През четвъртото тримесечие на 2020 г. общият брой на заетите лица на възраст 15 и повече навършени години е 3 126.9 хил., от които 1 692.3 хил. мъже и 1 434.5 хил. жени. В сравнение с четвъртото тримесечие на 2019 г. броят на заетите лица намалява с 3.0%.

Коефициентът на безработица е 5.2%, съответно 5.4% за мъжете и 5.1% за жените. В сравнение с четвъртото тримесечие на 2019 г. коефициентът на безработица се увеличава с 1.1 процентни пункта, като увеличението при мъжете и жените е съответно с 1.0 и 1.3 процентни пункта.

По предварителни данни през четвъртото тримесечие на 2020 г. общите разходи на работодателите за един отработен час от наетите от тях лица нарастват с 10.0% спрямо четвъртото тримесечие на 2019 година. Увеличението в индустрията е с 4.6%, в услугите – с 8.2%, и в строителството – с 6.0%.

Брутният вътрешен продукт (БВП) през четвъртото тримесечие на 2020 г. спада с 3.8% спрямо същия период на 2019 година, сочат данните на НСИ. БВП за посочения период възлиза на 33 162 млн. лв. по текущи цени. На човек от населението се падат 4 796 лв. от стойностния обем на показателя.

Индексът на промишленото производство регистрира спад от 3.4% спрямо съответния месец на 2020 г.. На годишна база спад на промишленото производство, изчислен от календарно изгладените данни, е отчетен в добивната промишленост – със 17.8%, при преработващата промишленост – с 2.7%, и при производството и разпределението на електрическа и топлоенергия и газ – с 1.4%.

Календарно изгладените данни за строителната продукция през януари 2021 г. показват намаление от 6.4% в сравнение със същия месец на 2020 година.

През януари 2021 г. оборотът в търговията на дребно, изчислен въз основа на календарно изгладени данни, е с 3.9% под равнището на същия месец на предходната година. През януари 2021 г. в сравнение със същия месец на 2020 г. се наблюдава спад на оборота при търговията на дребно с автомобилни горива и смазочни материали (с 21.8%) и търговията на дребно с нехранителни стоки, без търговията с автомобилни горива и смазочни материали (с 1.9%), докато при търговията на дребно с хранителни стоки, напитки и тютюневи изделия е отчетено увеличение (с 2.2%).

През януари общият показател на доверие на потребителите се покачва с 4.1 пункта в сравнение с октомври 2020 година. Повишаване на потребителското доверие се отчита сред населението както в градовете, така и в селата – съответно с 3.1 и 7.6 пункта. Според тях общата икономическа ситуация в страната през последните дванадесет месеца е влошена, докато очакванията им за следващите дванадесет месеца са по-малко негативни спрямо предходното наблюдение.

Материалът Недостиг на работна ръка мъчи над 23% от предприятията ни е публикуван за пръв път на Икономически живот.

За сравнение очакванията на СБ за растеж на Хърватия са +4,7%, при спад от 8,4 през 2020-та, за Полша 3,3% растеж, при спад 2,7%, за Румъния 4,3% растеж, при спад 3,9 на сто за 2020-та.

Докладът отчита, че икономиката на България е била ударена относително леко от предизвиканата от пандемията криза през 2020 г., тъй като се очаква БВП да се свие с 4,2 процента.

Изтъква се обаче, че въпреки сравнително по-либералните локдауни, заради това, че България отчита най-бавния темп на ваксинация в ЕС – само 4,4% от населението, ваксинирано до 11 март – икономическата активност вероятно няма да се нормализира преди есента на 2021 г.

Като най-голям риск за перспективите са епидемиологията на вируса и правителствената програма за ваксинация, изтъкват от Световната банка. Подчертава се, че последното зависи не само от наличността на ваксини и организирането на активен процес на ваксинация, но и от отношението на населението към ваксинацията. Скептицизмът срещу ваксините остава висок и може да намалее само с по-силна кампания за ваксинация, сочи докладът.

Базовият сценарий според СБ предполага, че ваксинацията в България ще набере скорост през второто и третото тримесечия, което постепенно ще помогне за възстановяване на потреблението и увереността на бизнеса. С очакванията за намален процент на инфекция през лятото и засилване на основния за България пазар – ЕС, външните продажби на стоки вероятно ще се възстановят, но се очаква туризмът да остане под нивата отпреди кризата.

Негативните констатации в доклада продължават с коментара, че въпреки силния растеж от средно 3,6% през петте предпандемични години, реалното сближаване на България към средните нива за Европейския съюз (ЕС) е бавно. Страната остава най-бедният и най-неравен член на Съюза. БВП на глава от населението е само 53% от средното за ЕС, бедността е третата най-висока в ЕС, а коефициентът на Джини* достига 40,8% през 2019 г., илюстрирайки ограниченото преразпределение и неефективните социални политики.

Срещу бързото застаряване и намаляването на населението конвергенцията може да се ускори само ако разликата в производителността с останалата част от ЕС се свие значително.

Отбелязва се, че потенциалът за растеж на България също е подкопан от слабостите в управлението и институциите, както се вижда от ниското обществено доверие в институциите, лошото качество на публичните услуги и намалените притоци на преки чуждестранни инвестиции.

