През последното десетилетие правителствата както в развитите, така и в развиващите се пазарни икономики все по-често въвеждат нова подкрепа за целеви компании и индустрии. Индустриалната политика, както е известна, се използва за редица цели, включително за стимулиране на растежа на производителността, защита на работните места в производството, подобряване на самостоятелността и устойчивостта на веригите за доставки, както и за развитие на „начинаещи“ индустрии за диверсифициране на икономиката. В енергийния сектор например някои страни са използвали индустриалната политика, за да намалят зависимостта от внос на петрол и газ.
Такива политики могат да помогнат за рестартиране на местните индустрии и за трансформиране на структурата на икономиката. Но печалбите не са гарантирани и могат да дойдат с разходи – както за държавните бюджети, така и за икономическата ефективност. Индустриалните политики включват компромиси, които страните трябва да обмислят, сочи изследване на МВФ*, анализиращо как страните могат да проектират индустриални политики, за да увеличат максимално ефектите си и да ограничат свързаните с тях компромиси?
Въздействие върху целевите сектори
Като начало, ефективността на индустриалните политики зависи от специфичните за индустрията характеристики, които може да е трудно да се определят предварително. Симулации показват, че индустриалната политика може да помогне за стимулиране на местните сектори, когато производителността се увеличава с производството. Това може да отразява обучението на работниците на работното място или повишаването на ефективността на индустриите с увеличаването на мащаба.
Държавите могат да използват комбинация от субсидии и търговски защити, за да насърчат местното производство в стратегически индустрии. По принцип ранната подкрепа чрез индустриалната политика може да доведе до динамични печалби и дълготрайни подобрения в производителността в сектори, които стават по-ефективни с натрупването на опит. Тъй като производствените разходи намаляват с нарастването на обема, целевите индустрии могат да се учат чрез действие и да станат конкурентоспособни в световен мащаб.
Тези индустриални политики обаче идват със значителни компромиси: потребителите могат да се сблъскат с по-високи цени за продължителен период, а правителствата могат да понесат значителни бюджетни разходи. Успехът също не е гарантиран, защото зависи от специфични за индустрията характеристики, които често са трудни за предвиждане. Технологичното наваксване може да не е постижимо, ако компаниите изостават твърде много, учат се бавно или местните фирми нямат лесен достъп до големи пазари, например чрез износ.
Емпирично анализът на ефектите от последните индустриални политики показва, че индустриалната политика е свързана с по-добри икономически резултати в целевите индустрии, особено в страни със силни институции. Но печалбите са малки.
Директните субсидии за дадена индустрия са свързани с около 0,5% подобрение на добавената стойност и 0,3% по-висока обща факторна производителност три години след прилагането им, което отразява по-високото натрупване на капитал и заетост. Тези подобрения са скромни в сравнение със средния растеж на добавената стойност за индустрията от 6,5% годишно и растеж на общата факторна производителност от около 4% годишно.
Освен това, по-ранен анализ на МВФ потвърждава, че по-големи ползи могат да дойдат от структурни реформи за подобряване на цялостната бизнес среда и по-добър достъп до кредити за всички фирми.
Докато индустриалната политика може да помогне на конкретни индустрии, превръщането им в по-широки икономически ползи може да бъде предизвикателство.
Моделът, разработен от МВФ показва, че заетостта, производителността и производството се подобряват в целевите индустрии. Но тъй като ресурсите се изтеглят от нецелеви сектори, тези сектори в крайна сметка се свиват и губят производителност, което потенциално оказва отрицателно въздействие върху съвкупната производителност. Така че, дори ако целенасочената подкрепа може да стимулира приоритетните сектори и да увеличи устойчивостта и независимостта, тя може също да доведе до неправилно разпределение на ресурсите и да забави съвкупните резултати, оставяйки икономиката в по-лошо положение.
Калибриране на политиката
Констатациите от анализа подчертават важността на внимателното проектиране и прилагане на индустриалната политика. Правителствата трябва да вземат предвид рисковете от разточителни разходи, особено когато дългът е висок, а фискалното пространство е ограничено. Те трябва да преценят алтернативната цена на индустриалната политика спрямо реформите в цялата икономика, които често могат да подобрят икономическите резултати, без да се разчита на прецизно насочване към сектори или големи фискални разходи. И те трябва изрично да разпознават и управляват компромисите. Мащабната индустриална политика може да има и транснационални последици и да предизвика ответни мерки от страна на търговските партньори.
Държавите, които прилагат индустриални политики, трябва да включат механизми за редовна оценка и повторно калибриране, всички подкрепени от силна институционална и макроикономическа рамка. Политиците трябва да насърчават пазарната дисциплина чрез енергична вътрешна и международна конкуренция.
Това ще увеличи вероятността индустриалната политика да изпълни обещанието си – без да се прави компромис с фискалната устойчивост или икономическата ефективност.
*Анализът е публикуван в блога на Международния валутен фонд
