За да запълни дефицита, който достигна 5,5% от БВП, изпълнителната власт предпочита да намали драстично публичните разходи и твърдо отказва да пипне данъците, с аргумента, че фискалният натиск вече би станал непоносим във Франция. Този аргумент често е повтарян от Пиер Московиси, председател на Сметната палата и певец на лозунга „писна ми от данъци“, който той защитаваше още докато беше министър на икономиката и финансите между 2012 г. и 2014 г.
„Можем ли да сме щастливи, когато плащаме данъци?“, се пита Пиер Бойе, икономист в Ecole Polytechnique и Центъра за изследвания в икономиката и статистиката (CREST). В книга, която ще излезе през април, този въпрос се поставя в съзвучие с обсъжданията по бюджета, коментира изданието Alternatives-economiques, представяйки интервю с Бойе…
Досатъчно ли е измерването на дела на задължителните плащания (данъци и социалноосигурителни вноски) спрямо националното богатство, за да се установи, че данъчният натиск във Франция е твърде голям и има всеобщо „писна ми от данъци“.
Принципите на данъчната система във Франция се споделят от голяма част от французите, тъй като 80% от тях – в проучване в рамките на барометъра на Съвета на задължителните налози, който е залегнал в основата на моята книга – отговарят, че считат, че плащането на данъци и социални вноски е граждански акт. От тази гледна точка изглежда, че няма „писна ми от данъци“. Като се има предвид това, важно е да се прави разлика между гражданската позиция и политическото възприемане на системата.
По последната точка 75% от анкетираните смятат, че нивото на данъците е твърде високо. Но тук отново това далеч не е достатъчно, за да се анализира истинското отношение на французите към данъците, което е доста по-комплексно, защото в същото време на въпроса дали са за намаляване на данъците в замяна на намаляването на обществените разходи в определени области, много малко от тях отговарят положително: само 11% за образованието, 16% за борбата с бедността и 15% за отбраната, според последното издание на барометъра, което е от 2023 г.
Да се задоволим само с простия анализ на ставките по задължителните удръжки няма особен смисъл. Трябва да видим също така какво получаваме в замяна срещу тях: финансиране на качествени обществени услуги, ефективна образователна или здравна система, съдебна система, която работи в полза на всички и т.н. Ако гражданите са доволни от това, което държавата може да предложи по отношение на обществените блага, съгласието по размера на данъците ще се увеличи. Обратно, слабата подкрепа за данъчната система може да отразява неудовлетвореност от способността на държавата да отговори на определен брой предизвикателства, считани за приоритетни.
Как Франция се позиционира по отношение на европейските си съседи?
Франция определено е една от европейските страни с най-висок процент на задължителни удръжки (43,5% през 2023 г.). Тя по-скоро се намира в групата на скандинавските страни (Финландия, Норвегия, Дания). Тези три държави са също така и тези, в които удовлетвореността от живота, според критериите на ООН, е най-висока. Ако разширим сравнението с други страни, връзката се потвърждава. По-малко данъци не означава непременно повече щастие. Дори е обратното: гражданите на страни, където процентът на задължителните вноски е относително по-висок, заявяват, че са по-удовлетворени от живота.
Да търсим на всяка цена малка държава, в която делът на данъците и съответно на публичните разходи в БВП е нисък е лишено от смисъл. Често чуваме в публичните дебати, че държавата е твърде дебела. Това не е правилният подход към нещата. По-скоро трябва да се запитаме: какво произвежда държавата в замяна на това, което взема? Удовлетворително ли е?
Във Франция процентът на задължителните удръжки в БВП се е увеличил от 30% през 1960 г. до около 45% днес. Но ние живеем в различно общество. Например в края на Втората световна война пенсионната система не е толкова развита. Не е сравнимо.
Какво извод можем да направим относно определянето на правилните ставки?
Според кривата на Лафер, от определено ниво нататък увеличаването на данъчните ставки вече не носи допълнителни приходи, а напротив, те намаляват, защото оказват отрицателно въздействие върху „активността“. Тази крива на Лафер е не само икономическа конструкция, тя е и политическа и социална конструкция, която се проявява с известни колебания в историята.
Данъчните ставки за определени сегменти от населението са били много по-високи в края на Втората световна война, отколкото в момента. През Тридесетте славни години (годините на бурен подем след Втората световна война) съществува обществен консенсус по оношение на данъците, както показва историкът Никола Делаланд. Сега обаче французите не ги възприемат толкова миролюбиво. Свидетелство за това са многобройните антиданъчни протести от последното десетилетие, водени от червените шапки и жълтите жилетки. Ясно е, че съгласието по отношение на данъците не е една чисто икономическа даденост, то е жива и лесно възпламеняема материя, чиито характерни черти трябва да бъдат добре познати, за да може то да се поддържа.
Какво би могло да ни направи по-щастливи да плащаме данъците?
При едно и също средно данъчно облагане, нивото на удовлетвореност на населението може да бъде по-високо или по-ниско в зависимост от конкретната страна. Такъв е случаят например с Финландия, ако я сравним с Франция.
