Неолиберализмът често е обвиняван за неравенството, загубата на работни места и социалния упадък, но неговите резултати разказват различна история. Критиците бъркат културното недоволство с икономическия провал, но доказателствата показват, че неолиберализмът е успял да ограничи инфлацията, да стимулира развитието и да създаде глобален просперитет, несравним с никоя предишна епоха, подчертава Ричард Ханания* в анализ за блога на изданието Human Progress…
Въпреки поляризацията на нашето време, съществува широко съгласие относно икономическия подход, следван от световните елити приблизително между 1980 и 2008 г. Ако днес се използва терминът „неолиберализъм“, то обикновено е като епитет за онази епоха. Прогресивни критици като Джоузеф Стиглиц определят неолиберализма като разрушителна идеология, която е увеличила неравенството, отслабила демокрацията и превърнала обществения живот в стока. За популистите и националните консерватори неолибералната глобализация е изпразнила националните индустрии, подкопала е общностите и е дала власт на елитите за сметка на обикновените граждани.
Тези критици грешат. Неолиберализмът се появява като отговор на реални проблеми, има солидни интелектуални основи и до голяма степен постига целите си. Гневът срещу неолиберализма не отразява неговите провали, а по-скоро представлява приписване на вина за оплаквания, които до голяма степен нямат връзка с икономическите въпроси. Критиците на неолиберализма грешат по отношение на икономиката и няма много основания да се смята, че повечето от предпочитаните от тях политики предлагат по-добра алтернатива.
Неолиберализмът е бил отговор на стагнацията и усещането за застой по света. Извън комунистическия блок средата на XX век е била доминирана от кейнсианството на Запад и държавно ръководеното развитие в Глобалния юг. Правителствата регулирали индустриите, контролирали движението на капитали и разширявали социалните държави. До 70-те години обаче в тази система започнали да се появяват пукнатини: стагфлацията (ниският растеж и високата безработица) в САЩ и Европа и повтарящите се фискални кризи дискредитирали моделите, центрирани около държавата. В развиващия се свят нарастващият дълг и проблемите с платежния баланс принудили правителствата да търсят помощ от международни институции, което подготвило почвата за промяна в политиките.
Тази атмосфера на криза създала възможност за пазарно ориентирани мислители, които по-рано били маргинализирани — може би най-известният сред тях е икономистът от Чикагския университет Милтън Фридман, който получава Нобелова награда за икономика през 1976 г. и става изключително влиятелен като обществен защитник на дерегулацията. Движението „право и икономика“, в което участват фигури като Роналд Коуз, Ричард Познър и Гари Бекер, също възниква в Чикагския университет, като те започват да прилагат анализ на разходите и ползите към правителствени регулации, които дотогава не били поставяни под въпрос. Те настоявали за отчитане на ефективността при тълкуването на правната доктрина.
Неолиберализмът се характеризира с това, че взема насериозно класическия либерален ангажимент към свободните пазари и ограниченото правителство. В контекста на света, създаден през 70-те години, този подход означавал забавяне на растежа на паричното предлагане, дерегулация на индустрията, скептично отношение към синдикатите и индустриалната политика, отваряне на пазарите за свободно движение на капитали и търговия и, в някои случаи, опити за свиване или поне спиране на разширяването на социалната държава.
Това междупартийно сближаване около подобни идеи, започнало в края на 70-те години и продължило до началото на 2000-те, е наречено хегемонен неолиберализъм. Първата вълна се свързва с десницата, олицетворена от управлението на Роналд Рейгън (1981–1989) и Маргарет Тачър (1979–1990). Втората настъпва през 90-те години под формата на лидери на „Третия път“, сред които най-известни са Бил Клинтън (1993–2001) и Тони Блеър (1997–2007). Вместо да отхвърлят своите консервативни предшественици, те затвърждават новия ред: Клинтън защитава Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA), реформата на социалната помощ и финансовата дерегулация, докато Новата лейбъристка партия на Блеър приема икономическите реформи на Тачъризма.
