Догонването на средноевропейския стандарт на живот, производителност на труда и равнище на икономическо развитие е основната цел на България вече повече от три десетилетия. Отделните региони на страната обаче се движат към тази цел с различни темпове. Тези различия се виждат ясно в новопубликуваните данни на Евростат за размера на БВП на човек от населението в европейските региони.

За да оценим темпа на конвергенция към средноевропейските равнища, вземаме отстоянието на отделните области и райони за планиране от средното за ЕС ниво. Особеност при тазгодишната публикация на данните е, че Брекзит вече е факт – „средното за ЕС“ вече се отнася за 27 страни членки без Великобритания. От практическа гледна точка това означава, че по-бедните страни в ЕС „забогатяват“ спрямо средните за ЕС равнища, тъй като Великобритания беше сред по-богатите страни и нетни донори на европейския бюджет, и съответно напускането ѝ тласка надолу средните стойности.

При сравнението между отделните райони за планиране, очевиден лидер е Югозападният, който съдържа и столицата. За деветте години от 2010 г. насам районът се сближил със средните за ЕС-27 стойности с 12 пункта, до 47% от средноевропейския БВП на човек от населението. При три от останалите райони – Северният централен, Североизточният и Южният централен – темпът на сближаване е единичен – с по 6 пункта, а при Северозападния – с 5, което от своя страна означава, че отнесени към средните за ЕС стойности, районите се развиват с относително равномерна скорост. Интересна е траекторията на Югоизточния район, който в различни части на десетилетието застава на второто място, но през последните две години губи скорост. Важно е да се отбележи и че районите извън Югозападния са групирани много близо един до друг, между 17 и 22% от средното за ЕС-27 ниво; с други думи, различните темпове на развитие на районите може и да изглеждат големи от гледна точка на самата България, но в сравнение с целия ЕС разликите между тях остават малки.

Представените тук данни са за номиналния брутен вътрешен продукт; той описва „суровото“ разпределение на брутния вътрешен продукт на регионите на ЕС, избран тук заради достъпността на данни и на областно равнище, представени по-долу. По-стандартното сравнение ползва т.нар стандарт на покупателна способност (графика 2), който отчита и разликите между цените на стоките и услугите в отделните страни.

В стандарт  на покупателна способност районите за планиране демонстрират сходна динамика, но различно отстояние от средноевропейските стойности; през 2019 г. Югозападният район вече покрива 89% от средната за ЕС-27 стойност, Северозападният – едва 32%.

На областно ниво доста по-ясно личат регионалните различия в догонването на средноевропейските нива на икономическо развитие. Без останалата част от Югозападния район, София достига 57% от средното за ЕС-27 равнище, а Стара Загора, най-вече благодарение на енергийния си комплекс – 29%. Водещите икономически центрове се открояват, най-вече Варна и Бургас. Разликите в ръста също не са изненадващи – енергийните центрове стопяват разликата със средноевропейския БВП на човек от населението най-бързо, следвани от движената най-вече от дигиталните експортно-ориентирани услуги столица и силните индустриални области – Пловдив, Габрово, Русе, Варна. Притеснително е обаче, че 5 области – Силистра, Сливен, Стара Загора, Перник и Добрич – са се доближили до средното за ЕС ниво на БВП на човек с едва 2 пункта в рамките на осем години.

Важно е да се отбележи обаче, че настоящите темпове на догонване – при това в период, който не можем да определим по друг начин освен като силен икономически възход с рекордни показатели на пазара на труда – по никакъв начин не са достатъчни за настигане на средноевропейските равнища в обозримо бъдеще. Въпреки бързото разрастване на цифровия сектор и преструктурирането към производства с по-висока добавената стойност в редица индустрии, сближаването към средните за ЕС-27 нива до голяма степен е игра на изпреварващ ръст; запазването на отношението не е достатъчно. Това, разбира се, не означава, че номинално икономическото развитие и благосъстоянието на населението не се е подобрило; тъкмо обратното.