Няколко величини влияят на отношението към данъците и засилват общественото съгласие при постоянно ниво на данъчните ставки. След това решението дали те да се увеличат или не, за да се посрещнат настоящите бюджетни предизвикателства, остава за политиците. Това е дебат, който книгата няма за цел да разреши и който, ако се проведе, ще трябва да вземе предвид тези различни величини, определящи общественото съгласие за данъчното облагане.
По ред на важност, първо бих споменал доброто използване на публичните средства, в смисъл, че това използване е подложено на достатъчен контрол. При липсата на реални проверки, независима преса и конституционни правила, една държава, която се стреми да развие своята данъчна система, ще бъде изправена пред възможни злоупотреби и в резултат общественият консенсус относно приемането на данъците ще бъде по-малък. Това се наблюдава в някои развиващи се страни.
След това идва общото усещане дали данъчната система е справедлива или не. През XVIII-ти и XIX-ти век въпросът за данъчната справедливост е в основата на интелектуалните дебати и политическите борби за определянето на данъците и създаването на правилата и условията за тяхното плащане. През ХХ-ти век този въпрос губи значението си за сметка на дискусии, фокусирани върху икономическата ефективност на данъците и методите за събирането на средствата. Днес въпросът за справедливостта се поставя отново в още по-голяма степен в контекста на нарастващите неравенства в доходите и богатството и скандалите с данъчни измами.
За мнозинството от анкетираните повече справедливост означава повече данъци за най-богатите (62% смятат, че най-богатите 10% не се облагат достатъчно), но все пак има 18%, които, напротив, смятат, че хората с по-скромни доходи не плащат достатъчно.
Има ли други определящи величини?
Тук имам предвид чувството на доверие в държавата и в нейната способност да поставя на обсъждане избора си за разпределението на публичните средства, усещането за размера на данъчните измами и доброто познаване на социално-фискалната система. По този последен въпрос виждаме, че мнозинството от анкетираните подценяват последните важни промени в нашата данъчна система. При обсъждането на мерките, това не дава възможност за провеждането на добре информиран дебат и в крайна сметка вреди на постигането на по-голямо съгласие относно данъчното облагане.
В книгата си се спирам по-специално на нарастването на общите социални вноски, които днес носят повече приходи, отколкото данъкът върху дохода, на нарастващото разпределение на ДДС към местните власти или към системата за социална защита. И също на увеличаването на размера на бонуса за дейност, което предполага фундаментална промяна в начина, по който държавата извършва преразпределението, в този случай в полза на тези, които работят, и следователно се намират по-високо в скалата на доходите.
Какви са последиците за едно общество, в което се подкопава общественото съгласие по отношение на данъците?
Изхождам от постулата, че колкото повече една държава има капацитет да повишава данъците и колкото по-голямо е общественото съгласие за тях сред населението, толкова е по-добре. Данъчното облагане всъщност е основният източник на финансиране за държавата. Той определя способността ѝ да изпълнява основните си функции по отношение на отбраната, правосъдието, образованието и здравеопазването. Необходимостта от осъществяване на мерки в областта на екологията изисква и мобилизиране на данъчната система. Ясно е, че способността на публичните органи да мобилизират данъчни ресурси във времето е решаващ фактор, за да се отговори на многобройните предизвикателства.
Следователно, разбирането от страна на политиците на осъществимостта на данъчните и социалните реформи и постигането на обществено съгласие за това е по-важно от всякога.
Всъщност вие посвещавате част от книгата си на екологичното данъчно облагане. Спомняме си, че то беше в основата на отприщването както на движението на червените шапки през 2013 г. срещу екотаксата върху тежкотоварните автомобили, така и на жълтите жилетки през 2018 г., в отговор на планираното увеличение на данъка върху горивата. При какви условия зеленото данъчно облагане може да бъде възприето?
Това е взривоопасен въпрос. Няколко фактора отслабват съгласието за облагането на енергиите и въглеродните емисии. Първо, то се отразява най-тежко върху домакинствата с ниски доходи и предизвиква усещане за несправедливост, което ще се задълбочи, докато не създадем инструмент, който прави възможно преразпределянето на приходите от въпросните данъци към тези, които са в най-голяма степен засегнати от тях. Вече са направени няколко разработки в тази насока, като например тази на Съвета за икономически анализи. Да се извърши справедливо екологичния преход не е само въпрос на справедливост по вертикала (между най-богатите и най-бедните), но и по хоризонтала, между данъкоплатци с еднакъв доход, но с различно географско или семейно положение.
Освен това е по-трудно да се постигне съгласие по това данъчно облагане, защото французите смятат, че не всички икономически агенти допринасят по един и същи начин. Има компании и сектори, като авиацията, круизните кораби, които са освободени, въпреки че голяма част от населението смята това за незаконно.
И накрая, някои се опасяват, че една прекалено амбициозна политика от тази гледна точка ще доведе до загуба на конкурентоспособност на националните предприятия по отнношение на чуждите компании, които не биха били подложени на същите стандарти. И някои граждани могат да останат с усещането, че екологичното данъчно облагане е просто прикрит начин за увеличаване на данъците, без да се използва за намаляването на въглеродния отпечатък. Те имат съмнения, че набраните средства няма да бъдат отпуснати за проекти, които смятат за приоритетни. Това е случаят с борбата срещу глобалното затопляне.