Въздействието на неолибералната идеология се усеща далеч отвъд англо-американския свят. Международният валутен фонд и Световната банка започват да обвързват предоставянето на финансова помощ на развиващите се страни – много от които били в икономически безпорядък поради провалени постколониални политики – с приемането на неолиберални реформи. Из цяла Африка, Латинска Америка и Азия правителствата приватизират индустрии, съкращават публичните разходи и започват да се отварят за международна търговия. Влиянието на неолиберализма ясно се вижда в Индия и Китай – двете най-населени страни в света. В края на 1978 г. Китай въвежда пазарни механизми по времето на Дън Сяопин. През 1991 г., изправена пред криза в платежния баланс, Индия осъществява дълбоки реформи под ръководството на Международния валутен фонд. Това включва намаляване на митата и премахване на т.нар. „Лицензен режим“ – система от строги разрешителни за внос на стоки или за започване на бизнес. Старият модел налагал ограничения върху вноса, определял мита до 300 процента и „на практика превръщал Индия в затворена икономика“.
Неолиберализмът даде две големи обещания. Първо, че ще постави западните страни на по-добър икономически път, и второ – че ще ускори развитието на Третия свят. И в двата случая той успява. Великобритания, в частност, отбелязва растеж през 80-те и 90-те години. В САЩ растежът през 80-те и 90-те е приблизително същият като през 70-те, но с по-ниска инфлация, по-голяма стабилност и по-ниска безработица. Големите икономики на Западна Европа – Франция, Германия, Италия и Испания – които отказват да следват подхода на Тачър за ограничаване на синдикатите и разширяването на социалната държава, отбелязват по-бавен растеж от този на САЩ и Великобритания в следващите десетилетия. Макар че темповете на растеж в западния свят никога не се връщат към „златната епоха“ на 50-те и 60-те години, кризата от 70-те е преодоляна.
С други думи, САЩ са били по-неолиберални от Великобритания, която на свой ред е била по-неолиберална от повечето останали западноевропейски страни. А от времето на неолибералната революция САЩ растат най-бързо, следвани от Великобритания, а след това Западна Европа. Освен това много икономисти смятат, че основният проблем, който възпрепятства още по-голям икономически успех в САЩ и Великобритания, е невъзможността им да изграждат достатъчно жилища поради прекомерни държавни регулации. Това показва, че САЩ и Великобритания страдат не от прекалено много, а от прекалено малко свободнопазарен капитализъм.
Китай и Индия заедно съставляват около 40 процента от световното население през 1980 г. и още по-голям дял от населението на Третия свят, така че техните пътища не са просто национални истории, а разкриват много за това, което се е случило с глобалната икономика. След пазарно ориентираните реформи и двете страни преживяват драматични подобрения в растежа и намаляването на бедността. Отварянето на Китай, започнало през 1978 г., води до десетилетия на двуцифрен растеж, извеждайки над 700 милиона души от крайна бедност и превръщайки страната във втората по големина икономика в света. След либерализацията на Индия през 1991 г., годишните темпове на растеж се увеличават, пораждайки възход на огромна средна класа и масово намаляване на бедността. Според доклад на Световната банка от 2022 г., само Китай е отговорен за близо 75 процента от глобалното намаляване на крайната бедност през последните четири десетилетия.
Ако някой иска да твърди, че самият неолиберализъм е причината за социални и политически проблеми, които не са икономически, тежестта на доказване пада върху него. Просто да се отбележи, че например раждаемостта или доверието в правителството са намалели през последните десетилетия и да се обвинява неолиберализмът — който не се занимава директно с такива показатели — не е достатъчно. За да се оправдае връщането към провалили се икономически политики, трябва да се установи причинно-следствена връзка.
Поне постлибералите от дясно и ляво трябва да могат да посочат държави, които са отхвърлили неолиберализма и са успели по конкретните показатели, които ги интересуват. Но те не могат да го направят. Неолиберализмът е икономическа теория, която е дала положителни икономически резултати — той не е религия, която да осигурява смисъл, или етично и духовно ръководство. Тези, които се притесняват най-вече за човешките души, би трябвало да се фокусират върху промяната на културата в желаната от тях посока, вместо да се опитват да разградят система, която работи добре за повечето хора по света.
*Президент на CSPI
