Не е изненада, че синдромът на измамника – чувството, че постиженията ви в работата са незаслужени и е вероятно да ви разкрият като измамник, дълго е бил смятан за пречка към успеха. Вярването, че не заслужаваме постигнатото и че някой друг рано или късно ще ни разобличи, добавя нежелано напрежение към работата ни.
Но според скорошни изследвания на Басима Теуфик, асистент по проучвания за работа и организация в Масачузетския технологичен институт, поведенията на „измамниците“ като начин за компенсация на съмненията в себе си могат да ги направят по-добри в работата, разказва в свой репортаж БиБиСи. Ако се отдадат на чувството на неадекватност, вместо да се опитват да му се съпротивляват или да го преодолеят, и вложат повече усилия в комуникацията, „измамниците“ могат да се справят по-добре от останалите си колеги в междуличностните умения. Според Теуфик това показва, че характерните черти, които хората не харесват в себе си, могат да бъдат мотивиращи за тях и да ги карат да се представят по-добре в работата.
Според Международния журнал по науките за поведение повече от 70% от хората са били засегнати от мисълта, че не са достатъчно добри в работата си в някакъв момент от живота. И докато специфичните източници на стрес в работата зависят от професията, вътрешните симптоми на синдрома на измамника често са едни и същи. „Измамниците“ често са перфекционисти, защото трябва да пазят своята „тайна“ много добре от останалите. Когато не успеят да постигнат смелите си цели, „измамниците често се чувстват претоварени, разочаровани, и виждат себе си като провал.“ С това те влизат в цикъл, който не позволява на „измамниците“ да приемат похвали към тяхната работа.
Ако притеснението от провал кара „измамниците“ да вложат повече време в подготовката за една презентация – дори тя да е успешна, те вярват, че са изхабили прекалено много усилия за нея, и реализирането на тази задача е трябвало да бъде по-лесно. От друга страна, ако дълго отлагат свършването на дадена задача, но успеят да я предадат навреме, отдават успеха си на късмет, вместо на собствените си способности.
В предстоящия доклад, който е първи по рода си и идентифицира ползите от „измамни“ мисли на работното място, Теуфик дефинира един от основните признаци на синдрома на измамника като разграничение между това как хората възприемат собствената си компетентност и колко компетентни са всъщност. Теуфик иска да разбере как това разграничение може да повлияе на кариерата на „измамниците“ както по отношение на качеството на работата им, така и по отношение на техния социален статус на работното място.
В рамките на първия си експеримент, тя работи с ръководители във фирма за инвестиционни консултации, които в продължение на два месеца наблюдават и оценяват междуличностните умения на служителите си, някои от които изпитват синдрома на измамника. Теуфик разкрива, че въпреки съмненията им в себе си, финансовите служители с „измамнически“ мисли имали по-висока междуличностна оценка в сравнение с колегите си. Ръководителите ги описали като по-добри сътрудници, които работят добре с колегите.
В следващия експеримент тя работи с група студенти по медицина от горен курс, които започвали клиничната си практика. В част от тях били предизвикани измамнически мисли – студентите са накарани да опишат предишни ситуации, в които са чувствали съмнения в себе си. Това е процес, при който контролирано може да се задейства синдромът на измамника. След това, на студентите било поръчано да поставят диагнози на актьори, които били тренирани да проявяват симптоми и поведения, свързани с дадени болести. Теуфик отново установила, че студентите със синдром на измамника получили по-високи оценки за тяхното поведение при прегледа от пациентите. „Те били по-състрадателни, по-добри слушатели, задавали по-добри въпроси“, казва тя, отбелязвайки, че студентите с измамнически мисли по-често задържали визуалния контакт, накланяли се към пациента по-често и по-добре разбирали симптомите на пациентите.
Във финалния си експеримент Теуфик наблюдавала група от хора, търсещи работа по време на неформален разговор с мениджъра преди интервюто си. Ако успеели да впечатлят мениджъра и докажат, че имат нужните умения за позицията, щели да получат възможността за формално интервю. Както и при предишния тест, при част от интервюираните бил индуциран синдрома на измамник, и те имали по-високи оценки за междуличностни качества в сравнение с останалите – избирали да задават по-интересни въпроси и давали по-задоволителни отговори. И въпреки, че се чувствали като „измамници“, предварителните данни сочат, че кандидатите със синдром на измамника се представяли на същото ниво като колегите си в критерия „компетентно поведение“ – те не се държали като по-малко квалифицирани. Подобно на това, студентите по медицина с измамнически мисли от миналия експеримент направили същия брой верни диагнози както и останалите студенти.
„Много хора представят синдрома на измамника като нещо, което те дърпа назад. Затова очаквахме, че хората с такива мисли ще имат по-лошо преставане в работата“, казва Теуфик. „Всъщност не намерихме значима разлика в компетентността между тези с измамни мисли и тези без такива“.
Нейните изследвания досега показват, че това теоретично разграничение в компетентността, или идеята, че „измамниците“ се маскират като по-способни, отколкото всъщност са, най-вероятно не влияе зле на качеството на работата им. И ако техните съмнения ги карат да се стараят повече в междуличностната комуникация, могат да им помогнат да се справят по-добре от „не-измамните“ си колеги.
Синдромът на измамника е изучаван от десетилетия, но много малка част от тези изследвания показват възможността той да се използва за постигане на успех. Според Адам Грант, психолог и професор в Бизнес училището Уортън към Университета в Пенсилвания, преди откритията на Теуфик се е смятало, че състоянието смазвало хората. „Нейните изследвания подчертават, че измамническите мисли могат да играят ролята на гориво“, изтъква той. „Те могат да ни мотивират да работим по-здраво, за да се докажем и да работим по-умно, за да запълним дупките в знанията и уменията си.“
Въпреки че има множество съвети за справяне с измамническите мисли, експертите вярват, че реалната цел трябва да бъде премахване на предположението, че синдромът на измамника е вреден. Някои хора хронично вярват, че са „измамници“, но за повечето от нас, подобни мисли се появяват под формата на съмнения дали сме подготвени за предизвикателствата, с които трябва да се справим, казва Грант. И въпреки че този скептицизъм към себе си може да доведе до допълнителен стрес, страх или понижено самочувствие, изследванията на Теуфик „показват, че тези съмнения са нормални, дори здравословни. Въпреки че понякога ни задържат, те могат и да ни изстрелят напред“, добавя Грант.
Според Скот Галоуей, предприемач и професор по маркетинг в Университета в Ню Йорк, най-добрият начин служителите да използват потенциала си е да прескочат частта с негативните емоции и да се отдадат на измамническите усещания. Фокусирането върху предполагаемото разграничение в компетентността между тях и колегите им и концентрирането на енергията им за елиминирането му, може да ни даде силата, от която се нуждаем. „В моментите, когато се чувстваме като измамници, ние осъзнаваме, че трябва да се докажем, и това ни прави активни“, казва той. По думите му, осъзнаваме, че това е момент на уверено смирение – можем да разберем колко малко знаем, но имаме силна убеденост в способностите си да се научим.
