Историята на човешкия разцвет е история на технологичния прогрес. От опитомяването на огъня до индустриалната революция, нашият вид е намерил начини да прекрои света, превръщайки недостига в изобилие и трудностите в комфорт. И все пак, когато става въпрос за някои от днешните проблеми – изменение на климата, продоволствена сигурност, обезлесяване – инстинктивният отговор рядко е технологичен оптимизъм. Вместо това, преобладаващият разказ набляга на социалната промяна: намаляване на потреблението, промяна на човешкото поведение и налагане на колективни ограничения.*
Защо толкова много хора рефлексивно предпочитат социални решения – въглеродни данъци, регулации, промени в начина на живот – като същевременно отхвърлят обещанието за технологични пробиви? Отговорът се крие в нашето еволюционно минало и в начина, по който умовете ни са били оформени да решават проблеми. Както отбелязва психологът Уилям фон Хипел, хората са се развили за социални решения, а не за технологични. Това когнитивно наследство продължава да влияе върху начина, по който подхождаме към съвременните предизвикателства, като често ни кара да отхвърляме самите иновации, които биха могли да осигурят мащабируеми, трайни решения.
През по-голямата част от нашата история човешкото оцеляване зависи по-малко от технологичната изобретателност и повече от сътрудничеството и социалното сближаване. Нашите предци не са измислили своя изход от проблемите; те ги решават чрез съюзи, преговори и колективно създаване на правила. Недостигът на храна, например, е решен не чрез разработване на напреднали селскостопански техники – те се появяват много по-късно – а чрез разпределяне на ресурсите, преразпределяне на богатството в рамките на племето и засилване на нормите срещу иманярството.
Тази стратегия за оцеляване оформя нашата психология. С течение на поколенията хората се настройват към социалните решения като основен начин за навигиране при кризи. Еволюирахме, за да търсим консенсус, да налагаме норми и да възнаграждаваме съответствието – черти, които помагат на малките групи да функционират ефективно в непредсказуема среда. В резултат на това, когато се сблъскаме със съвременните предизвикателства, ние инстинктивно се поддаваме на социалното регулиране пред технологичната адаптация.
Днес това пристрастие се проявява в начина, по който говорим например за изменението на климата. Доминиращият дискурс не набляга на ядрения синтез, улавянето на въглерод или геоинженерството, въпреки техния потенциал да намалят драматично емисиите. Вместо това чуваме призиви хората да консумират по-малко, да летят по-малко, да шофират по-малко, да се хранят по различен начин – сякаш най-добрият начин за справяне с глобален проблем е чрез лична жертва. Това не е рационален икономически подход; това е дълбоко вкоренен когнитивен рефлекс.
Отвъд еволюционната психология, няколко добре документирани когнитивни пристрастия засилват нашия скептицизъм към технологичните решения. Една от най-мощните е негативната пристрастност, тенденцията да се фокусира повече върху потенциалните недостатъци, отколкото върху възможните ползи. Иновациите – особено широкомащабните като ядрената енергия или геоинженерството – често са придружени от несигурност. Сривът на ядрена централа е ярко бедствие; бавните, кумулативни ползи от изобилието от чиста енергия са много по-малко емоционално завладяващи.
По същия начин, евристичният анализ на наличността изкривява нашето възприятие за риск. Когато мислим за екологични бедствия, можем лесно да си представим урагани, горски пожари и топящи се ледени шапки, защото те доминират в новинарския цикъл. Но малцина могат също толкова лесно да си представят постепенното подобряване на слънчевата ефективност, съхранението на батерии или технологиите за директно улавяне на въздуха, въпреки че тези разработки напредват всяка година. Колкото по-достъпен е един ментален образ, толкова по-вероятно е да го видим като подходящ. Тъй като климатичните катастрофи са широко рекламирани, докато технологичният прогрес се случва тихо, ние развиваме изкривено чувство за неотложност и неизбежност.
