В остро свое становище до служебния премиер Главчев и министри от кабинета Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) поиска да бъде отменен „неадекватният чл. 244 от Кодекса на труда“, който при промените в кодекса от 1 февруари 2023 година въвежда правилото за определяне на минималната работна заплата – тя трябва да бъде 50% от средната БРУТНА работна заплата за дванадесетмесечен период, който включва последните две тримесечия на предходната и първите две тримесечия на текущата година.
Пространното изложение на АИКБ е по повод публикувания за обсъждане на портала за обществени консултации проект на Постановление на Министерския съвет за определяне размера на минималната работна заплата за страната от 01.01.2025 г.
От АИКБ са категорични, че въпросната законодателна промяна е плод на грешен опит за транспониране на Директивата на ЕС, за което българските работодатели са сезирали Европейската комисия за нарушаване на основни принципи. Припомня се, че промяната в кодекса е инициирана не от правителството, а от парламентарна група и е получила необходимата подкрепа в пленарната зала на Народното събрание в последния работен ден преди неговото разпускане заради насрочените извънредни избори през април 2023 г. Стремежът на народни представители от различни парламентарни групи да покажат себе си като застъпници на този законопроект несъмнено бе мотивиран от желанието да се харесат на избирателите на минимална заплата преди наближаващите избори.
Някои от аргументите на работодателите:
В член 5 от Директивата, озаглавен „Процедура за определяне на адекватни законоустановени минимални работни заплати“, се намира точка 4, която гласи: „Държавите членки използват ориентировъчни референтни стойности, от които да се ръководят при своята оценка на адекватността на законоустановените минимални работни заплати. За тази цел те могат да използват ориентировъчни референтни стойности, които обикновено се използват на международно равнище, например 60 % от брутната медианна работна заплата и 50 % от брутната средна работна заплата, и/или ориентировъчни референтни стойности, използвани на национално равнище“, но по-нататък в Директивата водещата роля се определя на диалога между социалните партньори, като основният стремеж е постигането на балансирана преговорна позиция между тях като гарант за социален мир и възходящо развитие. Държавата има функция на фасилитатор на този диалог, както и да закрепи законово резултатите от него, но не и като страна, заемаща позиция от едната му страна в ущърб на другата.
За дори най-неопитният читател в сферата на индустриалните отношения и трудовия пазар е очевидно, че понятието „ориентировъчни“ се споменава многократно. Параметърът „50 % от брутната средна работна заплата“ е само критерий за оценка за адекватност, ориентир, който може да бъде взет предвид при договаряне на минималната работна заплата, процес, който изисква социалните партньори да участват в преговори. Прости математически формули не са предвидени в директивата.
Освен това е предложен и друг ориентировъчен параметър – „60 % от брутната медианна работна заплата“. Обръщаме внимание, че медианната е посочена първа по ред в директивата, очевидно защото е по-адекватен критерии за оценка за адекватност и ориентир, който отчита разпределението на заплатите и който не се влияе пряко от размера на определената административно МРЗ (както се влияе СРЗ), а отчита реалностите в икономиката. Аргументът за липсата на използване на този параметър по време на парламентарните дебати беше, че в България Националният статистически институт публикува стойността на брутната медианна работна заплата веднъж на четири години съгласно статистическите стандарти. Въпреки това, след като този параметър е заложен в директивата наравно с другия, не би трябвало да представлява трудност за НСИ да актуализира данните за брутната медианна работна заплата ежегодно, в съответствие с нуждата от договаряне на минималната работна заплата в страната.
Самите статистици никога не са заявявали, че ежегодното определяне на медианната работна заплата представлява значителна трудност — въпрос е само на организация и на наличието на съответните времеви и финансови ресурси. Истинската причина за отбягването на параметъра „60 % от брутната медианна работна заплата“ е съвсем различна. По време на дебатите относно минималната работна заплата стана ясно, че този параметър изчислява размер на МРЗ, по-нисък от текущия, както и че днес също би изчислил размер на МРЗ, по-нисък от актуалната минимална работна заплата (МРЗ).
