Текстът е от фейсбук профила на икономиста Георги Стоев, част от инициативата му да отговаря на въпроси, свързани с въвеждане на еврото у нас…
По отношение на публичните финанси въпросите, които идват, са в две посоки:
- Опасност от влошаване на бюджетна дисциплина след преминаване от валутен борд към членство в еврозоната.
- Лишаване от възможност или частично ограничаване на възможностите за фискален (бюджетен) суверенитет след влизане в еврозоната.
Това са две хипотези с противопосочни знаци. В едната имаме повече свобода за правителствено харчене и дълг, в другата имаме по-малко свобода за това. Различните хипотези идват съответно от две различни групи граждани, които са разтревожени от еврото по различни причини.
Коректно е да отбележа, че пристигнаха и въпроси, които съдържат и двете хипотези едновременно, като източници на недоверие към еврото. От една страна, хората не искат държавата да се лишава от лостове за икономическа политика (хипотеза 2); от друга страна обаче нямат доверие, че политиците няма да злоупотребят с тези лостове и съответно третират загубата на фискална дисциплина като риск (хипотеза 1).
Последното смесено опасение попада в онази малобройна група въпроси, на които няма да мога да отделя внимание, като те се свеждат най-общо до следното. Искане да направя сравнение на бъдещето на България в еврозоната с някакво възможно бъдеще, което е много различно от настоящето. Пример: пак валутен борд, но не с евро, а със злато или биткойн резерв. Или друг пример: неограничена парична политика, но с правилните хора на борда и правилните политики.
Във всяка публикация с отговори се стремя да сравнявам настоящите рискове и политическа несигурност с рисковете и несигурността в еврозоната. В този смисъл ви насърчавам да прецените дали преминаването от едната в другата политическа ситуация намалява риска от политически грешки или произвол.
Живеем и ще живеем с някакви политически рискове както сега, така и в еврозоната. Разликата не е количествена (както някои читатели ме помолиха да “изчисля измеримите рискове”), а качествена във вида на рисковете, които поемаме.
Посоката на преливане на рисковете е от разходите на държавата към повече дълг към натиск върху стойността на парите. Това опитваме и имаме интерес да ограничим с правила както в България, така и в еврозоната.
Рисковете в България са от човешка (на политици) недобронамереност или откровена глупост, която да доведе до отмяна на валутния борд, което е възможно с обикновено мнозинство в българския парламент.
Рисковете в еврозоната са от друг характер. Те са достатъчно сериозни, за да не бъдат пренебрегвани в този анализ, както и в бъдещите решения за ЕС, но в много по-малка степен са свързани с личността на конкретен политик или партия. Нещо повече, рисковете в еврозоната изглеждат “знайни” (дългова криза на Франция, криза на банките в Испания, “нова Гърция” и т.н.), докато рисковете от отношението на българските политици към валутния брой са в голямата си част “незнайни” (образно казано, да излезе 41, докато си мислите, че рискувате в 5 от 35). Въпреки че много от вас са преживяли Виденовата зима, има неща, които дори не ви минават през ума.
Опасността от влошаване на бюджетната дисциплина след преминаване от валутен борд към членство в еврозоната е според мен лично може би най-важният риск, който трябва да анализираме. Също така мисля, че това е споделяно относително широко сред колегите, които анализират икономическата политика.
Ето какво сподели с мен колега макроикономист:
“В еврозоната… правителството ще може, както в други страни, безпроблемно да прави бюджети с дефицити над 3%. Убеден съм, че именно затова бордът пречи на много политици и пак по тези причини те настояват за еврото…“
С други думи – опасенията са за това, че правителството може да влезе в тенденция на безотговорно увеличение на публичните разходи и потенциално дългова спирала, която да излезе извън неговия контрол. Всички конкретни последици от това е трудно да бъдат предвидени, но като цяло сценариите се свеждат до възможни кризи и възможни изходи от тях, някои от които са по-меки, а някои са значително по-тежки.
