералните теоретици. Това се обяснява с факта, че за последните войната е отрицание на икономиката. Но какво допринася марксистката теория за разбирането на тези събития?
Тя ни позволява да разберем как си взаимодействат икономическата конкуренция и геополитическото, в т.ч. и военното, съперничество. Една от силните страни, не толкова на самия Маркс, колкото на теоретиците на империализма като Роза Люксембург, е че успяха да формулират икономическата конкуренция и геополитическото съперничество по структурен начин. Те го направиха в условията на епохата отпреди 1914 г. Но тази формулировка остава валидна, въпреки промяната на условията, които се характеризират с това, че САЩ заеха доминиращо място.
Капитализмът и капиталът запазват, според мен, териториалния си характер. Преди двадесет години тази идея беше отхвърлена, тъй като глобализацията, независимо дали я желаем или се борим с нея, изглежда че надхвърли държавните рамки и създаде илюзията, че капиталът – „наднационален“ за едни, „мултинационален“ за други – управлява света.
Работил съм много върху транснационалните компании и смятам, че тази концепция е погрешна. Разбира се, има радикални промени след 1914 г.! Въпреки всичко капиталът все още има нужда от държавата. Просто защото животът не е единствено икономика, има и социални отношения, които трябва да бъдат добре организирани и възпроизвеждани. А за това имаме нужда от държава!
Тази връзка между капитала и територията, и следователно, и държавата – тъй като Макс Вебер казва, че държавата претендира, че има монопол върху законното насилие в дадена страна – е в сърцевината на противоречията както икономически, така и геополитически, между нациите. Аз винаги съм отхвърлял теориите на конспирацията. И няма да повтарям формулировки от типа „капиталистите са заинтересовани от войната“. Като изключим някои специфични случаи, като производителите на оръжие и малък брой свързани с тях сектори, капиталистите не влизат доброволно във война помежду си. Трябва да им бъде наложено от други сили да го направят. Разбира се, не говоря за колониални или неоколониални войни, водени за достъп до ресурси, интересът от които изглежда очевиден.
Но ако вземем случая с Gafam, които представляват огромна концентрация на капитал с присъствие в целия свят. За какво им е нужна държавата, Съединените щати, в този случай? Как публичната власт осигурява увеличаване на пазарния дял и на печалбите?
Между високотехнологичните компаниите и държавата има взаимоотношения от типа „хем те обичам, хем не те обичам“. Поради множество причини Gafam зависят от американското правителство. На първо място са финансовите, тъй като голяма част от бюджета на Пентагона за фундаментални изследвания отива в университетите, а те самите получават значително финансиране.
На второ място са геостратегическите причини, както видяхме при опита за разбиване на Microsoft за злоупотреба с господстващо положение. Той беше изоставен през 2001 г. от администрацията на Джордж У. Буш, защото процесорите на Microsoft и изкуственият интелект в по широк смисъл, се използват при производството на много въоръжения по целия свят, нещо, което в момента виждаме в Газа.
Технологични и политически причини карат американското правителство да подкрепи Google и другите големи високотехнологични компании, къкто и френското правителство да прави същото с Thalès.
Това взаимодействие, не толкова съюз, между капитала и държавата има икономическа цел: необходимостта от завладяване на нови пазари. Има и политически причини, защото контролът върху определени региони в света е важен за водещите държави.
Вие определяте Европейския съюз като империализъм. Това е учудващо за европейските граждани, свикнали да мислят за ЕС като за конструкция на мира и демокрацията. В какво отношение Европейският съюз също е една империя?
В началото на Европейската общност, родена след раните от двете световни войни, наистина имаше желание да се създаде една зона на мир, поне вътрешна.
Но големите държави, които съставляват Европейския съюз – Франция, Германия, Италия – са капиталистически, някои империалистически, които претендират да продължават да участват в управлението на световните дела. Европейският съюз беше за тях средство за устояване на натиска от страна на Съединените щати и Съветския съюз, а по-късно – и на Китай.
Следователно не съществува европейски империализъм, а някакъв хибрид, който обвързва междуправителственото и изграждането на общността. Можем ясно да видим основанията, които обуславят необходимостта от интеграция. Но същевременно, с войната в Украйна, става ясно, че срещу Русия, от едната страна стои Франция, чиято история почти напълно се припокрива с военния империализъм и която укрепва своята вътрешна сигурност, а от другата – Германия, която се вкопчва здраво в своя икономически империализъм.
За няколко десетилетия постмаоисткият Китай изригна на международната сцена и се превърна в конкурент на Съединените щати. Това сблъсък на империализми ли е?
