В Съединените щати близо 25 000 служители на гигантите на автмобилната индустрия Stellantis, Ford и General Motors стачкуват с искане за увеличение на заплатите и по-добри условия на труд, разказва в свой репортаж alternatives-economiques.fr*…
„Искате ли купони за храна?“ Със списък в ръка, Джон преминава от стачник на стачник. Въпреки че е висок 190 см, той с мъка прикрива тънката си усмивка. Колегите му, след като първоначално проявиха предпазливост, избухнаха в смях. Тези стари купони, раздавани от Министерството на земеделието на най-бедните американци, не са валидни от много дълго време, но въпреки това ефектът е налице: „Ето докъде стигнахме: купони за храна!“, изразява учудването си този тридесетгодишен мъж, показвайки видимо задоволство от шегата си.
Атмосферата е доста добронамерена сред стачкуващите пред склада за резервни части на Stellantis в Уинчестър (Вирджиния). Десетината присъстващи служители говорят с видима горчивина за движението, към което са се присъединили на 22 септември тази година.
Постепенна стачка
Седмица по-рано мощният автомобилен синдикат Union Auto Workers (UAW), воден от наскоро избрания, но вече много популярен Шон Фейн, започна стачка срещу General Motors, Stellantis и Ford.
Това движение е историческо не поради мащаба си (за момента), а защото засяга „голямата тройка“, трите основни американски автомобилни производители. Синдикатът, който има 146 000 членове сред автомобилните работници, избра стратегия за увеличаване на размаха на стачката в зависимост от напредъка в преговорите.
На 15 септември бяха обхванати от стачката само три завода, принадлежащи на всеки един от трите производители и разположени в североизточната част на Съединените щати, люлката на американската автомобилна индустрия. След това движението се разпростря върху два други завода на Ford и General Motors, както и в тридесет и осем склада за резервни части, принадлежащи на Stellantis и GM, разпръснати из цялата територия на Съединените щати. Три седмици след началото на протестите, вече стачкуват 25 000 работници.
С твърд тон Джордж Васкес, председателят на UAW във Вирджиния, обобщи исканията на работниците:
„Искаме увеличаване с 36% на нашите заплати за четири години, 32-часова работна седмица, заплатена като за 40 часа, реална пенсия, край на използването на временни работници и всички ние да бъдем заплащани на едно и също равнище“.
Засега производителите предлагат увеличение на заплатите с 20%, а според синдикатите, по отношение на останалите искания е постигнат незначителен напредък.
Стачкуващите настояват особено силно за премахването на „two-tier“, двустепенна система на заплати, наследена от финансовата криза от 2008 година. Крис, на двайсет години, се опитва да обясни как тя работи:
„Заплатата ми е фиксирана, трябва да чакам осем години, преди да получа максимум 25 долара на час, докато други колеги получават 31 долара за същата работа“. Това е следствие от голямата рецесия, обяснява Джордж Васкес: „Това е част от отстъпките, които направихме, за да спасим нашата компания преди петнадесет години“.
Тази двустепенна система на заплащане е широко използвана от американските компании още от 80-те години на миналия век, но автомобилните работници винаги са ѝ се противопоставяли.
През 2008 г. General Motors и Chrysler, сега част от Stellantis, фалираха. Форд едва успя да избегне фалита. За да не изчезнат, компаниите от „голямата тройка“ трябваше да прибегнат до големи съкращения в бюджетите си. Те поискаха от своите работници да направят значителни жертви.
„Отказахме се от коледните бонуси, от минутите, които ни се предоставяха за почивка, от част от нашите здравни осигуровки, от автоматичното увеличение на заплатите в съответствие с нарастването на цената на живота. Освен това се съгласихме новонаетите работници да бъдат заплатени по-ниско“, казва председателят на местния клон на UAW.
Загуба на статус
Отстъпките уж бяха само за кратко време. „Но 15 години по-късно нищо не се е променило“, оплаква се Дениз. Тази работничка е прекарала цялата си трудова кариера в автомобилната индустрия:
„Когато започнах преди 30 години, бях в завод за производство на оси. Работата беше толкова тежка, че си казах: „Зарежи. Имам диплома. Не мога да работя цял живот това. Ще си намеря две работи. Но по онова време дори работата на две места нямаше да ми позволи да получавам заплатата, която Chrysler ми плащаше. Днес мога да отида на работа на бензиностанция и да ми плащат почти толкова, колкото печеля тук. Дават ни повече работа, а получаваме по-малко пари, не е честно“, казва тя.
В наскоро публикувана статия Washington Post анализира данните от Бюрото по трудова статистика. Заключението е, че заплащането на работниците в автомобилната индустрия е отбелязало най-голям спад през последните три десетилетия. Средната заплата през 1994 г., като се вземе предвид инфлацията, е над 45 долара на час, което ги е правило най-добре платените работници в Съединените щати. Сегашните 32 долара ги поставят в средата на класацията.
Тези цифри не изненадват Джоузеф МакКартин, професор по история, специалист по синдикалните движения в университета Джорджтаун във Вашингтон. Според него, автомобилните работници в продължение на дълго време са били „един вид работническа аристокрация“. Те се опитват да задържат този статус, но той все повече им се изплъзва между пръстите.
