Текстът на Михаел Лене, преподавател в Университета Париж 8, е от блога на alternatives-economiques.fr…
Как да приспособим икономиката към екологията? Как да направим така, че да произвеждаме богатства и да задоволяваме нуждите си, без да държим сметка за ограниченията, които ни налага нашата планета? Работата ни като учени икономисти не би си струвала и минута от нашето време, ако не впрегнем усилията си, за да отговорим на тези жизненоважни въпроси. Без съмнение идеята, която се каня да представя, е непълна и несъвършена. Тя се нуждае от усъвършенстване и задълбочено изследване, които не са по силите на един човек. Затова очаквам тя да породи дебати сред други специалисти и експерти. При всички положения съм убеден, че тя може да послужи като добра основа за дискусия и да стимулира пораждането на други идеи и проекти. Ако не може да реши всички екологични предизвикателства, може би тя е в състояние да отговори до голяма степен на най-неотложните от тях?
Ами ако преосмислим икономиката, като тръгнем от нейните природни основи? Какво ще стане, ако подредим производството и размяната на стоки и услуги около възможностите на природата? Да поставим на по-заден план императива за растеж, не означава да изпаднем в рецесия, а създаването на богатствата да бъде основано на правилата на функциониране на околната среда. Не срещу природата, а с нея.
Как това може да стане? Чрез промяна на стойността на стоките и услугите. Ако това, което правим, включва от самото начало природните ограничения, тогава ще имаме някакъв шанс да съчетаем икономиката и екологията. За целта предлагам да приемем валута, деноминирана в „екологичен отпечатък“. Този синтетичен индикатор измерва това, което човешката дейност изисква от природата, като използването на възобновяеми ресурси и абсорбирането на замърсяването и изхвърлените отпадъци. Той свежда всички тези измерения до една единица за изчисление – площта необходима за фотосинтезата – изразена в „глобални хектари“ – защото целият цикъл на живота зависи от този ключов процес. В основата е, че екологичният отпечатък ни препраща към една материална реалност: каква площ трябва да използваме, за да произведем даден продукт или да абсорбираме замърсяването, отделяно при неговото производство? Това би означавало замяна на нашата валута – евро, долар, рупия и т.н. – така че да не може да се избегне от вземането под внимание на биологичните граници в рамките на дадено парично пространство. С други думи, цената на стоките би отразявала естествения недостиг, размера на това, което се изисква от природата. Колкото една стока повече замърсява или изисква по-голямото използване на ресурси, толкова по-скъпа би трябвало да бъде тя. Така потребителите ѝ ще ѝ обърнат гръб. Нейните продажби ще се сринат. За да избегнат това, компаниите ще изоставят най-вредните производства и ще намалят разхищенията. Така те ще бъдат принудени все повече да намаляват разходите и цените си, тоест да прилагат производствени процеси, които са по-щадящи за околната среда. Стремежът към забогатяване вече няма да противоречи на живота; икономиката вече няма да се гради върху руините на природата. Като преследват своите интереси, капиталистите ще бъдат принудени да работят за общото екологично благо.
Това са основните моменти. Сега нека навлезем в подробностите, за да прогоним дявола. Нека първо разгледаме ограниченията на индикатора за екологичен отпечатък и начините за преодоляването им, преди да се заемем с цената на производствените фактори. След това ще анализираме функционирането на тази парична икономика, преди да поразсъждаваме върху очевидния парадокс за една стойност, която не се стремим да трупаме безкрайно, а да сдържаме.
1.Естествен закон, закон за търсенето и предлагането
60% от индекса на екологичния отпечатък се формира от площите, които биха били необходими за улавяне на емисиите на CO2 в атмосферата. Също така включва количеството възобновяеми природни ресурси, чрез площите, необходими за тяхното производство. По този начин той отчасти отразява загубата на биологично разнообразие, причинена от човешката дейност, както и промяната в използването на почвите – колкото повече икономиката увеличава своя отпечатък, толкова повече променя почвите, намалява биоразнообразието и нарушава циклите на водорода и азота. С други думи, индексът има косвена връзка с някои (но не всички – например озона или водния цикъл) от планетарните ограничения, което го прави ценен.