През 80-те и 90-те години на миналия век икономическата мощ на Германия и Япония предизвика безпокойство в Съединените щати, където беше силен страхът, че тези конкуренти могат да застрашат индустриалната им доминация: японските и германските автомобили и електроника, дори италианското машиностроене. Но фундаменталната разлика е в това, че тези страни участват в отбранителни съюзи, изградени под егидата на Вашингтон, а Китай успя да комбинира икономическо развитие и военна мощ.
Поради това съчетаниe, Китай е определян като системен съперник от САЩ (и ЕС). И съперничеството между тези два империализма несъмнено ще бъде най-голямото предизвикателство за следващите десетилетия.
Вие предупреждавате за опасността да се повтори „ефекта 2008 г.“, когато едновременно се съчетаха икономическа депресия, геополитически противоречия, изострена икономическа конкуренция, война срещу природата…
Говоря за времева съгласуваност между тези явления. Но аз смятам, че ограниченията, които налага екологията, представляват бариерата, която спира икономическия растеж. Това подхранва икономическата конкуренция и агресивността на империализма. Икономическата система вече не е в състояние да създава достатъчно богатства в света, дори като се абстрахираме от неравномерното им разпределение. Появяват се множество писания около темата за „поликризата“, често споменавана на форума в Давос. Те отчаяно се стремят да отразят този „момент от 2008 г.“, моментът, от който се изострят всички противоречия, особено за достъпа до суровини.
Но може ли тази засилена икономическа конкуренция да доведе до война? Що се отнася до Украйна, причината за руската агресия изглежда е по-скоро имперската националистическа идеология, изповядвана от Владимир Путин…
Когато работим върху войната и милитаризма, бързо осъзнаваме, че социалните, политическите и културните фактори са мощни движещи сили. Според мен военно-промишлените системи са не само индустриални и технологични, но също политически и социални. Затова се отклонявам от ортодоксалните марксистки тези, според които войната е лекарство срещу свръхпроизводство.
Вярно е обаче, че войната на Русия в Украйна е отчасти резултат от икономическата безизходица, в която се намира Путин. Трябва да си припомним, че в края на 90-те години той се опита да реконструира един руския капитализъм, интегриран в световния пазар, като същевременно запази своето място на военна сила. Този опит се провали и през 2007 г. Путин промени курса. На следващата година той нахлу в Грузия. Защото 2008 г. беше белязана от възхода на бунта на народите в арабските страни и Китай, но също, и в периферията на империята, в Грузия и в Украйна, срещу руското господство. Тези демократични движения се разглеждат като опасност от Путин, за когото интеграцията на Украйна в Европейския съюз би представлявала началото на поставянето под въпрос на властта му в самата Русия.
През 50-те години на миналия век американският президент Дуайт Айзенхауер критикува мощта на „военно-промишления комплекс“. Вие предпочитате да използвате термина „военно-промишлена система“ … Междувременно Студената война приключи и военните кредити намаляха. Какво е положението днес?
Предпочитам думата система, защото тя точно отразява взаимодействието между различните действащи лица, икономическите сили, главно големите оръжейни компании, изпълнителната власт, законодателната власт, армията. Със значителни разлики в зависимост от страната: в САЩ системата за „проверки и баланси“, която дава на всяка една от трите власти възможност за контрол над останалите; тя трърде много се различава от това, което познаваме във Франция, където решенията се вземат само от президента и армията.
Тази система има способност за самовъзпроизвеждане, което се дължи на нейния характер на „последна крепост на обществото“, както казва Флобер за жандармеристите в своя „Речник на получените идеи“ (Dictionnaire des idées reçues.)* Т.е. тя надживя премахването на съветската заплаха през 1991 г. Трябва да се отбележи, че наистина имаше спад на дела на военните разходи в БВП. Отговорът за това беше преди всичко необходимостта да се извърши концентрация на оръжейната индустрия.
Американците започнаха през 1994 г., когато държавният секретар Уилям Пери събра 12-те най-големи компании в отбранителната индустрия и им нареди да се преструктурират в пет. Така тези компании получиха достъп до един нов пазар – този на националната сигурност.
Проблемът е, че войната не се води с дялове от БВП, а с оръжие и личен състав. Реално бюджетите не са спаднали, просто се е забавило тяхното нарастване. В края на 90-те години растежът се възобновява в световен мащаб.
Във Франция, въпреки лъжата, която официално се повтаря от всички правителства, след 2000 г. се наблюддава непрекъснато увеличение, а след 2008 г., с избирането на Никола Саркози за президент, темповете нарастват. Този процес се задълбочава особено днес, тъй като бюджетът за армията се удвои в сравнение с 2017 г. Предприятията от военно-промишлената система не са толкова нещастни!
