Изданието alternatives-economiques.fr публикува текст от блога на Жил Раво, преподавател в Института за европейски изследвания при университета Париж Сент Дени и журналист в Шарли Ебдо, в който той представя книгата на Жан Гадре „Сбогом на растежа“…
В тази книга, публикувана през 2015 г., икономистът Жан Гадре (роден през 1943 г.) предлага следните разсъждения.
- Техническият прогрес позволи невероятен скок в производителността
Гадре се позовава на книгата на Жан Фурастие (1907-1990), „Тридесетте славни години или невидимата революция“ (Fayard, 1979). В тази книга Фурастие сравнява ситуацията в село Дуел (департамент Лот) в две години, разделени помежду си от тридесет години, 1946 и 1975 г. Фурастие констатира изключителния ръст на производителността, особено в селското стопанство:
„През 1975 г. добивите от земеделските стопанства бяха три пъти по-големи, отколкото през 1946 г. И тъй като броят на работниците на хектар е намалял четири пъти, следователно производителността на селскостопанския труд се е увеличила 12 пъти: за един час работа фермерът получава дванадесет пъти по-голяма продукция, отколкото през 1946 г.! Този почти невероятен факт не се обяснява нито от различията в почвата; нито от климатичните различия. Той се дължи изключително на агротехниката; на използването на механична енергия (огромен разход на нефт и електроенергия); на мощни машини (40 високопроизводителни трактори през 1975 г. срещу 2 скромни през 1946 г.); на торове; и на по-добрата селекция на растения и семена“.
Такъв огромен скок в производителността се наблюдава и в промишлеността. По-голямата производителност означава използването на много по-малко човешки труд за производството на същото количество продукция, отколкото преди. Следователно това води до срив на производствените разходи. Това от своя страна пък води до рязък спад на цените на продуктите, което има две много важни последици.
- По-малко селскостопански производители, повече счетоводители
Първата е деформацията на структурата на активното население. Тъй като селскостопанските производители са станали 12 пъти по-ефективни, са били необходими много по-малко за производството на същите количества, отколкото преди. През 1946 г. в село Дуел има 208 стопани, а през 1975 г. са останали само 53!
Фурастие посочва станалите за 30 години промени:
„През 1946 г. селскостопанските работници са огромното мнозинство: те представляват три четвърти от активното население. Но през 1975 г. те вече са малцинство – само 53-ма от 215 души работещи в селото. През 1975 г. доминиращата група е третичният сектор: офис работници, банкови служители, служители в публичната администрация, търговски служители, собственици на магазини, учители“.
Но най-важната промяна е безпрецедентното в човешката история повишаване на жизнения стандарт.
- За да купиш едно пиле: един час или цял ден труд?
Ниската производителност на труда в селското топанство през 1946 г. има двояки последици. Първо, ниската производителност означава ниски заплати, тъй като последните се определят преди всичко от производителността. След това ниската производителност означава високи цени, тъй като фермерът е длъжен да поиска достатъчно висока цена за произведена единица продукция, така че общите продажби за деня да му осигурят достатъчен доход за покриване на ежедневните нужди. Така цените на основните стоки са невероятно високи, ако ги изразим, както Фурастие много злонамерено прави, в броя часове труд, необходими на работника, за да си ги осигури.
Фурастие: „Ще добием конкретна представа за нивото на потребление на жителите на селото през 1946 г. като разберем, че средният работник в Дуел трябва да работи 24 минути, за да си купи килограм хляб; 45 минути за килограм захар; и 8 часа за едно пиле от 1 кг. Промишлените стоки са още по-скъпи: едно малко радио струва 300 часа труд от средната заплата; една електрическа крушка от 15 вата – повече от един час труд…“.
Резултат: през 1946 г. селото живее в квази-натурална икономика:
Хранителните продукти представляват три четвърти от общото потребление. Половината от тях се пада на хляба и картофите. Само веднъж седмично се купува месо от месарницата, и то в малки количества. Маслото е непознато. Сиренето се консумира само в местна форма и то в малки количества. От останалата четвърт от общото потребление, повече от половината е за облекло. Разходите за свободното време са много малки: нито младите хора, нито тийнейджърите получават джобни пари. Освен военната служба и войната, огромното мнозинство от жителите напускат селото само за медения си месец и за някое поклонение.
