Преди началото на войната руската икономика остава до голяма степен базирана на ресурси по отношение на структурата на нейния износ. Дискусиите за необходимостта от нейната диверсификация бяха активни през първата половина на управлението на Путин и постепенно замряха през втората. Въпреки това, от гледна точка на суровинния си профил, руската икономика имаше редица предимства: по-специално силната позиция на нейните износители на суровини и полуготови продукти на първокласните пазари, главно поради географското си местоположение и дългогодишни връзки – в Европа. Това даде възможност не само да се получат допълнителни ползи от доставки и допълнителни бюджетни приходи, но и да се използва премията за технологично преоборудване на съответните отрасли и инвестиции в тяхното развитие.
Съответно санкциите, наложени срещу Русия, без да сринат износа й като цяло и дори да го направят още по-рентабилен на първия етап поради нарастващите цени, в същото време доведоха до загуба на премиум пазари от руските износители. На следващия етап става ясно, че не е възможно пренасочването на загубените обеми към азиатските пазари поради нарастващите разходи, отстъпките в цените на „токсичните“ руски продукти и липсата на инфраструктура. И накрая, на третия етап, слабостта на позициите на руските износители на международните пазари води до факта, че техните ниши постепенно се заменят с нови играчи.
С други думи, ако по-рано се смяташе, че стоковата премия може да се превърне в лост за увеличаване на инвестициите в технологиите и ще позволи увеличаване на добавената стойност на руската икономика (включително в стоковия сегмент), сега е вярно обратното: Русия последователно унищожиа всички предимства на позициите си дори в стоковите пазари, лишавайки се от дългосрочни възможности за развитие. Внимателният анализ показва, че широко разпространеното убеждение, че западните санкции са неефективни, е пълна илюзия. Ефектът от санкциите се проявява със значително закъснение и в същото време има дългосрочен характер, т.е. води до загуба на пазари, които ще бъдат почти невъзможни за връщане, дори ако санкциите бъдат отменени.
Така започва публикацията на професора от Джорджтаунския университет Тане Густафсон в Re: Русия, която описва продължаващия срив на руския износ на стомана и последствията за индустрията, която, заедно с газовата индустрия, остана в постсъветския период един от флагманите на успешната интеграция на Русия в световната икономика….
През съветските времена стоманодобивната промишленост е символ на планираната индустриализация на страната. Започвайки от предреволюционната си база в украинския Донбас, стоманодобивната промишленост се разпространи в целия Съветски съюз, образувайки нови центрове в Урал, Казахстан, Кузбас – навсякъде, където могат да бъдат намерени въглища и желязна руда. Стоманата става движещата сила зад революцията и съветската победа във Втората световна война. Духът на това време е предаден от известния съветски роман от 30-те години на миналия век „Как се каляваше стоманата“.
Но сега руската стоманодобивна индустрия, гръбнакът на руската икономика и лидер в нейния износ, е изправена пред трудни времена. Западните санкции на практика затвориха достъпа й до европейски и американски пазари и технологии, принуждавайки я да се върне на вътрешния руски пазар и ограничавайки способността й да въвежда иновации. В момента руската стоманодобивна индустрия е печеливша благодарение на украинската война. Но в бъдеще, когато войната приключи и военното търсене намалее, тя не само няма да може да си върне западния пазар, но и ще бъде принудена да намали износа към други региони на света.
Причините за това са две. Първо, политиката в областта на климата. Руската стоманодобивна промишленост е основен източник на парникови газове. В Европа и Северна Америка, поради големите обеми емисии на въглероден диоксид, руските предприятия могат да се сблъскат с „климатични“ тарифи и ограничения. Но още по-голяма заплаха за руската стомана е конкуренцията от Китай. Китайската стоманодобивна промишленост е повече от десет пъти по-голяма от руската, а цената на китайската стомана е много по-ниска. Забавящият се икономически растеж в Китай го кара да търси експортни пазари в развиващия се свят. За руската стомана ще бъде трудно да се конкурира.
Това е парадоксален резултат. Историята на руската стоманодобивна промишленост беше една от успешните истории на отварянето на постсъветска Русия към Запада. Индустрията беше успешно модернизирана чрез внос на западна технология, новите й частни компании бяха добре управлявани от руски предприемачи и тя започна да навлиза на световния пазар. Но налагането на западните санкции след 2014 г., съчетано с турбуленцията в световната стоманодобивна индустрия, създаде пречки пред нейното развитие дори преди нахлуването на Русия в Украйна през 2022 г. В бъдеще тези пречки само ще се увеличават. Стоманодобивната промишленост е отличен пример за опустошителното въздействие на войната на Путин върху дългосрочната икономическа конкурентоспособност на Русия.
За да разберем защо, нека погледнем назад.
