Публикуваме анализа от блога на Cato Institute в контекста на дискусиите в ЕС по отношение на предложената регулация за CSAR*…
За много хора ограниченията върху свободата да изразяват мнението си онлайн или да слушат любимите си подкасти без разрешение от правителството може да звучат като нещо, извадено от дистопичен роман или филм на ужасите. В действителност обаче, все повече законодатели в страни с утвърдени традиции на зачитане на свободата на словото се стремят да приемат закони, които – макар и с добри намерения – целят да защитят младите хора онлайн, но го правят чрез ограничаване на много по-широк спектър от съдържание и чрез изискване за качване на лични документи, издадени от държавата.
Това е плашеща история за нашите права на изразяване и неприкосновеност, която все повече се превръща в реалност.
В началото на тази година влезе в сила Законът за онлайн безопасността на Обединеното кралство. Той налага строги изисквания към уебсайтове и приложения, които може да съдържат информация, считана за „вредна за непълнолетни“. Веднага след влизането му в сила някои големи сайтове блокираха достъпа до съдържание за войните в Газа и Украйна за потребители, които не са потвърдили възрастта си, за да се съобразят със закона. Това беше направено с предположението, че дори и подобно съдържание да попада под изключенията за новинарска информация, рискът от нарушаване на неясните формулировки на закона е твърде голям. Макар предприето от предпазливост, това действие лишава много потребители от достъп до важни новини и критични дискусии по тези теми.
Когато законодателите твърдят, че съществуващите изключения в закона правят подобни блокировки ненужни, реалността е, че уебсайтовете нямат стимул да рискуват. Те предпочитат да действат изключително предпазливо, отколкото да позволят публикуване на съдържание, което би могло да бъде възприето като „неподходящо“. Такива закони могат да имат охлаждащ ефект върху свободата на словото, далеч отвъд политическите или новинарските теми – включително разговори за лечение на зависимости, сексуално или репродуктивно здраве и други чувствителни въпроси.
Когато сайтовете се страхуват, че всяко публикувано съдържание може да предизвика наказателни действия, те ще бъдат свръхпредпазливи – дори и законодателите да твърдят, че това не е било намерението им. Това може да затрудни хората от всички възрасти да намерят помощ или общности, в които да обсъждат трудни теми. Например имигранти, дисиденти или членове на LGBTQ+ общността могат с основание да се опасяват от социални или правни последици, ако техните идентичности или разговори бъдат компрометирани.
Някои може първоначално да приветстват подобни закони, вярвайки, че те няма да засегнат сериозно собствения им интернет опит. В действителност обаче ограниченията са много по-широки от съдържанието, което традиционно се счита за неподходящо за деца, като порнографията, която и без това е регулирана. Днес потребителите във Великобритания трябва да качат лична карта или друг документ за самоличност, за да получат пълен достъп до сайтове като Spotify, Reddit и X (бивш Twitter).
Тези закони застрашават сериозно и правото на неприкосновеност на личните данни. Опитът на Обединеното кралство показва, че подобни мащабни регулации не остават само на теория и не се прилагат единствено към „проблемни“ сайтове. Платформата Discord например – първоначално създадена за гейминг общности – съобщи, че над 70 000 лични документа, събрани при процеса на проверка, са били компрометирани. Така събирането на повече лични данни всъщност прави младите хора и всички интернет потребители по-уязвими.
Подобни изисквания за идентификация бързо навлизат и в Съединените щати, като вече доведоха до затваряне на някои дигитални услуги. Например законът в щата Мисисипи, изискващ проверка на възрастта за широк кръг уебсайтове, принуди алтернативната платформа Bluesky да се изтегли от щата поради високите разходи и сложността на прилагане на изискванията. Макар че повечето подобни закони засега са блокирани или отменени от съдилища на основание на Първата поправка (свободата на словото), техните потенциално ужасяващи последици за свободата на изразяване и личната неприкосновеност остават реална заплаха.
Както д-р Франкенщайн е имал добри намерения при създаването на своето творение, така и законодателите може искрено да желаят да защитят децата. Но на практика подходът „отгоре-надолу“ жертва иновациите, свободата и личното пространство, без реално да постига целта си.
Дано до следващия „страшен сезон“ в САЩ можем да кажем, че Първата поправка е била героят в тази история — а не че сме преминали покрай „гробище“ от загубени права и любими приложения.
*CSAR (Child Sexual Abuse Regulation) – това е предложението за европейски регламент, чиято цел е да задължи онлайн платформите да откриват, докладват и премахват CSAM
