Стефан Мадол* коментира в блога си интервю, дадено от Естер Дюфло. Публикация на alternatives-economiques.fr…
На 25 юли 2024 г. Естер Дюфло, носител на Нобелова награда за икономика1, отговори на въпроси на Набил Уаким от вестник Le Monde относно средствата, с които богатите страни могат да спазват това, което днес наричаме „техния климатичен дълг“ към бедните страни, като същевременно водят ефективна борба с бедността. Икономистката Естер Дюфло предложи през април 2024 г. на Г-20 механизъм за преразпределение на глобално ниво, който да помогне за адаптирането на страните от Юга и да разреши част от „климатичния дълг“. Следователно целта на интервюто беше да се установи дали тази инициатива е съвместима с борбата срещу бедността, особено в бедните страни. Отговорите на икономистката на конкретните въпроси на журналиста с цел обяснение на нейните виждания заслужават да бъдат поставени под въпрос, дори опровергани.
Първият въпрос на Набил Уаким е следният: „На глобално ниво хората в бедните страни отделят много по-малко парникови газове от тези в богатите страни. Но колко по-малко?“. Естер Дюфло започва отговора си, като споменава, че „голяма част от емисиите на CO2 на Китай и Индия идват от производството на стоки, предназначени за потребление в богатите страни“, което не засяга бедните страни. След това Дюфло се опитва да омаловажи емисиите на CO2 на страни като Индия и Китай, като посочва, че голяма част от техните емисии са резултат от потребление внесено от богатите страни, което обаче не отговаря на поставения въпрос. Икономистката разширява тезата си, като посочва, че единственото сравнение, което има смисъл, е сравнението между емисиите на CO2 на богатите хора и емисиите CO2 на бедните хора, независимо от коя страна са.
Коментар. Може ефективно да се отговори, че страните с ниски доходи (по-малко от петдесет, особено тези, които се намират в Африка на юг от Сахара), отделят много по-малко CO2 от бедните страни. От друга страна, страните със среден доход2, в които се включват Китай и Индия, отделят все повече и повече CO2 главно поради енергийните източници, които използват (В Китай на въглищата се падат 61% от енергийния микс) и непрекъснато нарастващото вътрешно потребление на тяхното население. Делът на китайските емисии, дължащи се на износа към развитите страни и към останалия свят, остава ограничен в сравнение с дела на емисиите, дължащи се на вътрешното потребление3. Китай е на първо място по емисии на CO2 в света (15,6 милиарда тона в еквивалент на CO2 през 2022 г.), далеч пред САЩ (6 милиарда) и ЕС (3,5 милиарда)4. Емисиите на CO2 в Китай се дължат само отчасти на производството на експортни продукти: 10 до 15%. Силният ръст на вътрешните емисии се дължи на появата на една средна, и на една богата класа, които дължат забогатяването си на икономическия растеж, което от своя страна доведе до драстичен спад на броя на бедните. Всъщност Естер Дюфло се опитва да съсредоточи дебата върху неравенствата между богатите и бедните хора в световен мащаб. Съществуват обаче три много различни групи държави по отношение на емисиите на CO2: развитите страни, които се опитват да ограничат големите си емисии, страни със среден доход, чиито емисии нарастват прогресивно поради нарастването на собственото им потребление и където бедността е намаляла значително през през последните тридесет години, бедни страни (категорията на страните с ниски доходи), които потребяват малко и следователно имат слабо въздействие върху изменението на климата и където е концентрирана крайната бедност в света (по-малко от 2,15 $/на ден/на човек).
Но има също така и много богати китайци и индийци, които отделят много парникови газове. Това разграничение Север-Юг остава ли вярно и днес?, пита Набил Уаким. Естер Дюфло посочва, че „е по-оправдано да се разглеждат тези неравенства в емисиите между бедни и богати на индивидуално ниво“.
