След като първоначално изповядва в основата си либерални идеи, след това Мусолини се обгражда с икономисти, които преследват интервенционистка и автаркична (самодостатъчна, б.р.) политика, коментира Жерар Вендт за alternatives-economiques.fr…
Мусолини „направи много добри неща“, твърдеше бившият италиански премиер Силвио Берлускони. Съвсем наскоро лидерът на Северната лига Матео Салвини на свой ред възприе формулировките и позите на Дуче.
Първите двама, свързани с неофашистката партия Италиански братя (Fratelli d’Italia) на Джорджия Мелони, допринесоха за победата ѝ на изборите на 25 септември 2022 г. Това е един твърде десен политически съюз, пълен с носталгия, приписващ на Мусолини успехи в икономическата и социалната му политика и представящ ласкава равносметка на управлението му в икономическата и социалната сфера. Нещо, което е далеч от реалността.
„Мусолини е лишен от точни идеи за това каква трябва да бъде икономическата политика на режима, който създава. Историята на фашизма е история на дълъг експеримент, в който значението на обстоятелствата е също толкова определящо, колкото и волунтаристките тенденции на новите лидери на Италия„, пише историкът Пиер Милза.
„Следователно, много бавно и под влиянието на необходимостта се отделя от практиката икономическата политика на фашизма. От тази гледна точка повратният момент е 1930 г., когато италианската икономика трябваше да се изправи пред предизвикателствата на световната икономическа криза и след това пред трудностите, произтичащи от войната в Етиопия“, продължава той.
Първите либерални стъпки
Но няколко години по-рано, когато Бенито Мусолини завзема властта на 30 октомври 1922 г. след организирания „поход към Рим“ на неговите черни ризи, икономиката едва ли е основният му приоритет, въпреки че той се представя за либерал.
Тогава той е начело на Националната фашистка партия, която основава през ноември 1921 г., за да въведе ред в национално-популистката амалгама на различните фашистки групировки и да даде малко по-представително лице пред избирателите от това на въоръжени банди, нападащи работническите и селските организации. Партия, която той определя по следния начин: „Ние сме либерали в икономиката, но няма да бъдем такива в политиката“. В крайна сметка той ще спази обещанието си, унищожавайки всички демократични свободи.
Първоначално, от икономическа гледна точка, той се вписва в духа на либерализма, за да се отбалгодари на едрия капитал и неговата най-могъща организация Конфиндустрия (Общата конфедерация на италианската индустрия), затова че го подкрепи и финансира да смаже италианската левица.
Става въпрос да се успокоят италианските и чуждестранните финансови среди, като им се покаже, че фашистите – противно на антикапиталистическата им програма от 1919 г., когато трябваше да канализират в своя собсвена изгода народния бунт срещу революционната левица – искат да освободят частното предприемачество от всякаква държавна намеса.
Именно с тази цел Мусолини назначава за министър на финансите Алберто де Стефани, който е едновременно убеден фашист и либерален икономист. Той е силно повлиян от най-известния италиански либерален икономист по това време, Мафео Панталеони, който също се присъединява към фашисткия лагер. Без да са членове на партията, други двама либерали оказват влияние върху Де Стефани: Луиджи Ейнауди и в още по-голяма степен Умберто Ричи, който се превръща в неговия най-близък съветник.
При управлението на Де Стефани всичко, което е останало от активната намеса на държавата в икономиката на страната от военновременния период, е премахнато. Между 1922 и 1925 г. поредица от данъчни мерки, предназначени да дадат тласък на инвестициите, облагодетелстват едрия капитал: премахване на почти целия данък върху печалбите от войната, на допълнителния данък върху големите доходи, на данъка върху наследствата, освобождаване от облагане на новпостроените имоти.
Тези данъчни подаръци за богатите предполагат намаляване на публичните разходи. Историкът Ролф Петри посочва, че Де Стефани „увеличи приходите на пощенската и железопътната администрация, като повиши цените им и намали броя на личния състав. (…) Така през 1923 г. 65 000 работни места в публичната сфера бяха закрити.“
Също така са намалени както военните, така и социалните разходи, което се вижда от премахването на субсидията, върху цената на хляба. Така през 1925 г., за първи път след войната, бюджетът е балансиран.
Но външнотърговският баланс е структурно дефицитен. Достатъчни са две лоши реколти, през 1922 и 1924 г., за да бъде правителството принудено да внася големи количества пшеница, плащани в злато и твърда валута. Това отслаби лирата и оскъпи целия внос, което е важен фактор за покачването на цените.
Де Стефани е уволнен и заменен от Джузепе Волпи, крупен индутриалец, който се включва в редовете на фашистката партия. В периода от 1925 до 1928 г. той следва същата политика на строги икономии, като същевременно допуска държавна намеса в паричната политика.
