Един известен облог между Джулиан Саймън и Пол Ерлих илюстрира два начина на мислене за ресурсите и човешката изобретателност. Ерлих гледа на ресурсите като на фиксиран пай, докато Саймън вярва, че хората ще намират начини да правят ресурсите по-изобилни. Както Саймън предсказва, благодарение на пазарите и човешката изобретателност, цените на ресурсите, за които Саймън и Ерлих се обзаложили, паднали за едно десетилетие. За това разказва коментарът на Гейл Пули и Мариан Тупи, публикуван в блога на изданието Human Progress…
Един от най-важните чекове, писани някога в икономиката, е за 576,07 долара.
Той пристига в пощенската кутия на Джулиан Саймън, икономист от Университета на Мериленд и старши сътрудник в института Cato, една октомврийска сутрин през 1990 г. Пликът е обикновен. Няма обратен адрес. Вътре има чек от Пол Ерлих. Ерлих, биолог от Станфорд и автор на бестселъра от 1968 г. „Population Bomb“ (Популационната бомба).
Този малък чек сложи край на един от големите спорове на модерната епоха.
Години наред Ерлих предупреждава, че растежът на населението ще изпревари ресурсите на Земята, ще доведе до нарастващ недостиг и ще тласне човечеството към катастрофа. Саймън вярва в обратното. Той твърди, че повече хора не означава просто повече усти за хранене. Това означава и повече умове, които да мислят, изобретяват и решават проблеми.
Спорът станал толкова ожесточен, че Саймън предлага облог. „Изберете която и да е суровина“, казал той на Ерлих, „и която и да е бъдеща дата. Обзалагам се, че цената ще падне.“
Ерлих приел. Той и двама негови колеги избрали пет метала: мед, хром, никел, калай и волфрам. Те определили цената на кошница от тези суровини на 29 септември 1980 г. и се съгласили да сравнят цената, коригирана спрямо инфлацията, след 10 години. Ако реалната цена се е покачила, Саймън щял да плати на Ерлих. Ако падне – плаща Ерлих.
Ерлих бил сигурен, че растежът на населението ще направи ресурсите по-оскъдни и съответно по-скъпи. Саймън обратното – че хората ще намерят начини да направят ресурсите по-изобилни.
До 29 септември 1990 г. населението на света се увеличава с около 850 милиона души — ръст от 19 процента. Ако песимистите са прави, това би трябвало рязко да повиши цените.
Но това не се случило.
Инфлацията през десетилетието била 57 процента. Въпреки това номиналната цена на кошницата от пет метала почти не се променила — от 1000 долара до 1004 долара. В реално изражение цената на кошницата спаднала с около 36 процента. Ерлих изпратил на Саймън разликата: 576,07 долара.
Този чек е важен, защото разкрива грешка, която и до днес отравя обществения дебат.
Грешката е да се мисли, че природните ресурси са фиксирани дарове на природата и че икономическият живот следователно е мрачна борба за купчина, която може само да намалява с растежа на населението. Тази гледна точка звучи трезво. Всъщност тя е сляпа за основната истина на човешкия прогрес.
Ресурсите не са просто неща, лежащи в земята. Ресурсите са материя плюс знание.
Някога петролът бил досадно вещество, което се просмуквало в земеделските земи и замърсявало водата. Барел петрол в каменната ера не струвал нищо. Барел петрол в индустриална цивилизация може да отоплява домове, да задвижва камиони, да захранва фабрики и да поддържа химическата индустрия.
Природата ни дава атоми. Хората дават стойност на тези атоми.
Затова Саймън разбира нещо, което Ерлих пропуска. Най-важният ресурс не е медта или земеделската земя. Това е човешкият ум. По-точно — човешкият ум, освободен да експериментира, да търгува, да се специализира и да създава иновации.
Свободата има значение тук. Хората не решават проблемите автоматично. Те ги решават, когато им е позволено да реагират на недостига с изобретателност и предприемачество. Високите цени насърчават заместители. Конкуренцията възнаграждава ефективността. Правото на собственост насърчава инвестициите. Пазарите разпространяват информация, която никой плановик не може да събере. Свободните хора се научават да правят повече с по-малко.
Това не е приказка, в която всеки проблем се решава сам. Замърсяването е реално. Лошата политика е реална. Правителствата могат да задушат иновациите, да изкривят цените и да заключат обществата в разхищение и застой. С други думи, прогресът не е гарантиран.
Но урокът от облога между Саймън и Ерлих е, че тежестта на доказването принадлежи на пророците на постоянния недостиг. Отново и отново те подценяват човешката креативност и надценяват физическите ограничения на света.
Това е толкова вярно днес, колкото е и през 1980 г.
Чуваме, че енергията се изчерпва, че растежът трябва да спре, че планетата не може да поддържа благоденствие за милиарди хора и че човешките желания трябва да бъдат ограничени, за да се вместят в затворен и изтощен свят. Този език се променя с десетилетията, но инстинктът зад него е стар. Той третира хората като тежест. Представя бъдещето като упражнение по разпределяне на недостиг.
Саймън предлага по-добра визия. Хората не са просто консуматори на ресурси. Те са производители на идеи. Те създават заместители, технологии и напълно нови форми на богатство. Те не просто делят един пай. Те се научават как да пекат по-големи пайове от съставки, за които предишните поколения дори не са знаели, че съществуват.
Истинското съревнование тогава не е между населението и ресурсите. То е между два начина на виждане за човечеството.
Едната гледна точка вижда всеки допълнителен човек като още един претендент за оскъдните ресурси. Другата вижда всеки допълнителен човек като потенциален решавач на проблеми, изобретател, предприемач, учен или работник, чиито усилия могат да направят живота по-добър за всички останали.
Чекът за 576,07 долара урежда облога. Но по-големият залог остава отворен.
Не залагайте срещу хората — особено когато са свободни.
