Коментарът, публикуван в alternatives-economiques.fr, е от блога на Жерар Фонуни-Фард, доктор по икономика…
В сърцевината на икономическия анализ сега е концепцията за конкурентоспособност, която служи като основа за всички икономически политики, свързани с предлагането. Конкурентоспособността, тоест способността за придобиване на пазарен дял, се търси от всички компании, произвеждащи в конкурентна среда.
В тази среда фирмите, които успяват да оптимизират своите ресурси чрез максимизиране на печалбите си, могат да се развиват и да завладяват нови пазари. Докато тези, които не успеят, биват елиминирани от конкуренцията. Това е законът на пазара, този на най-силния, от който са изтъкани и организирани икономическите отношения между икономическите субекти и между държавите.
Това е законът, който роди рационалния човек, наречен Homo Economicus, воден от егоизма и конкуренцията.
Конкуренцията между икономическите субекти и между държавите е гаранция за икономическа ефективност…
Наистина, конкуренцията допринася за стимулиране на предприемачеството и насърчаване на иновациите. Тя ги кара да увеличават печалбите си дори и чрез отстъпване на определено производство на чуждестранни инвестиционни фондове, въпреки опасността от отслабване на икономическия суверенитет на страната. Такъв е случаят например с продажбата на Opella, произвеждаща Doliprane от Sanofi, на американските фондове CD&R.
Въпреки тази опасност, конкуренцията между фирмите води до намаляване на цените и подобрява качеството на продуктите. Освен това осигурява продуктово разнообразие, като предлага все по-голям избор на потребителите. Благодарение на нея подобряването на благосъстоянието на отделния човек води до подобряване на благосъстоянието на всички.
Идеята, че конкуренцията е гаранция за ефективност, е в основата на нашата икономическа система. Тя е толкова дълбоко залегнала в общественото мнение, че вече постепенно се въвежда и в управлението на публичните услуги, за да оправдае намаляването на публичните разходи с цел оптимизиране на намалелите данъчни приходи.
Разбирането, че конкуренцията е достатъчна за организирането на света, е илюзорно, тъй като не винаги води до оптимална хармония, което се демонстрира от дилемата на затворника, взета от теорията на игрите. В нея участват двама затворника, заподозрени в убийство. Съдията, разпитвайки ги поотделно, им предлага няколко решения: „ако единият от двамата разобличи другия, той се освобождава, а вторият, който мълчи, се осъжда на 10 години. Ако и двамата мълчат, присъдата ще е само шест месеца. А ако и двамата се изобличат един друг, всеки ще бъде осъден на 5 години“.
Взаимният им интерес изисква и двамата да си мълчат. Но те са в конкуренция и следователно са водени от собствения си интерес и не могат да знаят какво ще реши другият. Така всеки ще направи рационална оценка на интереса си според това, което другият би могъл да направи. Водени от егоизма си и правейки едни и същи разсъждения, те ще се разобличат един дуруг, защото този избор е най-рационалният в техните очи. Така, те ще бъдат осъдени на по пет години, а ако бяха сътрудничили, щяха да получат шест месеца. Но за това трябва да се доверят един на друг. Следователно хармонията не идва от егоизма на всеки човек, както гласи законът на конкуренцията, а напротив, тя идва от доброжелателността на всеки човек.
Дилемата на затворника демонстрира неефективността на конкуренцията. Ако всеки преследва своя интерес, резултатът не е оптимален, докато той стаява такъв при наличието на сътрудничеството. Конкуренцията дава лошото решение, докато сътрудничеството дава доброто решение.
Така, в определени икономически ситуации, сътрудничеството би било по-ефективно от конкуренцията.
На първо място то може да бъде от полза за борбата срещу климатичното затопляне. Защо?
Защото всички ние имаме целия интерес да действаме колективно, за да спасим планетата, която е общо благо, и в същото време, и това е дилемата, ние не желаем да променяме нито нашите навици на потребление, нито – на производство, за да задоволим нашето индивидуално благосъстояние.
По този начин, търсейки собствения си интерес, държавите, фирмите и домакинствата забавят превантивните мерки за спадането на темповете на затоплянето, въпреки подписването на международни споразумения. Ако всяка страна очаква от другите да бъдат егоисти и ако другите мислят същото, всички ние ще бъдем губещи. Но ако всички държави си сътрудничат, всички ще бъдем печеливши.
Освен това, то би било по-ефективно при определяне на увеличаването на заплатите в предприятията.
Конкуренцията задължава компаниите да намалят разходите си за заплати, за да придобият по-голям пазарен дял. Но ако една фирма очаква, че другата ще намали разходите си за заплати, за да бъде по-конкурентоспособна, и ако втората си мисли същото, и двете ще бъдат губещи, поради липса на достатъчно търсене на пазара.
Докато координираното и съвместно увеличение на заплатите, решено от всички компании, би било по-изгодно за тях, благодарение на произтичащото от това увеличаване на търсенето. Така и двете биха спечелили, тъй като увеличението на заплатите би било от полза и за едната, и за другата, за разлика от ситуацията на конкуренция.
Освен това, въпросното общо увеличение на доходите от труда ще увеличи броя на поръчките на фирмите, което от своя страна ще допринесе за увеличаването на ръста и заетостта. По този начин ще се увеличат също така фискалните и социалните ресурси на държавата. Следователно сътрудничеството би било по-ефективно от конкуренцията, като по този начин се избягва изравняването на заплатите на ниско ниво и увеличаването на публичния дефицит.
И накрая, то би било по-ефективно за сближаването на социалните и фискалните модели на различните европейски държави. Докато свободната конкуренция, поставяйки ги в условията на съревнование, прави от членовете на Европейския съюз по-скоро конкуренти, отколкото партньори, което крие риска от разединение на Европа. Така само чрез сътрудничеството, а не чрез конкуренцията, ЕС ще може да продължи интеграцията си за благополучието на всички!
Ето защо между конкуренцията и сътрудничеството понякога трябва да насърчаваме второто!