„Битката за лирата“
След това Дучето превръща „битката за лирата“ в приоритетен въпрос, въпрос на престиж: силна нация, силна валута! В началото на 1926 г. правителството започва Quota novanta, котировка 90, насочена към стабилизиране на лирата при курса, определен от самия Мусолини от 90 лири за един британски паунд, макар че тогава реалният курс е 155 лири. Това налага строга дефлационна политика. намаляване на паричното обращение и вътрешното потребление.
Правителството предприема различни мерки: изтегляне от обращение на банкнотите от 5, 10 и 25 лири, които се заменят с монети… когато притежателите им го поискат, което обаче става само частично.
Към това се добавят различни авторитарни мерки като ограничаването на вноса на зърно и въвеждане на задължението да се произвежда само един вид хляб със съдържание на брашно най-много 85%. Стоманодобивната промишленост се задължава да използва само местни минерали, намаляват се броят на страниците на вестниците, за да се пести целулозата, премахват се 95 подпрефектури и т.н.
Държавата подкрепя спадането на заплатите с 10% в текстилната индустрия и сама намалява тези на държавните служители. В края на юли 1927 г. лирата се стабилизира на 92,46 за един паунд. Мусолини обявява това с гордост. Той обаче не се хвали с икономическите и социалните резултати от това: спад в износа, който се възпрепятства от прекалено силната лира, спад в производството, увеличаване на безработицата, която нараства за една година от 181 000 на 414 000 души.
Тази битка за силна лира предполага поддържане на значителни резерви в злато или чуждестранни валути (британски лири или долари) и, с цел поддържане на националната валута, намаляване на изтичането им навън, което на практика означава ограничаване на покупките от чужбина. Оттук и необходимостта да се произвеждат италиански продукти. Това изисква значителни публични инвестиции, които се финансират от данъчната система. Страната тръгва по наклона към автаркична политика.
Преминаване към автаркия
Първият сектор засегнат от тази политика е продоволственият. „Битката за житото“, започнала през 1925 г., след това придобива пълния си размах благодарение на пропагандата и създаването на организация за привличане на селяните. Мусолини е заснет как жъне, гол до кръста. Битката е спечелена през 1931 г., когато нуждите на страната са покрити на 100%. Но стойността на италианската пшеница е по-висока от тази на световните пазари, което увеличава цената на хляба.
Успоредно с това режимът се впуска в „битката за водата“. Целта е пресушаването и превръщането в годни за обработка на големи блатисти площи и настаняването там на заселници от най-бедните райони. Резултатът е много „по-скромен от надеждите, породени от пропагандната шумотевица и в крайна сметка не съответства на положените финансови усилия“, пише историкът Ренцо Де Феличе.
Битката засяга и публичните дейности. Тук целта е както да се преодолее нарастващата безработица, така и да се засили престижът на режима: започва електрификацията на железопътната мрежа, изграждат се нови тунели, развива се пътна мрежа като се набляга най-вече на магистралите, около Милано се изгражда първата в Европа платена автомагистрала… въпреки че през 1926 г. в страната има по-малко от 200 000 автомобила.
Отново с цел засилване на престижа са и големите реставрационни дейности (Колизеумът, Форумът на Траян) и градоустройството на Рим, сякаш за да напомнят на света за величието на Рим и Италия. Частният сектор се адаптира към тази нова политика, като държавата му поверява извършването на основните работи.
Тенденцията, която води към прокламираната в средата на 30-те години автаркия, се засилва от световната икономическа криза, която силно свива международната търговия. Автаркията се насърчава от „корпоративни“ икономисти, които защитават нарастващата намеса от страна на държавата, която се опира на производители, собственици и работници, обединени в корпоративни структури.
Най-радикалните, като Уго Спирито, мечтаят за икономика, в която корпорациите отчасти заместват частната собственост, но най-влиятелните остават либерали по душа – Де Стефани, Аморозо, Бенини, Арена – предлагат синтез между класическата теория и корпоративистката доктрина, за да се запази частната инициатива и да се позволи образуването на картели.
Именно в тази посока действа фашистката държава, която също се стреми да ограничи негативните ефекти на автаркията, като въздейства върху структурите: създаване на Института за индустриално възстановяване през 1933 г., концентрация на предприятия и подкрепа за тези, които изпитват трудности благодарение на приходите, осигурени от увеличаването на данъците и набрани чрез заеми от населението.
Но националното производство не може да задоволи нуждите на населението, нито малкият внос, ограничен от митата и прекалено високия курс на лирата.
След войната в Етиопия от 1935-1936 г. санкциите, наложени от Обществото на нациите, засилват дефицита и допълнително задълбочават политиката на строги икономии, като същевременно все по-голям дял от и без това оскъдните ресурси започва да се отклонява към оръжейната индустрия.
В крайна сметка, когато Италия влиза във войната през юни 1940 г. на страната на Германия, държавата е задлъжняла, стандартът на живот на работниците и селяните е нисък, безработицата е още по-висока, селскостопанските структури на Юга не са модернизирани и индустрията е концентрирана около няколко големи компании, управлявани от държавата. Италианското „чудо“ от следвоенния период, характеризиращо се с бурно развитие на индустрията, дължи много малко на наследството на фашизма.