По-мека криза е такава, при която пазарите бързо “наказват” едно неблагоразумно правителство, което започва да се затруднява да посреща плащания по дълга си още в ранен етап на кризата. Затруднената държава търси помощ потенциално от Европейския механизъм за стабилност и я получава срещу “оздравителна програма”, която да върне бързо публичните финанси в релси. Банките остават сравнително незасегнати. Като цяло е възможно да има непопулярни мерки в оздравителния план, но аз лично смятам – като гледам текущия бюджет – че те ще са болезнени по-скоро за избрани политически играчи и кръгове, а не толкова за широкото общество.
В по-тежкия сценарий на подобна криза имаме сценарий “Гърция 2”, което включва нужда от спасяване на редица банки с тежки експозиции към затъналото правителство. Такъв сценарий включва и по-тежка оздравителна програма с по-широки непопулярни мерки, например намаляване на някои пенсионни и социални плащания. Всичко това е може би твърде малко вероятно, след като вече Европа има опит с “Гърция 1”, но все пак трябва да се има предвид като едно от възможните бъдеща, които не бива да допускаме.
Но има две важни подробности, които може би пропускаме при анализа на такива сценарии:
Първо, тези сценарии далеч не са невъзможни и при лева. Да разчитаме на запазване на политическия консенсус за стабилни публични финанси е стратегия, наситена с твърде много пожелателно мислене. Красен Станчев припомня следното в анализ за „Свободна Европа“: “През 2020 г. са отменени правила за стабилност на публичните финанси, прилагани от 2012 г. – 2% от БВП бюджетен дефицит, 40% от БВП държавни разходи и дълг, както и изискването дефицитите да са изключения с ясна перспектива за преодоляване. Става дума за цялостна смяна на философията на управление.”
Второ, фискална криза на България в еврозоната няма да доведе до разрушаване на парите – фундаментално изискване, за да продължи обществото (свободното общество!) да функционира. Това би се случило при дългова криза с лев. При такава криза левът ще бъде разрушен, както вече е бил, последно през 1996-1997 г.
Основното е следното: Има риск управлението на публичните финанси да загуби благоразумие. Това важи както сега, така и в еврозоната.
От какво произтича риска от загуба на благоразумие (moral hazard)?
На теория от всяко облекчаване на достъпа до пари за държавата. Технически това може да бъде с промяна как се третират тези облигации като риск от банките или как ЕЦБ третира облигациите, издадени от българската държава. Това може да притъпи рефлексите на пазара спрямо риска на българското правителство. Но най-опасна става тази игра в комбинация с измамното чувство на “безопасност” в резултат на инструменти като Европейския механизъм за стабилност, който би спасил една малка икономика. Това спасяване обаче би станало само с оздравителна програма, т.е. силна намеса от ЕМС върху бюджетирането и икономическата политика, включително предлагане на идеи за приватизация на държавни активи. Т.е. самото очакване за такъв сценарий би следвало да ограничи алчността на местните политици, които биха загубили значима част от свободата си да харчат по усмотрение парите на данъкоплатците. Ако пък допускаме, че местните политици нямат капацитет да осъзнаят какво следва след дългова спирала, ще трябва да сме доволни от тази потенциална “загуба на суверенитет”, т.е. намаляване на тяхната власт да провеждат местната икономическа политика.
Накрая, нека припомним, че не е възможно БНБ или ЕЦБ директно да финансира правителството. Законодателството на ЕС забранява на държавите членки на ЕС да използват средства от капитала на националните централни банки с оглед паричното финансиране на публичните дефицити. Също така е забранен достъп на публичните органи до финансовите пазари под каквато и да е форма (примерно покупка от страна на ЕЦБ или някоя от централните банки в еврозоната на облигации, издадени от държавен пенсионен фонд).
Разбира се, както и в момента, правителството на България може неограничено да се разпорежда със средствата, които има на депозит в БНБ (размера на салдата по сметките на правителството при БНБ). Това е всъщност голямата част от фискалния резерв. Но не съществува правна възможност БНБ да увеличава средствата по сметките на правителството чрез финансиране или безвъзмездна помощ. Също така БНБ не може да поема задължения, по които длъжник е правителството или други публични органи.