- През 1975 г. накрая идва освобождението от материалната принуда!
През 1975 г., единствено благодарение на невероятния ръст на производителността, който се осъществи едновременно, мащабът на цените коренно се промени: „Хлябът, който през 1946 г. се овеществяваще с 24 минути труд, през 1975 г. струва само 10 минути; за захарта 45 минути станаха 13; пилешкото месо – от 8 часа на… 45 минути“.
Тъй като хлябът е много по-евтин, ми остават повече пари, за да си купя месо. Тъй като производителността продължава да нараства през 50-те, 60-те и 70-те години, се наблюдава прекрасното разнопосочно движение: заплатата ми се увеличава, докато цените на стоките намаляват! Това е абсолютното щастие, започвам да потребявам все повече и повече. Това е известната „икономика на услугите“, „обществото на свободното време“, „постиндустриалната“ икономика, която Фурастие наблюдава през 1975 г., с нейните предимства и недостатъци:
„Селската улица е почти толкова оживена, колкото и тази в големия град (натоварен автомобилен трафик по улиците, които вече са станали тесни, трудности с паркирането, шум от двигателите и радиостанциите и т.н.). Хората са постоянно в колите си, дали за да отидат да си купят хляб, или цигари на 500 метра от домовете си, или за да отидат на работа, или за да прекарат свободното си време. Почти всички работници от „третичния сектор“ от селото работят извън Дуел: или в отстоящия на 11 км съседен град и неговите околности, или дори много по далеч. На някои работното място е на 100-150 км, а самата секретарка на кметството живее на 40 км от Дуел…“.
Към тези ежедневни придвижвания трябва да прибавим и пътуванията, свързани с прекарването на свободното време, уикендите, празниците и командировките. По пътищата, по които през 1950 г. са минавали по 10 коли на ден, сега минават по 600.
Голям брой жители на Дуел на възраст от 15 до 65 години вече са летяли по няколко пъти със самолет, за да посетят в Тунис, Мароко, Светите земи, Рим или дори Америка или СССР. Много хора използват уикендите през пролетта и лятото, за да си направят разходка на 30-50 км (а понякога 150-200 км) и да обядват в някой моден ресторант, или дори само да попътуват из страната. Пролетните и летните отпуски се прекарват в Испания, на Коста Брава; или във Франция на Сребърния бряг (част от Атлантическото крайбрежие в региона на Аквитания) или на Лазурния бряг. Там се наемат малки апартаменти, обикновено за 15 дни. Тийнейджърите ходят на летни лагери и „организирани пътувания“ в Португалия, Норвегия, Сицилия, Гърция… и на още стотина места“.
Но какво щастие, какъв прогрес, какво освобождение! Да откриеш света, когато само тридесет години по-рано на същото място родителите ти е трябвало да се задоволят да оцеляват, като ядат картофи.
Но може би село Дуел е изключение? Не, разбира се. Ако Фурастие го е избрал, то е защото е „за тези две дати то е твърде представително за цяла Франция“. Но точно това ние всички преживяхме в нашите семейства.
Изводът е ясен: растежът това е щастие, освобождаване от материалната принуда, от домакинските задължения и, в частност, „освобождаване на жените“, както казваха през 60-те години. Трудът вече не е толкова тежък, създадоха се по-спокойни работни места. Това е времето, което човек има за себе си.
И всичко това благодарение на какво? Единствено само благодарение на повишаването на производителността. Но как беше постигнато това увеличаванена производителността?
- Щастие получено в сянката на бесилките
Зад нашия ежедневен живот стои невероятна консумация на енергия, която не можем да забележим и не можем да разберем, толкова е огромна тя.
В своя албум комикс „Светът без край“ Кристоф Блейн и Жан-Марк Жанковичи го обясняват по един перфектен начин:
„Да кажем, че вземете велосипед и изкачите надморска височина от 400 м за 10 часа. За това сте положили огромни усилия. Краката ви са развили средна мощност от 100 вата. Сега, ако използвате домакински миксер – това са 400 вата. Прахосмукачка? 1000 вата. Асансьор? 5000 вата! Вижда се, че човек сега не може да прави нищо друго освен да черпи енергия от околната среда. Вече не говорим за зелена енертия (нито за розова, нито за черна). Цялата енергия става мръсна, ако се използва в прекалено големи размери. Няма значение коя“. (стр. 29-30)
Всичко е тук: енергийните ни нужди са твърде ГОЛЕМИ. При най-малкото наше действие ние привеждаме в действие невероятни количества машини, които изискват суровини за тяхното производство, суровини, чийто добив изисква количества енергия, които трудно могат да бъдат осъзнати. Към това трябва да добавим транспорта, необходимата енергия за рециклиране и т.н. Всичко и навсякъде е енергия, когато отиваме в болницата, когато се качваме на влака, когато ядем, когато пишем на компютъра си, когато туитваме. Потребяваме много, твърде много, прекалено много енергия.
