HumanProgress стартира нова поредица от есета на д-р Стивън Дейвис*, озаглавена „Критики към прогреса“. Всяко от петнайсетте есета в тази месечна поредица ще разглежда произхода, същността и основателността на често отправяните критики към съвременния свят. Настоящото уводно есе прави разграничение между две основни критики към съвременността и пояснява коя от тях ще бъде обект на поредицата, както и какви са причините за това…
Днешният свят е свят на либералната модерност – резултат от преобразяващ процес, чието начало датира от края на XVII век. Този процес е донесъл огромни ползи на всички, които живеят днес, както и на мнозина от хората, живели през последните три столетия. Най-очевидната полза е драматичното нарастване на средните доходи през този период, особено в световен мащаб. Това увеличение на реалните доходи (а следователно и на жизнения стандарт и материалните условия на живот) няма аналог в човешката история. То започва бавно и в ограничена част от света, но впоследствие се ускорява и обхваща почти всички негови краища – не равномерно, но въпреки това с ясно изразена тенденция към напредък.
Макар либералната модерност да е подобрила човешкия живот, повишаването на жизнения стандарт, колкото и фундаментално да е то, не е най-важното ѝ постижение. Още по-значими са вторичните последици от икономическия растеж и повишаването на жизнения стандарт – два свързани, но различни процеса. Тези вторични ефекти включват драматично разширяване на възможностите за житейски избор и на начините на живот, достъпни за обикновените хора; намаляване на престъпността и насилието; коренна промяна в положението на жените и в техния житейски опит; както и подобряване на здравословното състояние на хората от всички обществени слоеве.
Сред самостоятелните, но свързани с този процес, ползи са огромното разширяване на познанията ни за природния свят и разбирането ни за него, както и засилването на социалните контакти в резултат на прехода от селско общество, в което повечето хора живеят в малки общности, към преобладаващо градско общество, в което все по-голям дял от световното население обитава големи и малки градове.
Всичко това представлява преобразяване на мащаба и разнообразието на възможностите за човешко благоденствие и пълноценен живот. Според множество етични критерии това е най-голямото подобрение на човешкия живот в писаната история.
Въпреки това съвременният свят има толкова критици, колкото и защитници – всъщност дори повече. На всеки автор или творец, който приветства факта, че повечето хора живеят по-добре от когато и да било, се падат по няколко други, които се оплакват и рисуват съвременния свят или отделни негови аспекти в мрачни краски. На пръв поглед този хор от критични гласове може да изглежда единен, но по-внимателният поглед разкрива нещо по-интересно.
При по-задълбочен анализ критиките към съвременния свят могат да бъдат разделени на две големи категории.
Първата включва онези, които бихме могли да наречем „Да, но…“. При този тип аргументация критиците приемат, че съвременният свят е добър или поне по-добър от предишния. Те обаче твърдят, че въпреки това той има дълбоки недостатъци: характеризира се със сериозно неравенство или несправедливост, вреди на околната среда или продължава да страда от широко разпространена бедност например.
Положителната програма, произтичаща от подобни аргументи, е, че съвременният свят трябва да се усъвършенства или да бъде радикално реформиран по определен начин, за да осъществи обещанията, които носи. Той е по-добър от предмодерния свят, но има фундаментален недостатък, който трябва да бъде отстранен. Най-често посочваните примери са частната собственост и капитализмът, но критиците споменават също продължаващото съществуване на държавата и системните предимства и неравнопоставености. Тези критики на модерността могат да бъдат определени като радикални или, в по-умерените им варианти, като реформистки.
Очевидният пример е марксизмът. За германския философ Карл Маркс капиталистическата модерност несъмнено е прогресивна в началото си и представлява очевидно подобрение спрямо феодализма, да не говорим за робството. Той разглежда съвременния за неговото време свят като преходен етап по пътя към едно действително освободено бъдеще, в което целият човешки потенциал ще може да се реализира. Същността на критиките му към буржоазното общество и модерността е, че те съдържат вътрешно присъщи противоречия и несправедливости, които ще бъдат преодолени чрез диалектически процес на историческо развитие. Това прави съвременния свят несправедлив и несъвършен, но същевременно необходим и в много отношения прогресивен.
Именно контрастът между действителното състояние на съвременния свят и потенциала, който Маркс вижда в него, предизвиква неговото възмущение. Той винаги изпитва най-дълбоко презрение, което изразява с особена острота, към апологетите на предмодерния свят, както и към онези, чиито възражения срещу модерността се основават на етични съображения, а не на „научен“ подход като неговия собствен.
Още с първите признаци за появата на съвременния свят през 90-те години на XVII век и началото на XVIII век обаче възниква и втора категория критики, от съвсем различен характер.
Тези анализи и полемики твърдят, че в модерността има нещо, което най-малкото буди дълбоко съжаление, а по-често е изначално зло. Според тях ключови аспекти на модерността, включително изброените по-горе, заслужават морално осъждане заради вредните им последици за хората и природния свят.