Според СБ пандемията е разкрила недостатъци в редица обществени области, включително здравеопазване, образование, социална защита и административни услуги. Недостатъчността на медицинския персонал, нарастващото разделение в образованието по социално-икономически статус, неадекватни и лошо насочени програми за социално подпомагане и бавна дигитализация на административните услуги са сред предизвикателствата, с които правителството все още трябва да се справя, констатира доклада на СБ.

Световната банка коментира, че във фазата на възстановяване най-голямата задача пред политиците ще бъде да осигурят постепенно оттегляне на мерките за подпомагане на населението и бизнеса и оптимално използване на безпрецедентния размер на средства от ЕС – 29 млрд. евро за 2021-2027 г. В бъдеще ключовото предизвикателство за развитието на страната ще бъде преминаването към по-бърз, по-приобщаващ и по-екологичен път на растеж, включително скъпа декарбонизация на зависимата от въглищата и силно енергоемка икономика.

*Статистически модел за паричната разликата между благосъстоянието на бедните и богатите в едно общество

Материалът С тежки упреци Световната банка намали прогнозата си за растеж на българската икономика е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Какви ли не слухове бродят из народа за икономическото положение на България преди ноември 1989 г. Някои твърдят, че сме били сред водещите 20 световни икономики, други – че сме били гробище за ръждясали заводи. Затова малко обективна статистика няма да навреди. По-долу са обобщени данни за брутния вътрешен продукт на човек от населението на отделни страни, извлечени от най-новото издание на проекта Медисън, върху който работи екип от Университета в Грьонинген. Числата са в долари от 2011 г.

През 1988 г. БВП на човек от населението в България е 10 098 долара. За Унгария този показател тогава бе с 11% по-висок от стойността за България, за Чехия с 36% по-висок, за Словакия – с 25%. Полша всъщност имаше по-нисък от българския БВП на човек от населението: само 91% от нашето ниво. Жителите на Румъния имаха под 2/3 от нашия БВП на човек. От друга страна, Сърбия беше малко пред България по този показател, а Руската федерация ни изпреварваше с цели 26%.

Да обобщим: спрямо другите социалистически страни, преди падането на режима, България се намираше в средния ешелон. Не може да става дума за „икономика в челните места“: Прибалтийските съветски републики например имаха с 50 до 75% по-висок БВП на човек от населението спрямо България, какво да говорим за страните в Западна Европа. По разглеждания показател, през 1988 г. България беше на нивото, където днес са Албания или Еквадор (което за времето си всъщност не беше никак малко).

Какво се случи после? През 90-те години българската икономика премина през своето чистилище и след това отбеляза значителен напредък, като за 30 години е постигнат 83% ръст на БВП на човек от населението. Почти сме удвоили размера на икономиката след падането на комунистическия режим.

Или поне това е официалната версия – но тя лесно може да се оспори.

Защото през 1988 г. населението на България беше близо 9 милиона души, а през 2018 г. е 7.15 милиона. Със спад на населението от точно 20% за периода, данните за добрия ръст на БВП на човек от населението изглеждат напудрени. Трябва ли да се радваме, че икономиката „расте“, щом този ръст е заплатен с човешки живот? Освен това, превърнахме се в едноличен европейски шампион по икономическо неравенство: милиони българи не са спечелили нищичко от средноаритметичния ръст на БВП.

Повдигнатият въпрос е голям и многопластов и традиционната парадигма не само че няма отговор на него, но се страхува дори от формулирането му.

Но тук искам да обърна внимание на нещо друго. С изключение на някои бивши републики на СССР (и на Югославия, разкъсана от граждански войни и дезинтеграция на националното стопанство), останалите страни от бившия соцлагер се развиха по-добре, или значително по-добре от България.  

Става дума за целия социалистически „пояс“ от Балтийско до Черно море: ако до падането на режима Унгария беше с 11% по-висок от българския БВП на човек от населението, през 2018 г. разликата е 40%, в тяхна полза. Полша, едно време зад нас, сега има с 50% по-висок от България БВП на глава. Чехия увеличи разликата до 67%, Словакия до 47%.

При това, страните с по-висок БВП обикновено имат по-нисък темп на икономически растеж, тоест сравнителното изоставане на България е още по-изразено.

Румъния, преди разполагаща с едва 63% от българския БВП на човек, през 2018 г. вече ни изпреварва по този показател с 9%. Междувременно Албания скъси с близо 1/3 икономическата дистанция с България, а икономиката на Русия ни задмина с още 7 процентни пункта. Хърватия е с 20% пред нас, Словения с 60%, дори Черна гора през 2018 г. е с по-висок БВП на човек от населението спрямо България.

Данни много, но картината е ясна: с изключение на (някои от) страните, поразени от граждански войни или дезинтеграция на федерални държави, останалите страни в Европа, управлявани до 1989 г. от социалистически режими, са се справили по-добре от България. Независимо дали в географско отношение те са на запад, север, юг или изток от нас.

Как да си обясним това? Един от най-важните фактори за сравнителното обедняване на България е отлагането на реформите в началото на 90-те години. Бавенето, прекарано в пазене на статуквото, доведе до двете големи кризи в средата на 90-те: масовият фалит в банковата система и провалът на националната парична единица, наложил деинсталиране на институцията на централната банка.

