Текстът на Раду Нечита* не е нов, публикуван е преди време в сайта на FEE. Но е актуален и засяга реалности, които, уви, трябва да си припомняме…
Централно планираните и държавни икономики не се сринаха през 1989 г., когато Берлинската стена най-накрая беше „съборена“. Всъщност провалът на тази икономическа система започна през 1961 г., когато стената беше построена от комунистическите режими, за да хванат собственото си население в „рая на работниците“. Провалът вече беше очевиден в очите на хората, които го претърпяха – много по-рано, отколкото беше признато от западните академици или общественото мнение.
Комунизмът се провали, защото бяха възможни сравнения с реалистични алтернативи.
Комунистическите режими не се сринаха единствено поради общия недостиг на основни стоки: човечеството се е сблъсквало с това от хилядолетия. Хората не се надигнаха срещу тях само заради потисническата им политика: насилието и злоупотребите от политическата власт са били историческа норма, а върховенството на закона е съвсем скорошно и рядко изключение.
Комунизмът се провали, защото бяха възможни сравнения с реалистични алтернативи. Късовълновите радиостанции, сателитните антени и видеокасетите бяха по-успешни от ядрените оръжия. Комунистическите режими се провалиха, защото провалът им стана очевиден дори за привилегированата класа.
Ям първата си мандарина
Въпреки че не бях член на тази привилегирована класа, бях един от най-щастливите членове на моето поколение. Като дете успях да пътувам в Западна Европа, когато много малко други румънци имаха право да имат паспорт. Дължа това щастие на моите родители, които работeха като гимназиални учители в Мароко между 1978 и 1982 г. Това беше възможно благодарение на споразумение между Социалистическа република Румъния (която искаше да покаже „международна солидарност“) и Кралство Мароко (което се нуждаеше от гимназиални учители след обявяването на независимостта си).
Там за първи път ядох (и видях) „малки портокали“, които със сестра ми наричахме мандарини. Като седемгодишно момче бях поразен от броя и разнообразието на автомобили в една „развиваща се страна“. Все още си спомням колко уважително бях третиран от Сиди Брахим, магазинерът зад ъгъла, който винаги ме наричаше „jeune homme“ (млад мъж). И никога няма да забравя дългите опашки и празните рафтове в магазините у дома. Веднъж, когато Сиди Брахим свърши хляб, той изпрати Саид, негов служител, да ми го купи от неговия конкурент на няколко пресечки оттук.
Спомням си как винаги, когато ни трябваше, Сиди носеше бутилката за газ в апартамента ни, сменяше го и го връщаше празния обратно в магазина за малък бакшиш. Още на тази млада възраст осъзнавах колко трудно е било за моите баба и дядо да „набавят“ на черния пазар талона, който им позволява да сменят газовата си бутилка в социалистическа Румъния. За щастие те бяха пчелари и произвеждаха достатъчно мед, за да действат като заместител на безполезна валута. Заслужава да се отбележи, че всичко това се случи в страна със значителни запаси от природен газ, според моите учебници по география и националната телевизия.
След завръщането ни в Румъния икономическата ситуация стана по-лоша. Спомням си борбата на родителите ми да намерят обувки за две растящи деца. Когато бях в гимназията, майка ми се осмели да признае тези трудности на колежка, която беше омъжена за шефа на окръга на Секуритате. Подейства! Колегата беше достатъчно мил да й донесе чифт от най-висококачествените ботуши, за които румънец можеше да мечтае по онова време: жълтите ботуши Clujana, произведени почти изключително за износ.
Бяха два размера по-големи от това, което ми трябваше по това време, но ги запазих: това беше предложение, което не можех да откажа. До падането на комунизма ги носех с гордост, защото приятелите ми бяха по-склонни да ми завиждат, отколкото да ме сравняват с Чарли Чаплин.
Когато казвам, че сравненията с капитализма унищожиха комунизма, нямам предвид очевидните контрасти с „развитите капиталистически страни“. Разбира се, едно просто посещение на френски хипермаркет беше за мен преживяване, което трудно може да се опише по правдоподобен начин на приятелите ми у дома. Но по някакъв начин това не беше истинска изненада: очаквате да намерите изобилие в богата страна.
По-изненадващо беше да се види изобилие и разнообразие в „развиваща се страна“. В Мароко всеки навсякъде продаваше или купуваше нещо, от прясна мента в Mobylette до съмнителни безименни или фалшиви часовници в обществен автобус. Тези спомени ме имунизираха завинаги срещу безкрайната пропаганда на режима.
Разбира се, помня и контрастите между „бидонвилите“ (бедните квартали) около Казабланка и огромен дворец близо до морския бряг, децата на моята възраст, които играеха боси само с обръч и тояга на улицата, момчетата чистачи на обувки работа, докато клиентите им пиеха чай на терасата. В някои отношения много мароканци бяха по-бедни от нас, но имаха нещо, което липсваше в Социалистическа република Румъния: причини да се надяват на по-добро бъдеще благодарение на тяхната пазарна икономика. Най-депресиращият аспект на 80-те не беше материалното лишение само по себе си, а общото усещане, че комунистическият режим никога няма да свърши.
Израствайки в комунистическа страна, всички тези спомени придобиваха все по-голямо значение за мен. Те ме имунизираха завинаги срещу безкрайната пропаганда на режима. Те също се върнаха много години по-късно по време на студентските ми години във Франция, когато бях изненадан, че толкова много хора все още могат да вярват и да се опитват да ме убедят, че комунизмът е добра философия, която просто е била лошо приложена. Тяхната имплицитна идея беше, че ние, източноевропейците, сме виновни, че сме разрушили „златната мечта на човечеството” не само за нас, но и за целия свят. В един от многото дебати, които имах по тази тема, една студентка се опита да ми обясни, че комунизмът всъщност може да работи, докато хвърляше пепелта от цигарите си на пода във фоайето. Просто я попитах дали е правила същото в стаята си или е използвала пепелник.
Все още се чудя дали това беше достатъчно, за да постави под въпрос реализма на една утопия…
*Раду Нечита е доцент по микроикономика, глобализация и развитие и европейска икономическа интеграция в университета Babeș-Bolyai в Клуж-Напока, Румъния (катедра по европейски изследвания). Общите му теми гравитират около институционалните фактори на развитието, с акцент върху регулациите, паричната и фискалната политика. Той насърчава икономическото образование под различни форми: като обучител по лични финанси или по предприемаческо обучение, като публикува десетки статии в медиите и с участията си в телевизионни и радио предавания. От 2003 г. организира „Семинара на Фридрих фон Хайек“, извънкласна седмична поредица от интерактивни конференции, отворена за всички студенти от района на Клуж-Напока