След това има линейно мислене, предположението, че настоящите тенденции ще продължат за неопределено време. Ако емисиите се покачват и температурите се увеличават, мнозина предполагат, че траекторията ще продължи неконтролирано – освен ако човешкото поведение не се промени радикално. Това, което пренебрегва, е силата на нелинейните технологични пробиви да нарушават изцяло тенденциите. През 1970 г. малцина прогнозираха, че селскостопанските иновации ще ни позволят да изхраним четири милиарда хора повече, отколкото изглеждаше възможно по онова време. По същия начин малцина днес могат да си представят как енергийните революции могат да направят настоящите опасения за емисиите остарели.
Друга причина технологичните решения да се борят за масово приемане е, че моралните рамки доминират в дебата за климата. Преобладаващата риторика рисува потреблението на изкопаеми горива като грях, определяйки действията в областта на климата като етично задължение, а не като инженерно предизвикателство. Основното предположение е, че страданието е добродетелно – че истинската промяна изисква жертви, сдържаност и връщане към по-прост начин на живот.
Тази морална рамка естествено дава предимство на социалните решения пред технологичните. Намаляването на емисиите чрез жертва изглежда справедливо; разрешаването на проблема чрез иновация изглежда като измама. Но историята показва, че прогресът винаги е идвал от преодоляването на ограниченията, а не от подчиняването им. По-малко хора днес все още твърдят, че решението на продоволствената несигурност е просто да се яде по-малко; въпреки това според мнозина най-добрият начин за борба с изменението на климата е да се консумира по-малко енергия, вместо да се произвежда по-чисто.
Това мнение е не само погрешно, но и активно вредно. Като демонизираме индустрията и технологиите, рискуваме да задушим самите иновации, които биха могли да осигурят просперитет, като същевременно намаляват въздействието върху околната среда. Не трябва да питаме: „Как можем да накараме хората да използват по-малко енергия?“ а по-скоро „Как можем да произвеждаме чиста енергия в изобилие?“ Трябва да се фокусираме не върху ограничаването на човешката амбиция, а върху насочването й към по-добри резултати.
Тенденцията да се отхвърлят иновациите не е нова. Отново и отново човечеството не е преценило собствения си капацитет за решаване на проблеми. През деветнадесети век урбанистите са се страхували, че градовете ще се сринат под бремето на конската тор, без да предвидят автомобила. През 60-те години на миналия век експертите прогнозират масов глад поради пренаселеността, без да предвидят Зелената революция, която значително увеличи добивите.
Дори в рамките на енергийния сектор, предишните опасения за околната среда са станали неуместни от технологията. Кризата с обезлесяването през деветнадесети век — причинена от необходимостта от дървесина като гориво — е решена не чрез опазване, а чрез откриването на въглища и нефт. Днешният страх, че възобновяемите енергийни източници никога не могат да бъдат мащабирани, пренебрегва потенциала на батериите от следващо поколение, усъвършенстваните ядрени и синтетични горива за трансформиране на пейзажа.
Ако историята ни учи на нещо, то е, че човешката изобретателност постоянно превъзхожда предсказанията за края на света. Това не означава, че трябва да пренебрегваме екологичните предизвикателства. Това означава, че трябва да подходим към тях с начина на мислене, който ни е служил най-добре – решаване на проблеми чрез иновации, а не отстъпление.
Изменението на климата и други екологични проблеми могат да бъдат предизвикателство, но не са непреодолими. Решението не е да се ограничи просперитетът, а да се отдели връзката му с екологичните щети чрез по-добри технологии. Енергийното изобилие, чистата промишленост и новите материали са бъдещето, а не строгите икономии, ограниченията и икономическата регресия.
Разпознаването на психологическите корени на нашето пристрастие към технологичните решения е първата стъпка към преодоляването му. Следващата стъпка е да прегърнете рационален оптимизъм – такъв, който признава риска, като същевременно инвестира в решенията, които историята показва, че ще надделеят. Светът никога не е бил спасяван от страх, но е бил спасяван – отново и отново – от човешката изобретателност.
*Текстът на Мариан Л. Тупи е от блога на изданието Human Progress