Коментар. Естер Дюфло пропуска да спомене, че появата на една голяма средна класа, особено в най-населените страни със среден доход на планетата, е в основата на скока на глобалните емисии, какъвто е случаят с Китай и Индия. Тук не става дума само за двуполюсно противопоставяне между богатите хора, които отделят много CO2 и бедните хора, които отделят малко. Дори за OXFAM „темповете на нарастване на емисиите през периода 1990-2015 г са били най-високи в групата между 10-те% най-богати и 50-те% най-бедни“. Нека обаче останем предпазливи с този тип статистики, които механично обвързват дохода на човек с отделените емисии. Трудно е да се получи надеждна статистика в това отношение в страните със среден доход. Освен това емисиите на парникови газове са различни при хора със съпоставими доходи: например във Франция те са с 30% по-високи за домакинства, живеещи в селските райони, в сравнение с тези живеещи в градски райони5, за домакинства, живеещи в страни, където в енергийния микс е голям делът на изкопаемите горива горива (Китай, Индия, Германия, Австралия и др.)
Журналистът все пак продължава по темата и пита какво точно ще бъде въздействието на повишаването на стандарта на живот и на развитието върху страните от Юга? Няма ли те да отделят много повече вредни емисии?
„Не“, отговаря Естер Дюфло, като цитира резултатите от едно проучване на Световната банка, „ако успеем да премахнем крайната бедност в света. Тоест, ако никой не живее с по-малко от 2 евро на ден на човек, което е прагът на крайната бедност“.
Коментар. Всъщност Естер Дюфло подминава отговора но въпроса. Крайната бедност засяга само малка част от населението на света (712 милиона, които получават по-малко от 2,15 долара на ден). За сметка на това, ръстът на потреблението в страните със среден доход, който става възможен благодарение на развитието, основано на икономическия растеж, де факто води до значително увеличение на емисиите на CO2. Ето защо най-населените държави със среден доход (Китай, Индия, Индонезия, Бразилия) се превърнаха в най-големите замърсители с CO2. Развитието такова, каквото се осъществява в момента в страните със среден доход, води до допълнителни емисии, противно на това, което казва Естер Дюфло. За да не стане така, те трябва да поемат по пътя на едно устойчивото развитие, основано на потреблението на декарбонирана енергия, което далеч не е случаят.
Но да се измъкнеш от бедността и да имаш добър стандарт на живот не е едно и също нещо, осмелява се все пак да попита журналистът, когото явно отговорите на Естер Дюфло явно не успяват да убедят. Ако утре стотици милиони хора успеят да постигнат начин на живот близък до този на европейците, няма ли вероятност да имаме по-голям проблем?
Коментар. Естер Дюфло избягва частично отговора на въпроса, като се интересува само от ефекта от увеличаването на потреблението за най-бедните 700 милиона, ако техният доход на човек на ден се повиши от 2 евро на 5 евро, според проучване на Световната банка. Тя все пак признава, че ако „всички африканци започнат да живеят като американците, наистина ще възникне голям проблем“, особено ако начинът им на развитие ги постави на „лош път“, като се има предвид този, следван от развитите страни. Така Естер Дюфло се опитва да ограничи отговора си до решаването на положението на най-бедните, без да се спира на въздействието на развитието в страните със среден доход.
Тогава Набил Уаким иска от Естер Дюфло да обясни какво има предвид под „климатичен дълг“ на страните от Севера.
Естер Дюфло посочва, че „годишните емисии на Европа и Съединените щати възлизат на 14 милиарда тона въглерод, което означава загуби от 518 милиарда долара годишно, само (според оценки) от въздействието на този въглерод върху смъртността“.