Това беше перфектно предсказано през 1972 г. от Денис Медоус, Донела Медоус и Йорген Рандерс, тогава инженери от Масачузетския технологичен институт, в техния труд „Границите на растежа“.
- Още, още и още
Това нарастващо потребление на енергия и материали е в основата на книгата на Жан-Батист Фресос, озаглавена „Без преход. Нова история на енергията“. В това произведение на историк на технологиите, което е също така и великолепна книга за социална история и историята на труда, Фресоз разказва хиляди истории, които показват, че енергиите, далеч не следват една друга, а се допълват, събират, натрупват до безкрай.
Особено ми харесва как той обяснява, че железниците били… „направени от дърво“:
„До края на 19 век най-големите железопътни мрежи, тези на Съединените щати, Индия и Русия, изгарят повече дърва, отколкото въглища. Първите бразилски евкалиптови плантации са били финансирани от железопътните компании.
Железниците потребяваха огромни количества дървесина. Железопътните траверси, които трябва да се подменят средно на всеки пет години, представляваха значително перо. Навсякъде по продължение на линиите в Съединените щати можеха да се видят купища стари траверси, предназначени за изгаряне в локомотивите.
Подмяната на траверсите беше значителен разход: третият по големина след заплатите и въглищата. В началото на 20 век американските железници харчеха повече за дървен материал, отколкото за локомотиви и вагони.
Към траверсите трябва да се прибави и дървеният материал използван в гарите, пероните и мостовете. Като изключим Източното крайбрежие, почти всички конструкции са направени от дърво. Компаниите строят на ниска цена, залагайки на бъдеща възвръщаемост, за да изградят по-късно тухлени и железни конструкции.
И накрая се прибавя дървеният материал във вагоните, които са далеч по-многобройни от локомотивите. И дори в локомотивите стоманените части, подложени на голямо напрежение, се отливат посредством дървени въглища, което ги прави по-устойчиви.
Като цяло „железниците“ потребяват шест пъти повече дървесина от желязо. От гледна точка на използавния материал би било по-точно да ги наречем не железопътен, а „дървенопътен“ транспорт“.
Фресос показва по същия начин, че нашите автомобили, дори и електрическите, не се движат само с петрол, но и с „въглища“, тъй като всички те съдържат стомана, чието производство изисква огромно количество електричество, а това електричество в глобален мащаб се произвежда главно от електроцентрали, работещи с въглища. и т.н.
Ето защо, тъй като сме чели Фресос, не сме изненадани, че на нашата малка планета потреблението на въглеводороди непрекъснато нараства.
Да обощим:
- увеличаването на производителността доведе до голямо благоденствие на земята
- това увеличение на производителността се основава на едно непрекъснато нарастващо лудо потребление на енергия
- тази енергия е резултат от изгарянето на изкопаеми горива, във все по-големи количества
- изгарянето на тези енергии, абсолютно необходими за сегашния ни комфорт, освобождава във все по-големи количества газове, които са смъртоносни за хората, растенията и животните.
Изводът е неизбежен: нашият начин на живот ни убива.
Това, което би било страхотно, е да можем да продължим да живеем така добре или дори по-добре в един свят с по-малко производство. Тогава бихме могли да консумираме по-малко енергия и проблемът ни ще започне да се разрешава. Предвид това, което знаем, намаляването на производителността е жизненоважен императив.
Тогава възможно ли е да живеем по-добре в един по-малко производителен свят?
Именно ТОВА е въпросът, който трябва да си зададем. И, доколкото ми е известно, Жан Гадре е ЕДИНСТВЕНИЯТ, който спокойно се изправя пред този въпрос и, дори още по-важно, дава началото на отговора му.