Друго ограничение на индекса. Той не взема предвид невъзобновяемите природни ресурси като минералите, нито замърсяването, което не може да бъде абсорбирано в природата като пластмасовите и ядрените отпадъци. Предвид нашите цели обаче, трябва да намерим начин да включим тези ключови измерения на човешката дейност. Освен това екологичният отпечатък на отделния човек може да варира напълно. Неговите нужди излизат извън рамките на природата. Това наистина е въпрос на съвместяване на икономиката и екологията и следователно на признаването, че човешкото същество е същество на културата. Що се отнася до него, няма само едно постижимо ниво на екологичен отпечатък. Не трябва да се отказваме от просперитета, разбиран като възможността да задоволяваме желанията на възможно най-много хора.
Как това може да стане? Производствените фактори (капитал, труд), невъзобновимите природни ресурси, както и замърсяването, което не се абсорбира, биха имали цена, изразена като „екологичен отпечатък“, който, вместо директно да се отнася до биофизична реалност, ще се определя от търсенето и предлагането. С други думи, докато производтвената цена на стоките ще се определя от площта от естествената среда, необходима за тяхното производство, то продажната цена ще се регулира според закона за търсенето и предлагането, но изразена като „екологичен отпечатък“. Разбира се, ще има връзка между двете, тъй като работодателят ще се държи на пазара на труда според бюджета си, определен на основата на очаквания оборот това, което Кейнс нарича „ефективно търсене“. Биофизичната реалност би очертала рамките на възможното възнаграждение, тоест сумите, отпуснати за разходите за заплати. Последните ще се определят според логиката на дефицита, като най-търсените умения ще получават най-високите предложения за заплати. Във всеки случай, тъй като компаниите ще са ограничени, както и днес, от тяхната печалба, не би било възможно да се плаща на служителите повече от общия екологичен отпечатък на компанията.
Но не можем да се доверим изцяло на пазарните механизми. Те трябва да бъдат коригирани с една минимална работна заплата, която да осигури на всеки средствата за достоен живот, като същевременно зачита природата.
Да изясним: когато стоката включва невъзобновяеми ресурси или неусвоими по естествен начин в природата отпадъци, ние добавяме към цената компонент, определен от търсенето и предлагането за преработването на тези отпадъци и от изчерпването на тези ресурси. По този начин, за този вид стоки ще има две съставни части на крайната цена, изразени в една и съща мерна единица. Това предполага задължението на компаниите да плащат на фирми, които след това ще бъдат отговорни за рециклирането или съхраняването на посочените отпадъци след приключването на потребителския цикъл на стоките.
2.Една парадоксална икономика?
Първото възражение, което веднага се набива на очи: няма ли противоречие между стремежа към получаването на възможно най-високо възнаграждение и намаляването на екологичния отпечатък, което в нашата система предполага намаляване на общата стойност? Всъщност един работник иска да получава възможно най-висок доход. По същия начин една компания се стреми да постигне максимална печалба.