Коментар. За пореден път Естер Дюфло пропуска да посочи какво е нивото на емисиите на големите страни със среден доход? Общият преглед на емисиите на CO2 в света6 показва, че Китай е на първо място с 15,7 гигатона еквивалент на CO2 (29,2% от общото количество), следван от САЩ с 6 (11,2%), Индия 3,9 (7,3%) и ЕС 3,6 (6,7%). Следователно Китай и Индия, взети заедно, имат равнище на емисии, много по-високо от общото за САЩ и ЕС. Как можем да обясним, че от една страна съществува климатичен дълг на развитите страни към бедните страни, а от друга – да игнорираме факта, че две държави със средни доходи имат емисии повече от два пъти по-толеми от ЕС и САЩ взети заедно, без същевременно да имат климатичен дълг към най-бедните? Разсъжденията за почти изключителния климатичен дълг на страните от Севера спрямо бедните страни не издържат.
Заключителен коментар. Как можем да обобщим научните и идеологическите позиции на Естер Дюфло по тези въпроси?
Първо, Естер Дюфло абсолютно иска да покаже, че борбата с бедността и борбата с изменението на климата не си противоречат, а се сближават; второ, че тези две битки могат да се водят с помощта на един и същи инструмент: борбата срещу неравенството между богатите и бедните хора; трето, че решението се състои в извършване на плащания от богатите към по-бедните страни, чрез данъци и такси.
Думите на Естер Дюфло обаче не са съвсем убедителни. Борбата с бедността чрез икономически растеж, главно в най-населените държави със средни доходи, беше особено ефективна през последните три десетилетия7, което доведе до значителен ръст на потреблението на енергия от въглеродни източници. Обратно, има много малко примери (Танзания, Чад, Република Конго) за борба с бедността без растеж, само чрез помощи и дългосрочни финансови трансфери. За да има сближаване между борбата с бедността и борбата с изменението на климата, проблемът трябва да бъде ограничен до единствения опит за разрешаване на крайната бедност. Би трябвало растежът, който до голяма степен направи възможно в миналото намаляването на бедността и крайната бедност, да бъде напълно декарбонизиран, което далеч не е така в момента. Ако борбата срещу неравенствата остава само морално задължение, това не е задължително добро нещо в борбата срещу изменението на климата. Това може да доведе до намаляване на инвестициите в безвъглеродни енергии от страна на най-богатите. То може да напомпа доходите на една по-голямата средна класа, която потребява изключително стоки, изискващи големи количества въглерод.
И накрая, защо се опитваме да премълчаваме факта, че страните със среден доход днес са се превърнали в главните виновници за изменението на климата и следователно за отрицателното им въздействие върху бедните страни? Защо трябва да се опитваме да избегнем демографското измерение на проблема за борбата с бедността и борбата с изменението на климата? Защо да не се съсредоточим върху голямото въздействие на средната класа както в богатите, така и в страните със среден доход върху изменението на климата? Определено, решаването на проблемите на борбата с бедността и борбата с изменението на климата не могат да се сведат, каквото и да казва Естер Дюфло, до организирането на финансови трансфери между много богатите и много бедните хора.
1Естер Дюфло също така е изследователка в Масачузетския технологичен институт и председателка на Съвета на директорите на Парижкото училище по икономика.
2През 2023 г. страните със среден доход наброяват 6,59 милиарда жители през 2023 г., докато бедните страни (с нисък доход) – само 720 милиона жители.
3Общите емисии на Китай (9,1 милиарда тона през 2015 г.) се различават от неговия вътрешен отпечатък (8 милиарда) до степента на търговския му излишък на CO2 (+1,1 милиарда). Тази разлика отразява факта, че част от CO2, емитиран в Китай, има за цел да отговори на чуждестранното търсене. (Източник: Емисии на CO2 в световната търговия (бюлетин на Френската национална банка, март 2020 г.).
4Източник: Европейска комисия, международна агенция по енергетика
5Източник: France Stratégie
6Източник: Европейска комисия
7Според OXFAM „в света има близо 700 милиона души в ситуация на крайна бедност, тоест живеещи с по-малко от 2,15 долара на ден (приблизително 64 евро на месец). Като се базираме на този „международен праг на бедността“, общото равнище на крайната бедност е спаднало от 36% през 1990 г. до около 9% днес.
*Стефан Мадол е доктор по икономика, специалист по въпросите на политическа икономия и развитието.