Трети провал бе мигновената – по сравнение с предишното протакане – приватизация, заради която трупани с десетилетия активи отидоха при лоши стопани. Прекомерното бавене наложи после да се бърза, което от своя страна ни донесе много мъки.

Бавенето се е превърнало в българска национална черта. Докато Полша, Чехия и Унгария в началото на 90-те бързо премахваха „компартийния“ елемент от икономиката и предоставяха средствата за производство в ръцете на предприемачи, България работеше в режим „реформи по телевизията.“ Политик казал, че някой някога нещо ще направи. То не бяха кръгли маси, ликвидационни съвети, масови и касови приватизации, РМД…

Естествено, цялото това забавяне на демонтирането на стария икономически ред беше нужно, за да може хората на Българската комунистическа партия да натрупат нужните ресурси и да развият нужните структури, за да поемат контрола в новите условия.

Но това забавяне, освен че свърши своята тъмна работа, ни остави ужасно наследство като национална политическа и културна нагласа. Стигнахме до жан-виденова зима, защото в течение на седем години в България не се правеше нищо целенасочено: нито запазване на добрите неща от старото, нито предпазване от вредните неща на новото.

След въвеждането на валутния борд през 1997 г. – който беше радикална, но наложена отвън реформа, българската икономика леко се закрепи, и започна едно „пазене на борда“ а-ла кучето на Павлов: бранене на статуквото на инстинктивно ниво. Пропилян бе тесният стратегически прозорец около 2008 г., когато бордът можеше да бъде демонтиран. Поради това – и в съзвучие с историческите примери от 30-те години на XX век – „златният стандарт“ в България превърна рецесията на 2009 г. в депресия.

Сега, по същия стар тоталитарен почин, отдавна назрели и презрели неща се бавят на системно ниво. Тогава, иде ли нова „жан-виденова“ зима?

България бави националната си програма за изход от въглеродната икономика и с това излага на риск сигурността на националната енергийна система и поминъка на поне 10 000 семейства. Бави реформата на висшите училища и Българската академия на науките и така разпилява последните златни прашинки от националния интелект.

Бави научната стратегия за селското стопанство в ерата на климатичните промени. Бави строителството на автомагистрала „Хемус“, на фона на драстично обезлюдяване на Северна България и дезинтеграция на регионалната инфраструктура. Бави мерките за опазване на горските ресурси. Бави реформата на съдебната система. Бави инвестициите във възобновяеми енергийни източници. Бави се да стабилизира пенсионната система.

Бави се разкриването на детски градини в големите градове – и сигурно има защо: ако се забавим още малко, всъщност вече няма да има нужда от нови детски градини. Бави борбата с иманярите и защитата на културното наследство. Бави осъвременяването на учебните програми. Бави електронното правителство. Бави мерките за опазване на биоразнообразието.

Бави националната икономическа политика, базирана на малко по-научен подход от средновековното „оставете ги да работят“. България бави данъчната реформа, кичейки се с черната кокарда на най-ниските данъци на континента – което, разбира се, означава най-некачествени публични услуги и, логично, минимални чуждестранни инвестиции, насочени към производителни цели.

И всяка една от тези и многобройните други теми, на които не се дава път в българското стопанство и общество, се е запътила към състояние, за което в народната памет е останало определението „жан-виденова зима.“

Новото винаги си пробива път. От нас зависи дали то ще настъпи в контролиран режим, или ще нахлуе чрез страховито сътресение. Болезненото българско умуване, вечното „искам да стане нещо, ама се страхувам да не би нещо да се случи“, отбраната на статуквото на всяка цена: тези „бавни навици“ може и да помогнат за преизбирането на партия Х или политик Y, но цената, която народът трябва да плати, е неговото бъдеще.

PS: Макар че светът от една година е в режим на пандемия и правителството „Борисов 3“ пръска обществените пари наоколо за всевъзможни неща, беше забавена също и подготовката на болничните заведения да приемат повече КОВИД пациенти. Но, разбира се, кой би могъл да очаква, че в условия на пандемия броят на хората, нуждаещи се от болнично лечение, ще се увеличи?

Материалът Цената на отлагането е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Разликите в стойностите, изчислени като процент от БВП са малки, тъй като по прогноза на централната банка БВП за 2021 година ще е в размер на 64 449 млн. евро, срещу 60 641.8 млн. евро за 2020 г. по данни на НСИ.

В края на януари 2021 г. дългосрочните задължения са 29 262.2 млн. евро (77.8% от брутния дълг, 45.4% от БВП), като се повишава с 2594.4 млн. евро (9.7%) спрямо януари  2020 г. (26 667.8  млн.  евро,  44%  от  БВП).

Краткосрочните задължения възлизат на 8351.4 млн. евро (22.2% от брутния дълг, 13% от БВП) и се понижават с 296.6 млн. евро (3.4%) спрямо януари 2020 г. (8648 млн. евро, 14.3% от БВП).