Тридесетгодишната сага на постсъветската руска металургия може да бъде разделена на три етапа: оцеляване, разширяване и преструктуриране, всеки от които продължи около десетилетие. Вероятно предстои и четвърти етап – нарастваща изолация и стагнация.
Икономически живот публикува анализа на проф. Густафсон по отношение на третия и четвъртия етапи…
Трети етап: вятърът се засилва
От 2009 г. до нахлуването в Украйна руската стоманодобивна индустрия се сблъсква с нарастващи пречки както у дома, така и в чужбина. Големият петролен бум от 2000–2008 г. приключи и руската икономика спря да расте, а с нея и търсенето на стомана. Търсенето на стомана намаляваше както в Съединените щати, така и в Европа и до 2014 г. руските металургични компании се отказаха от участието си в чуждестранни предприятия. Severstal и Evraz се отърваха от чуждестранните си активи и претърпяха загуби в страната. През този период руският износ на стомана се колебаеше непредвидимо в зависимост от търсенето в няколко нововъзникващи икономики – Турция, Мексико и бившия Съветски съюз, особено Казахстан.
Към четвърти етап: грижи и намаляване
От 2022 г. руската стоманодобивна промишленост навлезе в четвъртата фаза, когато руските производители на стомана отново се отказаха от износа и се преориентираха към вътрешния пазар. Това се дължи на две причини. Санкциите срещу руската стомана от страна на ЕС отказаха достъп на Русия до европейския пазар (освен малкото количество стоманени плочи NLMK, необходими за поддържане на единственото останало съвместно предприятие в Белгия, след като ЕС направи временно изключение за нея). Руската стомана едва ли някога ще се върне в Европа дори след края на руско-украинската война. Основната причина е затягането на климатичната политика на ЕС. След неотдавнашното приемане от ЕС на така наречената политика CBAM (Carbon Border Adjustment Mechanism), от руските предприемачи скоро ще се изисква да плащат „климатична“ тарифа за въглеродно-интензивен износ за Европа. Съединените щати скоро ще последват примера на ЕС, като въведат свой собствен еквивалент на CBAM. Основната цел на „климатичните“ мита ще бъде руската стомана.
Стоманодобивната промишленост, поради високите си емисии от топенето на въглища (тя все още представлява около две трети от производството на стомана в Русия), е класифицирана като трудна за декарбонизация – заедно с няколко други индустрии като цимент и торове. Има обаче потенциално решение. Най-обещаващата технология за намаляване на нашия въглероден отпечатък се основава на използването на водород. Русия няма „зелен“ водород, произведен от безвъглеродни възобновяеми източници, но има значителен потенциал да произвежда „син“ водород, тоест водород, произведен от природен газ, който има в изобилие, особено след почти колапса на износ на газ за Европа. Ако ЕС желае да признае вносната стомана, произведена със син водород, като отговаряща на критериите на CBAM (и това е много възможно), руската стомана може някой ден отново да получи достъп до европейския пазар. Но руските усилия по отношение на водорода са все още в ранен етап, а зелената руска стомана остава далечна перспектива.
Но по-важната причина за бъдещата изолация на руската стомана ще бъде нарастващата конкуренция от Китай. Поради забавянето на китайската икономика, Пекин премахна наложеното по-рано ограничение за производството на стомана и насърчава китайските производители на стомана да произвеждат плоска стомана за износ. В резултат на това евтината китайска стомана ще нахлуе на световния пазар, което ще направи руския износ на стомана неконкурентоспособен.
В момента търсенето на стомана в Русия остава високо поради войната и разширяването на военното производство. В отговор на санкциите руските производители на стомана се насочиха към вътрешния пазар. Но в дългосрочен план това ще означава нарастващи загуби както за руския бюджет, така и за неговата стоманодобивна индустрия. През 2021 г., последната „нормална“ година преди руското нахлуване в Украйна, износът на стомана донесе на Русия 29 милиарда долара. През 2022 г. тази цифра спадна до 24 милиарда долара и вероятно ще намалее още повече, докато западните санкции са в сила и продължава китайските експортна офанзива. Това ще намали способността на руската стоманодобивна промишленост да финансира по-нататъшната си модернизация и екологизиране. С течение на времето руската металургия ще изглежда все повече и повече като високоспециализиран сектор, произвеждащ стомана за една все по-изостанала икономика и замърсяващ околната среда.
Като цяло историята на руската стоманодобивна индустрия добре илюстрира как Русия се отвори към света след разпадането на Съветския съюз и как се затвори в резултат на войната на Путин и западните санкции. Началото на „декарбонизацията“ в Европа и повишената конкуренция от китайския износ на стомана ще изострят проблемите на руската стоманодобивна индустрия. Ще се повтори ли закаляването на руската стомана? Това изглежда малко вероятно през следващото десетилетие.