Първо, нека да избегнем една грешка. Нашата система вписва този стремеж за подобряване на материалното състояние в рамките на ограниченията от природата. Докато икономическите агенти като цяло не ги надхвърлят, всеки е свободен да продължи дейността си в търсене на увеличаването на доходите. След това не трябва да се бърка индивидуалната цел с колективната възможност. Фактът, че всяка компания се стреми да максимизира печалбите си, не означава, че всички компании ще могат да се развиват безкрайно. Освен факта, че една фирма може да се разшири в ущърб на своя конкурент, целта на предложението е да принуди компаниите да интегрират въпроса за обновяването на ресурсите и замърсяването при формирането на своите цени, така че единственият начин да задоволят личните си интереси е да зачитат общото екологично благо. Като първо приближение нашата алтернативна валута представлява нещо като естествен стандарт, като естествено закрепване на цените. Точно както златният стандарт не беше пречка към създаването на богатства, въпреки че поставяше граница пред наличните пари в обръщение, така и нашето предложение няма да възпрепятства икономическата активност, а ще ни накара да я разглеждаме в съвкупност с екологично измерение. Но нека не продължаваме с аналогията, защото това със сигурност би ни вкарало в погрешна територия.1
Трето, промяната на оценяването на стоките и услугите включва преразглеждане на самата същност на това, което има значение за нас. Ако нашето предложение се приложи, бюджетът ни ще представлява рамките на екологичните възможности вместо да отразява степента на нашите илюзии и да прикрива екологичните щети от нашите решения. Това ни тласка към избори, които по никакъв начин не водят до обедняването на отделния човек: независимо дали електроенергията, която ползваме се генерира от изкопаем или възобновяем източник, предоставяната услуга е една и съща. И все пак, ако изчислим екологичния отпечатък на двете, ще видим, че втората излиза от 10 до 100 пъти по-евтино. По същия начин, стига стоките да бъдат доставени навреме, за нас няма значение дали това става по шосе или с железопътен транспорт. Във втория случай цената им ще бъде от 11 до 79 пъти по-ниска от услугата, която предоставя камион с 40 или 7,5 тона. Светът отвъд растежа не е свят на недостиг и мизерия. Хората остават свободни да вземат решенията за своя собствен бюджет. Нашата парична единица би насърчила силно потребителите, а следователно и производителите, да ценят повече зеленчуците, зърнените и бобовите храни и по-малко месото и млечните продукти. Ние не бихме забранили на хората да искат да забогатеят, но бихме искали да се гарантира, че задоволяването на това желание няма да бъде в ущърб на планетата, каквато всъщност е е и преследваната цел. При всички положения промяната на паричната единица ще доведе до промяна в манталитета, като ни накара да преосмислим самата природа на богатството. И тук няма никакъв парадокс.
Като цяло нашите икономически институции ще останат недокоснати. Те винаги ще се основават на индивидуалното желание за подобряване на условията на живот. За да спечелят пазарен дял, компаниите ще трябва да се борят за иновации и предлагане на най-евтините продукти, тоест най-малко замърсяващите. Цените винаги ще бъдат израз на недостига, но този недостиг ще се управлява от биофизични реалности, а не от пазар разрушаващ природата и безразличен към човешкото страдание. Противно на общоприетото схващане, пазарът не е израз на икономическия недостиг в технически смисъл. Трябва да се пазим от начин на мислене, който се обляга само на постулатите на пазарната икономика. Когато се възприема като абстракция, пазарът се дереализира. Разглеждането му като вид безличен, почти божествен процес ни пречи да възприемем, че той е съставен от множество решения и очаквания, отговарящи на плутократичната логика 1 долар = 1 глас. Пазарът е другото име, славно, присъщо, на малцинството, което държи икономическата власт. Под това име по същество са обединени социалните групи на собствениците, мнозинството от които са наследници.2
Предложението ни е прагматично, защото се отнася само до смяната на паричната единица. Това не изисква нито налагането на нови данъци, нито подмяна на частната инициатива. Хората остават свободни да направят своя избор. Но тогава те вече не мислят по същия начин и именно това е интересното.
3.Каква е веригата на създаване и ликвидиране на пари?
Нека сега се обърнем към конкретното функциониране на нашата икономика.
Както всяка валута днес, нашата валута ще бъде създадена чрез кредит или банков разход при един нефинансов агент. По същия начин, тя ще бъде ликвидирана с всяко възстановяване или плащане от нефинансов агент към банка. Но тогава не може ли да има разминаване между парите в обращение и реалния екологичен отпечатък? Всъщност всеки кредитополучател взема предвид само екологичния отпечатък на дейността, която възнамерява да финансира. Като съберем всички тези проекти, за които са поискани заеми и които по този начин водят до увеличаване на парите в обръщение, няма ли в крайна сметка да поучим твърде много пари?