Брутният външен дълг на сектор Държавно управление в края на януари 2021 г. е 7396.5 млн. евро (11.5% от БВП) и се увеличава с 1958.9 млн. евро (36%) спрямо януари 2020 г. (5437.5 млн. евро, 9% от БВП).

Материалът С 6.5% скача външният ни дълг в края на януари е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Обяснява се, че производителността на ресурсите количествено определя връзката между размера на икономиката и използването на природните ресурси. Стойността на ресурсната производителност се увеличава, когато икономиката, измерена чрез БВП, расте по-бързо от потреблението на суровини, измерено чрез вътрешно потребление на материали (DMC).

За съжаление България е на последно място в ЕС по този показател.

Производителността на ресурсите е най-висока в Холандия, като нивата й варират в широки граници между държавите-членки на ЕС: от 0,4 евро/кг в България и Румъния до 5,3 евро/кг в Холандия през 2019 г.

След като се отчетат разликите в цените, Холандия остава държавата-членка на ЕС с най-висока производителност на ресурсите (4,5 стандарта за покупателна способност (PPS) на кг), следвана от Италия (3,7), Люксембург (3,5) и Белгия (3,4).

В противоположния край на скалата четири държави регистрират производителност на ресурсите под 1,00 – България и Румъния (и двете 0,8 PPS / kg) и Естония (0,9).

Тези различия могат да се обяснят с природните ресурси на дадена страна, разнообразието на нейните индустриални дейности, ролята, която играе секторът на услугите и строителните дейности, мащаба и моделите на неговото потребление и различните енергийни източници.

Производителността на ресурсите е мярка за общото количество материали, пряко използвани от икономиката (измерено като вътрешно потребление на материали (DMC)) спрямо БВП. Той дава представа дали се извършва отделяне между използването на природните ресурси и икономическия растеж. Производителността на ресурсите (GDP / DMC) е показател за устойчиво развитие на Европейския съюз (ЕС) за оценка на политиката.

След период на умерен растеж, производителността на ресурсите се е увеличила рязко по време на финансовата и икономическа криза от 2008-2009 г. в резултат на изразен спад на вътрешното материално потребление. Кризата засяга материално-интензивните отрасли на производството и строителството повече от останалата част от икономиката.

Евростат все още няма данни за оценка на въздействието на настоящата криза на COVID-19.

Материалът България последна в ЕС по производителност на ресурсите си е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Да се снишим – това повелява българската традиция, когато настъпят тежки времена. Но икономическото знание ни съветва точно обратното. Кризата е не просто най-доброто, а единственото възможно време, когато може да се постигне по-сериозен напредък.

Логиката е проста: когато времената са добри, „големите момчета“ разперват рамене. Някои от по-малките се приспособяват, като вършат различни услуги на големите играчи. Всеки си знае мястото и не може да мърда много-много встрани. Икономическата система генерира добър резултат, но разпределението му е ясно регламентирано. Ако се появи подривна (disruptive) иновация, индустрията бързо я неутрализира: чрез подбиване на цени, изкупувания, лобиране и т.н. Статуквото се пази и няма място за нововъведения.

Настъпи ли криза, ситуацията рязко се променя. Загрижени за непосредственото си оцеляване, компаниите не са толкова зорки, а и ресурсите им намаляват. Потребителите, от своя страна, започват да търсят нови неща, отговарящи на нуждите на времето. Така се отваря шанс за нови фирми, продукти, технологии. Постоянните стопански кризи са механизъм на творческо разрушение, който събаря старото и отваря път за новото.

Предприемачите, които имат мисия, са наясно с тези стопански закони и щом се разрази криза, удвояват усилията на компаниите си за научноизследователска и развойна дейност (НИРД). При криза, бизнесмените с нисък хоризонт се свиват, а тези с по-широк поглед започват да инвестират в бъдещето.

Горната логика е в сила и за държавата, като най-голям стопански субект: настанат ли лоши времена, време е за инвестиции в НИРД – стига в държавното управление да има някой, който мисли в перспектива.

По принцип е така, а как стоят нещата конкретно в България? По данни на НСИ, през 2019 г. страната е похарчила 1 милиард лева за наука. Звучи внушително, още повече, че на годишна база ръстът е 20%, а за последните десет години средствата са скочили тройно.

Но тези български инвестиции, които в никакъв случай не са за подценяване, бледнеят при европейско сравнение. През 2000 г. страните в ЕС взеха решение да се целят в разходи за НИРД в размер на 3% от БВП. България през 2019 г. постигна 0.84%.

В интерес на истината, броени страни членки се справят с това изискване. Швеция, Австрия и Германия отделят малко над 3% от БВП за наука, а Дания, Белгия и Финландия са малко под този праг. Средният процент за ЕС е 2.2%. Но и страни като Словения, Чехия и Естония също са значително пред нас по разходи за НИРД. Изпреварва ни и Унгария, с 1.5% от БВП за наука и изследвания.

Ако България отделяше за наука толкова, колкото е средното за ЕС, при размера на БВП от 2019 г., по това перо следваше да отидат 2.635 млрд. лв. С други думи, българската наука получава с 1.6 млрд. лв. по-малко на година от средното европейско равнище.