Но тези предприятия не са ли консервативни, нещо, което наблюдавахме между двете световни войни?
Абсолютно. В случая с Франция поредица от компромиси между оръжейните компании, генералния щаб, министерството на финансите доведе до една „бонсай“ или „мострена“ армия според доклад на Сената, което, като цяло, прави доста малко. Това води до самовъзпроизвеждане или дори парализа. Нямаме ясно виждане нито за типовете въоръжения, които трябва да изберем, нито за стратегическите приоритети, докато един ден не установим, че не сме в състояние да произвеждаме ефективни дронове, нито снаряди в достатъчно количество. Франция произвежда толкова 155-милиметрови снаряди за една година, колкото украинската армия използва за четири дни.
През 2015 г. документирах провала на френските дронове. Трите големи национални компании, Airbus, Dassault и Thalès получиха големи субсидии за научноизследователска и развойна дейност, всяка поотделно, но и трите проекта се провалиха и трябваше да се закупят американски дронове Reaper на висока цена, за да се води войната в Мали. Това фиаско е резултат както от стремежа на всяка компания да проектира и произвежда собствен модел, така и от съпротивата на военните. Тъй като дроновете поставят под въпрос не само стратегическите проекти, но преди всичко самите основи на съществуването на ВВС: необходими са по-малко пилоти и самолетоносачи, пилотите на дронове са по-зле платени, набират се по различен начин…
Днес има форма на съпротива сред американските военни, които са обвинявани, че са „лудити“, по името на работниците, които през XIX-ти век са чупели машините, за да запазят работата си.
Все пак е парадоксално да се види как френското самолетостроене, най-успешният и може би единственият в момента сектор на френската индустрия, отговарящ на съвременните изисквания, не може да се справи с един технологичен сегмент, който е добре овладян от много други страни.
Определено консерватизмът на военните играе роля, но също така производителите остават верни на навика си да изчакват, докато пазарът бъде осигурен, преди да се впуснат в производството… Дроновете се превърнаха в очевидно печеливша област за инвестиции благодарение на войната в Украйна и чак сега френските компании започват да се включват в конкуренцията!
Могат ли тези големи компании да очакват светло бъдеще по отношение на печалбите?
В моята книга описвам движнието на цените на акциите на борсата на основните оръжейни компании. От около двадесет години те са били доста над борсовите индекси на S&P, Moody’s или CAC. Те се преструктурираха по отношение на управлението си. Те не само продължават да получават значителен пай от военните бюджети, но получават подкрепата на финансовите пазари, тъй като показват доходността, изисквана от инвеститорите.
Ако финансовият сектор е инвестирал мощно в отбраната, тъй като тя е била преструктурирана като е изоставила производства с ниска добавена стойност като боеприпасите, това показва, че тя е печеливша сфера.
Остава един политически въпрос: каква позиция могат да заемат народите, когато напрежението между империализмите се задълбочи и войната започва да наближава. Дали не е както във времето отпреди 1914 г?
Този дебат за антиимпериализма, който е особено силен вляво, отново стана актуален. С появата на Китай и това, което много неправилно се нарича „глобален юг“, той се трансформира в дебат за анти Запада. Ще бъдем изправени пред битка между „Запада и нас“. На базата на моя опит и анализ мога да кажа, че това е илюзия.
Подкрепата днес за Китай, Русия или Иран, като се смята, че те могат бъдат полюси на противопоставяне на западния империализъм, води до задънена улица, която прилича на тази, в която попаднаха онези, които приветстваха съществуването на реалния социализъм в СССР срещу американския империализъм. Те не искаха да видят, че докато Америка водеше война в Корея, Червената армия стреляше по работниците в Източен Берлин, че френско-британската колониална експедиция в Суец прикрива жестоките репресии срещу унгарското народно движение през 1956 г. или че през 1968 г., в разгара на войната във Виетнам, съветските танкове сложиха край на Пражката пролет.
Тази подкрепа за сталинисткия и постсталинисткия СССР в името на борбата срещу западния империализъм, независимо дали явна или прикрита, дори медийна за някои интелектуалци, доведе до безпорядък и до факта, че днес думата комунизъм, или дори думата общ (от commun), вече не могат дори да бъдат произнесени на глас, защото, за съжаление, извикват спомена за това, което се случваше на Изток в продължение на 50 години.
* кратка сатирична работа, събрана и публикувана през 1911–1913 г. от бележки, съставени от Гюстав Флобер през 1870-те, осмиващи клишетата, ендемични за френското общество по времето на Втората френска империя