Отговорът е отрицателен. В паричната икономика на производството е невъзможно да има „прекомерно голямо“ количество пари. Това, което привържениците на Банковата школа подчертават през 19 век, е „принципът за рефлукса“: ако даден икономически агент държи повече пари от предвиденото, той може да се възползва от тях, за да изплати дълговете си и следователно да ликвидира съответния излишък или да финансира други проекти, но тогава този излишък не се създава от банките. Във всеки случай, ако икономиката е генерирала твърде много пари, това не може да продължи. Нека тук да припомним, че екологичният отпечатък ни отпраща към биофизичната реалност. Нейните граници обаче са тези на нашата планета. Невъзможно е да се използват повече площи от тези, които съществуват. В този случай, ако печалбите на една компания надхвърлят нейните очаквания, това би означавало, че обратното, резултатите на един или повече от нейните конкуренти са разочароващи. За да се справят със загубите си, тези злощастни конкуренти ще бъдат принудени да продадат активите си, за да погасят падежа по заемите си, като по този начин приберат от купувачите парите в излишък, който в крайна сметка ще бъде ликвидиран. По принцип, като цяло, не можем да генерираме „твърде много“ пари. Това няма смисъл. Каквато и да е разчетната единица – злато, долар, евро, екологичен отпечатък – парите винаги отразяват очакванията за богатство.
От това следва, че източникът на инфлацията не може да бъде паричен. Икономическите агенти създават винаги количеството пари, от което се нуждаят, едно евентуално увеличение на цените може да бъде причинено само, когато търсенето на стоки или фактори на производство превишава предлагането. Следователно не трябва да се страхуваме, че нашата мярка ще предизвика инфлация. Напротив, то дори трябва да насърчи някаква форма на стабилност или дори полезна дефлация – полезна, тъй като това би означавало намаляване на общия екологичен отпечатък на човечеството. В действителност, за да има увеличение на цените, производствените процеси ще трябва да бъдат по-малко ефективни, което изисква експлоатацията на по-голяма биопродуктивна площ от преди. Като се има предвид историята на техническия прогрес през последните два века, това е много малко вероятно. В дългосрочен план ръстът на производителността е значителен. Но, истина е, че той се отнася само до използването на производствените фактори, капитала и труда, а не до енергийната ефективност или суровинния отпечатък. Все пак системата беше добра в това, към което се стремеше: увеличаване на доходността и съответно на производителността. Ето защо, ако преориентираме крайната ѝ цел към зачитане на природата, това трябва силно да насърчи увеличаването на екологичната производителност – осигуряването на същите стоки и услуги с използването на по-малка биопродуктивна площ. Освен това, тъй като цените са квазификсирани, с нюанса, показан в предходния параграф, и не се определят от търсенето и предлагането, тоест от несъвършените очакванията на хората, рисковете от спекулации на пазарите на суровини, селскостопански продукти и т.н., почти не съществуват. Разбира се, все още има и други пазари, като този на недвижимите имоти. Що се отнася до тях, алтернативната валута, за която призоваваме, може в най-добрия случай само да ограничи спекулациите – до степен, в която хората не могат да разчитат на неограничено увеличение на доходите си, чието очакване подхранва ирационален ентусиазъм.
В крайна сметка приемането на алтернативна валута би принудило икономическите агенти да вземат предвид екологичните последици от своите решения. Това би поставило самото понятие за природни граници в основата на желанието за обогатяване. Икономиката отвъд растежа е единственият реалистичен залог за живот в един проспериращ и обитаем свят.
1 За да дам само една причина, откриването на нови златни залежи показа, че максималното количество валута не е фиксирано веднъж завинаги, въпреки че имаме само една планета. Все пак екологичният отпечатък също може да варира, тъй като зависи от използването на земята. Например едно поле няма същата биопродуктивна площ като една гора. По този начин, чрез промяна на използването на земята, би било възможно да се увеличи общото количество пари, деноминирано в екологичен отпечатък.
2 Нека да посочим някои цифри. Във Франция най-богатите 10% притежават 47% от брутното богатство, което означава, че притежават доста над половината от нетното богатство. От 55 до 60% от общото богатство идва от наследство.