Нещата са доста по-сложни, разбира се, като следва да се отчетат три ключови момента. Първо: макар че някаква връзка безспорно има, по-високите разходи за НИРД не водят директно до по-добри научни резултати. Ярък пример за това е т.нар. Национален циклотронен център при Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН.

За пръв път идеята беше подхвърлена в медиите през 2010 г. от самия премиер Борисов. Националният циклотрон трябваше да произвежда изотопи за диагностика и лечение на онкоболни, като спести средствата, които плащаме за внос с чартърни полети от Турция и Унгария (доскоро 8 млн. лв. годишно, сега сигурно повече). Освен това, циклотронът към БАН би могъл да служи за научни експерименти и обучение на млади ядрени физици.

Управляващите и послушните институтски директори дадоха много интервюта по темата през годините. С всяка следваща година, планираните разходи за циклотрона набъбваха и стигнаха до 23 млн. лв. Накрая, през 2016 г. циклотронът беше закупен и доставен в института. Там дълго стоя в транспортната си опаковка. Може би вече е изкаран от сандъците, но към март 2021 г. циклотронът все още не работи.

Въпросните 23 млн. лв. безспорно са разкрасили статистиката за НИРД, но има ли смисъл от тях? Може би не толкова фрапантни, но със същия научен ефект са разходите за „НИРД“ под формата на реновиране на сгради, в които се помещават „технопаркове“.

Втори ключов момент: разходите за наука не са задължение само на бюджета. Даже напротив: през 2019 г., държавните разходи за НИРД у нас са само 25% от общите разходи, а преобладаващият дял идва от бизнеса. Това е търсен ефект, който съответства на европейските тенденции – но приватизацията на разходите за наука в България стигна твърде далеч. Едва 26 млн. лв. е стойността на придобитите с държавни средства дълготрайни активи с научна цел през 2019 г.

Да погледнем на нещата и така: спрямо 2009 г., държавните разходи за наука в България са нараснали с по-малко от 25%. Междувременно националният БВП се е покачил с 62% (и двата процента са изчислени по текущи цени). България може и да става по-богата през годините, но ученият, който работи за държавата, не забелязва това.

Сякаш още живеем във времето на дядо Славейков, комуто местните чорбаджии определили учителска заплата, равна на тази на биволаря. Когато даскалът се оплакал, те го сложили на мястото: „Биволарят по цял ден търчи по полето, в дъжд и пек, а ваша милост на топло си стоите в стаята при децата.“ Радвайте се, че и толкова ви даваме.

Третият детайл е, че разходите на бизнеса за НИРД са разтегливо понятие, особено предвид големия дял на чуждестранна собственост в българската икономика. Разходите за патенти и технологии, които поделението насочва към компанията майка, също се осчетоводяват като НИРД – но не за да се създава ново знание, а за да се плащат ренти.

Така или иначе, всяка политика, насочена към насърчаване на НИРД, се нуждае от дълги години, преди да даде плод. Това я прави любима „дъвка“ за управляващите: те с готовност признават нуждата от иновации, защото това е принципен въпрос и не е нужно да се демонстрира някакъв конкретен резултат.

Но има и държави, които гледат на иновациите сериозно. Южна Корея – единствената страна на планетата, преминала от Третия свят в „клуба на богатите“, отделя за НИРД внушителните 4.5% от своя висок БВП. Важният момент в случая не е толкова брутната сума, колкото изграждането на иновационна инфраструктура.

За да придвижат икономиката напред, иновациите се нуждаят от истинска екосистема, в която отделните участници си сътрудничат, преследвайки не само своя, но и системния интерес. Защото, дори държавата да даде пари за лаборатории, кой ще работи в тях, ако университетите не подготвят кадри? А дори лабораториите и ВУЗ да имат човешкия капацитет, как ще знаят върху какво да насочат усилията си, ако не работят съвместно с бизнеса? А ако бизнесът се ограничи до кратко- и средносрочните си нужди от НИРД, как цялата национална икономика ще може да се конкурира?

Необходима е именно иновационна екосистема, а не просто „повече разходи за НИРД.“ И нека държавата не се крие зад лозунга „Аз съм лош стопанин“: лоши стопани ли бяха САЩ, когато в началото на 2020 г. инвестираха 1 милиард долара в малката компания Moderna за разработване на ваксина срещу COVID? А когато инвестираха с широка ръка в интернет, Apple или Tesla? Едиповият комплекс към „държавното“ е сред големите грехове, които тежат на съвестта на цяло поколение български икономисти.

Политиците с лекота говорят за иновации – а това е и модерно. Така например, в националния План за възстановяване и устойчивост думата е използвана над 100 пъти. Но какво конкретно планират управляващите в тази сфера? В края на това лято ще си имаме Държавна агенция за научни изследвания и иновации. В началото на 2022 г. ще ни огрее междуведомствена работна група. Есента на 2023 г. да очакваме иновационен борд…

Най-голямата иновация, която ще направи чиновникът по душа, е машина за биене на печати. Други са методите, други са и хората. България може много повече.

Материалът Криза е. Време за иновации е публикуван за пръв път на Икономически живот.

През четвъртото тримесечие на 2020 г. брутният вътрешен продукт (БВП) възлиза на 33 162 млн. лв. по текущи цени. Преизчислен в евро, БВП е съответно 16 956 млн. евро, като на човек от населението се падат 2 452 евро.