Същественото е, че тези аргументи не твърдят, че съвременният свят е добър, но несъвършен, или че би могъл да бъде добър, но не успява да реализира потенциала си. Вместо това те отхвърлят съвременния свят изцяло и разглеждат процеса на модернизация като трагично отклонение от правилния път за цялото човечество. Това е много по-фундаментална критика от първия тип.
Тази втора категория е и по-широко разпространена, макар човек да не би предположил това, тъй като подобни критики и вдъхновените от тях движения или привличат слабо вниманието на изследователите, или погрешно се причисляват към първата категория.
В действителност критики, движения и анализи от този тип се появяват във всяко общество, което започва да се модернизира, и изглежда представляват една от най-универсалните реакции на този процес. Поразителното е как едни и същи конкретни теми и аргументи се повтарят в общества и обстоятелства, които иначе се различават коренно.
Иън Бурума и Авишай Маргалит улавят този феномен в забележителната си малка книга Occidentalism („Оксидентализъм“), публикувана през 2004 г. Те представят труда си като отговор на Orientalism („Ориентализъм“) на Едуард Саид и разглеждат анализираните от тях идеи и движения като породени от негативен стереотип за „Запада“.
В действителност това, което установяват, е повтарянето на едни и същи мотиви и аргументи, насочени срещу модерността. Тяхната интерпретация произтича от схващането, че модернизацията е тъждествена на озападняването – разбираемо, но погрешно схващане. Бурума и Маргалит показват как движения като антиимпериализма, японския национализъм, романтизма от XIX век и фашизма, както и най-различни отделни интелектуалци, формулират сходни аргументи срещу света, създаден от процеса на модернизация, и дори използват подобна реторика.
Това подсказва, че сътресението, предизвикано от модерността, поражда сходни реакции и анализи в традиционните или предмодерните общества, независимо колко различни са те помежду си. Тези реакции и аргументи не се ограничават до политическите спорове и полемики. Всъщност те са още по-широко разпространени в литературата, историографията и изкуствата. Много от най-значимите културни фигури през последните два века са свързани с тях. Като примери могат да бъдат посочени Вагнер, Достоевски, Ръскин и Т. С. Елиът. В по-популярната култура бихме могли да споменем автори като Лъвкрафт, К. С. Луис, Толкин или множество други писатели в жанровете фентъзи и приключенска литература.
Същественото е, че тази втора категория критики на модерността атакува самата идея за модерното и неговите основополагащи характеристики. Онова, което повечето хора, включително критиците от първия тип, биха приветствали, тук се разглежда като нещо, за което трябва да съжаляваме или което трябва да осъждаме.
Често срещана тема е твърдението, че съвременният свят или негови основни и съществени аспекти са несъвместими с човешката природа, със самата същност на това да бъдеш човек и да водиш истински човешки живот.
Ако по-познатите видове критика могат да бъдат определени като „радикални“, то тези могат да бъдат наречени „консервативни“ или „реакционни“.
Трябва обаче да бъдем предпазливи с подобни определения. Макар много от представителите на тези възгледи действително да се възприемат като консерватори или реакционери, мнозина други не се определят по този начин. Те често не се разглеждат като радикални противници на съществуващия ред, макар че с течение на времето все повече се превръщат именно в такива.
Мнозина също така съжаляват за появата на модерността, но я смятат за необратима и затова защитават идеята за „реакционен модернизъм“, при който високите технологии и науката се съчетават с дълбоко антимодерни или предмодерни убеждения и обществени структури. Подобни възгледи могат да бъдат открити сред толкова различни групи като фашистите и нацистите, крайните защитници на робството в Съединените щати преди Гражданската война, както и в множество националистически движения.
Какви са конкретните примери за тази група аргументи, за която говорим? Ето някои от тях:
- че съвременният свят е безбожен и отрича трансцендентното;
- че той обезценява същността и смисъла на личните взаимоотношения, превръщайки ги в мимолетни и незначителни;
- че унищожава понятието за чест и цял набор от добродетели, заменяйки ги с примитивен материализъм;
- че подкопава истинските връзки между хората и автентичната общност, заменяйки ги с индивидуализъм, откъснат от всякакви корени;
- че унищожава стремежа към съвършенство в името на безличното равенство и еднообразието;
- че отделя хората от природния свят;
- че разрушава истинската мъжественост и женственост, както и правилните отношения между мъжете и жените;
- че прекъсва връзката между хората и местата, към които принадлежат, превръщайки всички ни в хора без корени.
В следващите четиринадесет есета ще разгледаме този втори тип критика на прогреса, както и други свързани аргументи. Ще изследваме какво стои зад тях, какви форми приемат и защо понякога са фактически неверни, а обикновено се основават на погрешни морални принципи. Добре познаваме първия тип критика, но все по-наложително става да се противопоставим и на тези по-дълбоки и фундаментални възражения срещу модерността.
*Стив Дейвис е старши експерт по въпросите на образованието в Института за икономически въпроси (Institute of Economic Affairs) и член на Консултативния съвет на Human Progress