С емблемата на UAW в ръка, Майк заявява:
„Вече 35 години работя в автомобилната индустрия. Баща ми се пенсионира преди 22 години. Ако се пенсионирам сега, ще получавам точно същата сума като него. Давате ли си сметка какво това означава като се отчете инфлацията? Ето защо съм длъжен да продължавам да работя“.
„Не можем дори да си купим колите, които произвеждаме“
Тук работят цели поколения в автомобилната индустрия и поради тази причина спадът в покупателната способност е още по-тежък.
„Когато започвах работа, един пикап струваше 20 000 долара“, спомня си Джордж Васкес. „Днес е поне 70 000 и това е моделът без екстри. Вече не правят нови евтини коли. Кой може да си позволи това, когато печели 66 000 долара годишно?“
За тези работници е още по-трудно да приемат понижването на доходите, след като възнагражденията на техните мениджъри продължават да растат през последните години. През 2022 г. Мери Бара, шефката на General Motors, е спечелила 29 милиона долара, или 362 пъти повече от средния доход на работниците в нейната компания. Джим Фарли, който стои начело на Ford, е прибрал 21 милиона долара, а Карлос Таварес, главен изпълнителен директор на Stellantis – 24,8 милиона евро.
„Заплатите им са се увеличили с 40% през последните десет години“, казва Адам С. Херш от Института за икономическа политика (EPI). Според него общите печалби на „голямата тройка“ са се увеличили с 92% за десет години, от 19,3 милиарда долара през 2013 г. на 36,9 милиарда през 2022 г. Кумулативната им печалба за 10 години възлиза на 250 милиарда долара!
Близо 85 милиарда долара също са били раздадени на акционерите през последните десет години. „Всичко това е благодарение на нас. Сега трябва да ни върнат това, което сме загубили!“, казва Жорж Васкес.
Автомобилните производители се защитават с обяснението, че получените печалби се използват за финансиране на инвестициите, необходими за прехода на отрасъла към електрическите коли.
Заплахата на електрическия автомобил
Трите компании видяха със закъснение, че бъдещето е в електричеството, а не в петрола. Сега те се мъчат да наваксат изоставането въпреки инвестираните милиарди.
Трябва да се каже, че основният конкурент вече е взел няколко дължини аванс. На Tesla се падат почти 52% от продажбите на електрически автомобили в Съединените щати през 2022 г. в сравнение със 7% на Ford, най-напредналият от трите производителя в Детройт. И тази стачка може допълнително да разшири пропастта.
Във всеки случай това е аргументът на Мери Бара. В интервю за американския телевизионен канал CBS тя обяснява, че прекомерното увеличение на заплатите би компрометирало възможностите на нейната компания да произвежда автомобили с двигатели с вътрешно горене и същевременно да развива електрическите автомобили.
Илън Мъск, собственикът на Tesla, се възползва от добрите финансови резултати на компанията си, за да намали цената на автомобилите си. Седанът Model 3 сега струва 33 000 долара (след федералния данъчен кредит) и така е станал по-евтин от повечето си конкуренти, които работят с дизел или бензин.
Това се обяснява преди всичко с по-ниските разходи за работна заплата: млади работници, които не са обединени в синдикати. Освен това техният брой е по-малък, защото електрическите коли изискват по-малко работна ръка от конвенционалните им посестрими.
Уверен в силата си, мултимилиардерът дори се подиграва в своята социална мрежа X (бивш Twitter), с последствията, които тази стачка ще има върху старите му конкуренти:
„Те искат 40% увеличение на заплатите и 32-часова работна седмица. Сигурен начин GM, Ford и Chrysler да бъдат докарани до фалит за отрицателно време“.
Председателят на UAW се надява, че тази стачка ще събуди съпротивителния дух на работниците на американския лидер в електрическите автомобили.
Възраждане на американския синдикализъм?
Защото това също е едно от големите предизвикателства на тази стачка: да покаже, че синдикализмът не е мъртъв в Съединените щати.
„През 50-те години на миналия век 35% от американските работници са били синдикални членове, днес са около 10%. И този процент дори пада до 6% в частните компании. Този дял никога не е бил толкова нисък“, отбелязва Джоузеф МакКартин.
Но за него 2023 г. е забележителна с нарастването на броя на социалните движения, които следват едно след друго: от сценаристи и актьори до служители на Starbucks, UPS, а сега и казина в Лас Вегас.
Присъствието на Джо Байдън на една стачка в подкрепа на автомобилните работници, нещо безпрецедентно за американски президент, също не е без значение след десетилетия на неолиберална политика. Според историка ще трябва да изчакаме година-две, за да оценим цялостното му значение.
Малко остава стачното движение в заводите на „голямата тройка“ да отбележи истински поврат.
„Както бъдещето на автомобилната индустрия в Съединените щати, така и това на синдикатите е заложено на карта. Резултатът от тази стачка ще бъде решаващ за останалите работници“, твърди той.
Всичко това кара Шон Фейн да мечтае. В клип, излъчен в средата на септември, лидерът на UAW сравнява стачката си с тази на служителите на General Motors в завода във Флинт (Мичиган) през 1937 г.
Препратка, натоварена с голяма символика, тъй като тази стачка се смята за най-важното социално движение за американския синдикализъм и която е изиграла решаваща роля за възхода на средната класа през ХХ век.
*Превод Георги Саулов