БВП за 2020 г., получен като сума от тримесечни данни, намалява в реално изражение с 4.2% спрямо 2019 година.

През 2020 г. БВП възлиза на 118 605 млн. лв. по текущи цени. Преизчислен в евро, БВП е съответно 60 642 млн. евро, като на човек от населението се падат 8 748 евро.

Динамиката на брутната добавена стойност през четвъртото тримесечие се определя от регистрирания спад в: Култура, спорт и развлечения; други дейности – с 11.4%, Търговия, ремонт на автомобили и мотоциклети; транспорт, складиране и пощи; хотелиерство и ресторантьорство – с 10.0%, Промишленост – с 6.8%, Професионални дейности и научни изследвания; административни и спомагателни дейности – с 4.9%.

За крайно потребление през периода се изразходват 79.8% от произведения БВП. Инвестициите (бруто образуване в основен капитал) формират 21.2% от произведения БВП. Външнотърговското салдо от стоки и услуги е отрицателно.

По отношение на компонентите на крайното използване принос за реалното намаление на БВП има спадът на бруто капиталообразуването – със 7.9%, и на индивидуалното потребление – с 0.3%. Износът и вносът на стоки и услуги отбелязват спад – съответно с 11.2 и 0.8% спрямо съответното тримесечие на предходната година.

Индустриалният сектор създава 26.5% от добавената стойност на икономиката, което e увеличение с 1.5 процентни пункта в сравнение с 2019 година. Секторът на услугите създава 69.5%, а аграрният сектор – 4.0% от добавената стойност, при съответно 71.2 и 3.8% през 2019 година.

Материалът 4,2% спад на БВП през 2020-та е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Догонването на средноевропейския стандарт на живот, производителност на труда и равнище на икономическо развитие е основната цел на България вече повече от три десетилетия. Отделните региони на страната обаче се движат към тази цел с различни темпове. Тези различия се виждат ясно в новопубликуваните данни на Евростат за размера на БВП на човек от населението в европейските региони.

За да оценим темпа на конвергенция към средноевропейските равнища, вземаме отстоянието на отделните области и райони за планиране от средното за ЕС ниво. Особеност при тазгодишната публикация на данните е, че Брекзит вече е факт – „средното за ЕС“ вече се отнася за 27 страни членки без Великобритания. От практическа гледна точка това означава, че по-бедните страни в ЕС „забогатяват“ спрямо средните за ЕС равнища, тъй като Великобритания беше сред по-богатите страни и нетни донори на европейския бюджет, и съответно напускането ѝ тласка надолу средните стойности.

При сравнението между отделните райони за планиране, очевиден лидер е Югозападният, който съдържа и столицата. За деветте години от 2010 г. насам районът се сближил със средните за ЕС-27 стойности с 12 пункта, до 47% от средноевропейския БВП на човек от населението. При три от останалите райони – Северният централен, Североизточният и Южният централен – темпът на сближаване е единичен – с по 6 пункта, а при Северозападния – с 5, което от своя страна означава, че отнесени към средните за ЕС стойности, районите се развиват с относително равномерна скорост. Интересна е траекторията на Югоизточния район, който в различни части на десетилетието застава на второто място, но през последните две години губи скорост. Важно е да се отбележи и че районите извън Югозападния са групирани много близо един до друг, между 17 и 22% от средното за ЕС-27 ниво; с други думи, различните темпове на развитие на районите може и да изглеждат големи от гледна точка на самата България, но в сравнение с целия ЕС разликите между тях остават малки.

Представените тук данни са за номиналния брутен вътрешен продукт; той описва „суровото“ разпределение на брутния вътрешен продукт на регионите на ЕС, избран тук заради достъпността на данни и на областно равнище, представени по-долу. По-стандартното сравнение ползва т.нар стандарт на покупателна способност (графика 2), който отчита и разликите между цените на стоките и услугите в отделните страни.

В стандарт  на покупателна способност районите за планиране демонстрират сходна динамика, но различно отстояние от средноевропейските стойности; през 2019 г. Югозападният район вече покрива 89% от средната за ЕС-27 стойност, Северозападният – едва 32%.

На областно ниво доста по-ясно личат регионалните различия в догонването на средноевропейските нива на икономическо развитие. Без останалата част от Югозападния район, София достига 57% от средното за ЕС-27 равнище, а Стара Загора, най-вече благодарение на енергийния си комплекс – 29%. Водещите икономически центрове се открояват, най-вече Варна и Бургас. Разликите в ръста също не са изненадващи – енергийните центрове стопяват разликата със средноевропейския БВП на човек от населението най-бързо, следвани от движената най-вече от дигиталните експортно-ориентирани услуги столица и силните индустриални области – Пловдив, Габрово, Русе, Варна. Притеснително е обаче, че 5 области – Силистра, Сливен, Стара Загора, Перник и Добрич – са се доближили до средното за ЕС ниво на БВП на човек с едва 2 пункта в рамките на осем години.

