Сред множеството заплахи и агресии, пред които е изправена Европа, нарастващата мощ на китайската икономика днес заема централно място в публичния дебат. И наистина, ако човек се вгледа в нея, данните са зашеметяващи, отбелязва изданието alternatives-economiques.fr.
Брутният вътрешен продукт (БВП) на Китай — 19 400 милиарда долара — след 2020 г. е съпоставим с този на държавите от Европейския съюз като цяло (21 100 милиарда долара) и представлява около две трети от БВП на Съединените щати (30 620 милиарда долара). Ако се изчислява в долари по паритет на покупателната способност (ППС), Китай се очертава като първата икономическа сила в света, далеч пред Съединените щати, следвани плътно от ЕС, като по този начин възвръща позицията, която според някои исторически данни, е заемал в началото на XIX век.
Неговият напредък е особено поразителен в индустриалната сфера. Изразът на икономиста Ричард Болдуин „индустриална суперсила“ не изглежда преувеличен, когато се знае, че брутната промишлена продукция на Китай през 2022 г. е била по-голяма от тази на осемте водещи индустриални икономики, включително Съединените щати. Доминацията му далеч не се ограничава до текстилната индустрия и електрическите автомобили, а се разпростира върху почти всички сектори, включително онези, които са решаващи за бъдещето. Така Китай е лидер в индустриите на екологичния преход и в тези на новите технологии.
Уникален икономически модел
За да се разбере това развитие, трябва да се схване уникалната природа на китайската икономика — смес от централизирано планиране, огромни субсидии, хиперконкуренция и силно недоразвит социален модел. Всичко това се развива на фона на централизирана власт и ограничаване на обществените свободи, съчетани с национализъм и стремеж за реванш. А това от своя страна се проявява в масираното инвестиране, особено в научните изследвания, което поражда този изключителен растеж.
И все пак самите характеристики, които стоят в основата на този успех, са и причините за неговата слабост. Производствени свръхкапацитети, породени от конкуренцията между регионите с помощта на огромни субсидии, колосални инвестиции и слабост на крайното потребление на домакинствата се съчетават в негативната спирала на дефлационния натиск и спад в доходността на предприятията. Тази „еволюция с обратен знак“, за да използваме терминологията на китайските власти, изглежда, че те не са способни да овладеят, въпреки непрекъснатите опити за стимулиране на потреблението на домакинствата. Именно този структурен дисбаланс води до рекордния търговски излишък от 1 000 милиарда долара за периода януари–ноември 2025 г.
„Ниската инфлация спрямо търговските партньори доведе до значително обезценяване на реалния валутен курс, което направи китайския износ по-евтин, като по този начин удължи прекомерната зависимост от износа и задълбочи външните дисбаланси“, заявява неотдавна директорът на Международния валутен фонд (МВФ) Кристалина Георгиева.
Така упражняваният натиск върху европейската индустрия, засилен още повече от прилаганата от Доналд Тръмп митническа политика, пренасочва част от търговските потоци към нашия континент. Затова все по-чести стават призивите за европейски протекционизъм — идващи от много различни среди, например от икономиста Томас Пикети и генералния директор на Bpifrance Никола Дюфурк.
ЕС е изправен до стената
Ако Европейският съюз трябва ефективно да се защити срещу социалния и екологичния дъмпинг на Китай, простото въвеждане на мита или засилването на европейския механизъм за корекция на въглеродните емисии на границите няма да бъдат достатъчни.
Ако ЕС не прекъсне хроничното си недоинвестиране и не увеличи значително разходите си за своя производствен сектор и за научно-изследователската си дейност, той ще предизвика силен инфлационен натиск и ново забавяне на растежа, с риск от спад в жизнения стандарт на населението. Освен това подобни инструменти не могат да заменят истинската индустриална политика, особено що се отнася до осъществяването на екологичния преход.
При това, как можем да си представим, дори само в този последен сектор, че ЕС ще успее да навакса технологичното изоставане, което днес има спрямо Китай, без сътрудничество с последния? Разбира се, това не може да стане без поставянето на условия и не трябва да означава отказ от демократичните ценности, върху които почива изграждането на блока.
При всички положения Европейският съюз има своите козове. Размерът на неговия вътрешен пазар е един от тях, тъй като, нека припомним, близо две трети от търговския му обмен се осъществяват между европейски държави. Китай не би желал да се лиши от това.
Затова ЕС, както и правителствата на неговите държави членки (в частност германското), трябва да направят всичко възможно, за да предотвратят европейските индустрии да се впуснат във втора вълна на изнасяне на производства, подтиквани от илюзорната амбиция да проникнат на китайския пазар или дори да го превърнат в база за износ, включително към Европа.
Той трябва също така да обвърже отварянето на своя пазар за китайски инвестиции с трансфер на технологии. Без всичко това ЕС се обрича утре да не бъде онова, което е днес: една много голяма икономическа сила. Рискът, в същото време, е да се засилят крайнодесните популистки сили, които с всеки изминал ден придобиват все по-голямо влияние в неговите страни, и в крайна сметка да загуби своя дух – този на демокрацията и наследството на Просвещението.