Асоциацията на индустриалния капитал в България настоява този параметър да се взема предвид не с цел намаляване на минималната работна заплата, а в съответствие с Директивата, в която този параметър се разглежда като критерии за оценка на адекватността и ориентир, с който трябва да бъде съобразен размера на брутната МРЗ.
За времето на действие на чл. 244 от КТ се очаква МРЗ за страната да нарасне общо с 38 %. За същия период се очаква икономиката на България да нарасне с 3.8 %, а производителността на труда до 2%. Това означава, че МРЗ расте 10 пъти по-бързо от икономическия растеж и 20 пъти по-бързо от производителността на труда.
Изтъква се още:
В последните няколко месеца вече се наблюдават негативните ефектите на тези значителни дисбаланси. Две компании, произвеждащи автомобилни кабели – „Леони България“ в Плевен (германска инвестиция) и „СЕ Борднетце – България“ в Мездра и Карнобат (японска инвестиция), съобщиха, че затварят заводите си в тези градове и местят производството си в други държави. Основната причина за освобождаването на хиляди работници и в двата случая са растящите разходи за труд, които правят производствата в България неконкурентни. Повече от 5 хиляди работници (без образование и квалификация) само от тези 2 предприятия ще се присъединят към редиците на безработните и ще зависят от държавните помощи за безработица. Ефектът за публичните финанси на държавата ще се прояви като загуба на приходи от социални осигуровки и данъци и увеличение на разходите като помощи за безработица, тъй като в тези географски райони липсват достатъчно други работодатели, които да наемат освободените кадри, а дори и да има такива предприятия, тежестта на новата минималната работна заплата ще се усети и при тях.
В тези предприятия, не само в България, хората получават малко над минималната заплата, тъй като за работата им не се изисква специално образование и трудът им е ръчен. Когато минималното заплащане расте, това пряко се отразява на разходите на предприятието. Тъй като компанията не може да увеличи производителността си със същия темп, продукцията ѝ се оскъпява. В тази ситуация са почти всички предприятия, които разчитат на многоброен и ръчен труд, който логично е нископлатен. Особено засегнати са предприятията, които произвеждат продукция с ниска добавена стойност в различни икономически сектори – като например текстилната промишленост, селското стопанство, хотелиерството и ресторантьорството, охранителна дейност и др.
Съгласно официалните данни на НАП през 2023 г. най-ниските заплати – до 1000 лв. месечно са получавали 1,128 милиона българи, което представлява 45,5% от трудещите се на трудов договор в България. През 2024 г. се очаква този процент да нарасне до над 50%, което ще доведе до изравняване на минималната и медианната работна заплата. Това означава, че над половината от работниците и служителите ще получават официално еднакви заплати, без оглед на образование, квалификация или сложност на работата. Част от тези работници вероятно получават и така наречената „заплата в плик“. Увеличаването на сивата икономика е неизбежно и представлява значителен негативен ефект от неадекватното увеличение на МРЗ.
Неадекватната минимална работна заплата (доказахме пълната й неадекватност дори според Директивата на ЕС) разрушава пазара на труда в България, както минималната пенсия разруши справедливостта на пенсионната система и около 50% от пенсионерите получават еднаква минимална пенсия без оглед на осигурителния си принос.
Неадекватната МРЗ не намалява регионалните различия. Само работещите в София-град получават средна работна заплата, която надвишава средната за страната. Работещите в останалите 27 области получават работни заплати под средната за страната. Разликата между София-град и Смолян е почти двойна, ако се гледат данните за юни. В столицата средната брутна заплата достига 3101 лв., докато в Смолян тя е 1525 лв. Разликата продължава да е значителна, като само три области – Враца (вследствие на атомната централа), Варна и София-област са със средни възнаграждения над 2000 лв., което е с над хиляда лева по-ниско от столицата.