Важно е да се отбележи обаче, че настоящите темпове на догонване – при това в период, който не можем да определим по друг начин освен като силен икономически възход с рекордни показатели на пазара на труда – по никакъв начин не са достатъчни за настигане на средноевропейските равнища в обозримо бъдеще. Въпреки бързото разрастване на цифровия сектор и преструктурирането към производства с по-висока добавената стойност в редица индустрии, сближаването към средните за ЕС-27 нива до голяма степен е игра на изпреварващ ръст; запазването на отношението не е достатъчно. Това, разбира се, не означава, че номинално икономическото развитие и благосъстоянието на населението не се е подобрило; тъкмо обратното.

Представените данни по никакъв начин обаче не вземат предвид разразилата се през 2020 г. икономическа криза и начина, по който тя се отрази както на българските региони, така и на ЕС като цяло. Много вероятно изглежда през 2020 г. да отчетем по-малки разлики между водещите и по-слабите икономически области на България, тъй като основните икономически центрове понесоха по-тежък удар, а така също и мнимо „приближаване“ до средните за ЕС-27 заради по-сериозните щети, нанесени на големите западноевропейски икономики. Тези ефекти обаче ще се изгладят относително бързо в хода на нормализацията след кризата; в крайна сметка, конвергенцията е дълъг процес, който отнема много десетилетия.

***
Заглавието е на редакцията

Материалът Трудният път към средния за ЕС стандарт на живот е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В края на декември 2020 г. дългосрочните задължения са 28 947.4 млн. евро (78.6% от брутния дълг, 48% от БВП), като нарастват  с  2419.7  млн.  евро  (9.1%)  спрямо  края  на  2019  г.  (26 527.7  млн.  евро,  75.4%  от  дълга,  43.3%  от  БВП).

Краткосрочните задължения  възлизат  на  7877.2  млн.  евро  (21.4%  от  брутния  дълг,  13.1%  от БВП)  и  намаляват  със 773.3 млн. евро (8.9%) спрямо края на 2019 г. (8650.5 млн. евро, 24.6% от дълга, 14.1% от БВП).

Брутният  външен  дълг  на  сектор Държавно управление  в  края  на  декември  2020  г.  е  7385.5  млн.  евро  (12.3%  от БВП). Спрямо края на 2019 г. (5427.5 млн. евро, 8.9% от БВП) той нараства с 1958 млн. евро (36.1%).

Материалът Външният ни дълг превиши 61% от БВП е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Изследването на ЕС е с повишен интерес във вътрешен план както за съпоставка с разпространяваните официални национални оценки, така и в сравнителен план, спрямо състоянието в други страни на ЕС. Възможен и допустим е спекулативен и манипулативен сравнителен анализ при условие, че се съпоставят и сравняват несъизмерими (по различни обективни обстоятелства и причини) страни. Конкретно в случая (както е ставало въпрос и по-рано) меродавни са сравнителните оценки и съпоставки между относително близки по съдба и развитие страни, по-специално между бившите страни-членки на СИВ до края на 80-те години на миналия век, които са понастоящем членки на ЕС. Те са 9 страни (изброени в азбучен ред): България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Унгария и Чехия. За изброените страни по-долу е възприето условното название „страни СИВ-ЕС“.

От ЗИП могат да се извлекат някои основни закономерности. Те не бива да се абсолютизират и да се възприемат като твърди функционални зависимости – такива не съществуват в области, в които човекът е основен действащ субект. Фигурират, както навсякъде в икономикса, някои принципни взаимодействия, които се изпълняват с определена степен на вероятност. По-долу се дискутират две от тях.

1. По-голяма рецесия през 2020 г. – по-бързо възстановяване през 2021 г.

На Фигура 1 са представени страни СИВ-ЕС в съответствие с очаквания темп на свиване на БВП през 2020 г., от една страна, и предвидения темп на прираст на БВП през 2021 г., от друга.

Очертава се своеобразен тренд: Колкото по-голяма е рецесията през 2020 г., толкова по-висок е позитивният темп на прираст на БВП през 2021 г. Отделните страни са разположени около тренда с различна степен на отклонение.

Подобна особеност на случващото се в икономиките през 2020-2021 г. е обяснимо и логически оправдано. Пандемията повлия по различен начин върху отделните икономики, но възстановяването на предкризисните равнища не би било редно да се проточва във времето. Особено и най-вече при преодоляване на здравословните затруднения на населението предимно чрез ваксинация.

На Фигура 1 е представено и обобщаващото състояние в ЕС като цяло. Разположението на ЕС на Фигура 1 дава представа за скоростта на процеса на възстановяване на предкризисното икономическо равнище във всички страни на ЕС. Тя се вписва в изказаната по-горе логическа взаимовръзка.

Смущаващо е състоянието на България на Фигура 1. България е страната с най-голямо отдалечение от очертания тренд – спадът на БВП през 2020 г. се оценява от ЕС на -4,9%, а позитивният темп на прираст на БВП за 2021 г. се очаква да е 2,7%. Ако се пресметне равнището на БВП за двете години (2020-2021 г.), България е на втора позиция сред 9-те страни по най-голям спад на БВП (-2,3%), след Чехия (-2,7%), докато средният спад на БВП за 2020-2021 г. за 9-те страни е -1%. Чехия има БВП на човек от населението през 2019 г. (по последни данни на Eurostat) 21 хил. EUR, докато в България същият показател е 8,8 хил. EUR.

Според ЕС България ще отбележи немалък спад на БВП през 2020 г. (-4,9%), но проблемът е в очаквания нисък темп на възстановяване на икономиката през текущата 2021 г. В средносрочната прогноза на Министерството на финансите (МФ) от края на м. октомври 2020 г. се предвижда спадът на икономиката през 2020 г. да е -3%, а позитивният темп на прираст на БВП през 2021 г. да е 2,5%. Оценките на МФ са в съответствие с логиката на икономическите процеси, очертана на Фигура 1, но тези на ЕС за България са съществено различни. Предвижданията на МФ са подчинени на конюнктурни и превантивни вътрешни особености и съображения, докато тези на ЕС следват обективния ход на процесите.

2. Ниската икономическа база предполага по-висока икономическа динамика

На Фигура 2 са представени страни СИВ-ЕС в съответствие с очаквания темп на прираст на БВП през 2021 г. (по ЗИП), от една страна, и равнището на БВП за човек от населението, от друга. Последният показател е за 2019 г., тъй като това е последната публикувана от Eurostat информация. Тя предоставя адекватна представа за равнището на икономическия стандарт в съответните страни.

Разположението на точките на Фигура 2 показва, че е очертан своеобразен тренд за разглежданата група страни. По-специално, очаква се по-бедните страни да реализират относително по-високи темпове на прираст на БВП за текущата 2021 г.

Както и при Фигура 1, икономическата логика на очертания на Фигура 2 тренд е приемлива. Резервите в по-бедните страни са по-големи и е въпрос на мобилизация на съществуващите възможности за постигане на по-високи темпове на развитие.

И на Фигура 2 обаче България се отклонява от очертания тренд, при това – съществено. България е най-бедната страна в ЕС и би било редно да се възстановява от преживяната пандемия с по-високи темпове, както и да поддържа по-високи темпове на икономически растеж. Прогнозата на ЕС (както и прогнозата на МФ) предвиждат значително по-мудно възстановяване. Презумцията за догонване на европейско равнище остава загърбена и изоставена.

Универсален антидот е ускоряването на инвестициите. Масираните инвестиции изискват коренно различен модел на управление на икономиката. Той предполага чувствителна редукция на широко ширещи се корупционни практики, които настоящето управление показва и доказва, че не е в състояние да овладее. Изискват се също целенасочени макроикономически решения, като утвърждаване на върховенството на закона, устойчиво и предвидимо законодателство, т.е. всичко това, което създава благоприятен инвестиционен климат.

Активизирането на инвестиционния процес в страната предполага и инвестирането в целенасочени дългосрочни публични инвестиционни проекти.

Всичко това остава неосмислено и загърбено от т.нар. макроикономически елит у нас.

3. Заключение

Следвайки изводите на видния икономист Х. Мински (а и не само неговите) трябва да се съгласим, че кризите съпътстват неизменно капиталистическата икономика. Въпросът опира не толкова до избягването им, колкото до възможностите за извличане на поуки, адаптацията към променените реалности и бързото преодоляване на пораженията.

Палиативни макроикономически похвати не са в състояние да дръпнат чувствително напред българската икономика. Необходима е цялостна промяна на системата за управление. Настоящата система за управление на икономиката е насочена доминиращо към задоволяване на лични и групови интереси.

Наивно е да си мисли, че промяната на отделни параметри на управление (като например величината на корпоративния данък) ще бъде в състояние да върне инвеститорите в страната. Нерядко се чуват гласове на авторитетни „икономисти“, че ниският корпоративен данък, както и ниското заплащане на труда у нас са съществени сравнителни преимущества. Ако действително е така, защо местни и чуждестранни инвеститори не желаят да инвестират у нас, а се насочват към страни със значително по-висок корпоративен данък и много по-високо заплащане на труда?

Елементарно и политически удобно е инвеститорите да се възприемат като бездушни калкулатори, които непрекъснато пресмятат възможностите за текущи печалби и хукват да инвестират там, където печалбите към деня се оценяват най-високо. Съвременният инвеститор е активно мислещ индивид, който оценява цялостно и в перспектива производствените и финансови възможности и инвестира там, където предвижда комплексната изгода минимум в средносрочен план да е приемлива величина. Цялата гама от очаквани бъдещи събития (не само финансови приходи и разходи, но и околичествени макроикономически решения) се дисконтира към момента на вземане на решение при определянето на печелившия инвестиционен вариант. В този контекст има основания да се оцени, че очакванията на инвеститорите са много повече рационални, отколкото адаптивни.

Конвергенцията към средноевропейско равнище не е и не може да е автоматична. Оставена на самотек (от гледна точка на целенасочено позитивно макроикономическо въздействие) икономическата машина започва да буксува, надделява стремежът за изживяване, целенасочените ангажирани дългосрочни инвестиционни решения отстъпват на усилията за екстраполация на съществуващи и налични дадености.

Макроикономиката има свои функции и задачи, които следва отговорно да изпълнява.

Материалът Eвропейска икономическа прогноза, зима 2021: Изводи за България е публикуван за пръв път на Икономически живот.