Представените данни по никакъв начин обаче не вземат предвид разразилата се през 2020 г. икономическа криза и начина, по който тя се отрази както на българските региони, така и на ЕС като цяло. Много вероятно изглежда през 2020 г. да отчетем по-малки разлики между водещите и по-слабите икономически области на България, тъй като основните икономически центрове понесоха по-тежък удар, а така също и мнимо „приближаване“ до средните за ЕС-27 заради по-сериозните щети, нанесени на големите западноевропейски икономики. Тези ефекти обаче ще се изгладят относително бързо в хода на нормализацията след кризата; в крайна сметка, конвергенцията е дълъг процес, който отнема много десетилетия.

***
Заглавието е на редакцията

Материалът Трудният път към средния за ЕС стандарт на живот е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Според тях българската икономика ще се върне към нивата отпреди пандемията в края на 2022 г.

Главният икономист на банката в България Кристофор Павлов изтъква, че според базовия сценарий на институцията реалният брутен вътрешен продукт ще нарасне с 2.5% през следващата година. Възстановяването ще набере скорост през 2022 и 2023 г., когато се очаква ръстът на реалния БВП да се ускори до нива между 4% и 5% годишно.

Ралука Попеску, директор „Корпоративно, инвестиционно и частно банкиране“ в българското поделение на банката, припомня, че в началото на годината банката е представила очакванията си и само няколко месеца по-късно експертите вече са били в ситуация да правят нова прогноза. „Сега е много важно да чуем какво ни очаква, защото се намираме в точка, в която бизнесът трябва да организира по нов начин дейността си и заедно трябва да оценим еволюцията на пазара на труда и уроците от изминаващата предизвикателна година“, изтъква Попеску.

Изходът за икономиката зависи до голяма степен от мерките за подкрепа, които ще осигурят правителствата в отделните страни и ясната комуникация към бизнеса и домакинствата по отношение на следващите стъпки, смята Букша. „Въпреки трудната ситуация нашият регион остава сред най-добре справящите се с кризата и очакваме тази тенденция да се запази“, допълва той.

Прогнозата на икономистите на банката е, че БВП ще достигне предпандемичното си ниво през последното тримесечие на 2022 г., което означава, че икономическото възстановяване в България ще отнеме малко повече време, отколкото в повечето страни от региона на Централна и Източна Европа.

Участниците в събитието смятат, че въпреки трудностите все пак ще има сектори, които ще продължат да бъдат печеливши – това са IT бизнесите, онлайн магазините, производителите на домакински уреди и обзавеждане, чието търсене е нараснало в условията на работа от вкъщи. Предимство ще имат и компаниите, чиито търговски партньори са в Германия.

Материалът Дълго завръщане на икономиката към нивата отпреди пандемията, прогнозира „Уникредит“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Свиването ще е 5,5 %, при прогнози от май за 5 на сто, а растежът през 2021 година ще е 3 % при предишни прогнози от 4 на сто.

Според ЕБВР регионът ни, наречен югоизточната част на ЕС – България, Румъния, Гърция и Кипър, е по-тежко засегнат от пандемията от икономически по-развитите европейски държави.

От тази четворка само Гърция е с по-негативни показатели от нас.

В същото време обаче прогнозите сочат, че в България доходът на глава от населението ще се върне към стойностите си от 2019 г. по-бързо от повечето членки на ЕС в региона, със скорост, сходна с тази на Западните Балкани.

В доклада за България се казва още, че след ръста от 3.4%, движен основно от потреблението, през 2019 г. „дълбоката рецесия“ и ограниченията, въведени заради извънредното положение през март, заедно с постепенно възстановяване през май след сваляне на ограниченията характеризират 2020 г. Възстановяването обаче се е забавило с увеличаването на заразените в средата на лятото, а въздействието на COVID-19 се е проявило най-ясно през второто тримесечие, когато спадът на БВП е 8.7%.

Материалът ЕБВР с негативна ревизия на прогнозите за България е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това сочи проучване на МВФ, което обхваща Албания, Беларус, България, Босна и Херцеговина, Унгария, Косово, Латвия, Литва, Северна Македония, Молдова, Полша, Русия, Румъния, Сърбия, Словакия, Словения, Турция, Украйна, Хърватия, Черна Гора, Чехия и Естония.

За да подпомогнат възстановяването и да подобрят жизнения стандарт, страните биха могли да обмислят да харчат повече за инфраструктура, като пътища, училища, болници и цифрова свързаност, предлагат от Фонда.

Няколко държави вече планират да увеличат публичните инвестиции. Някои ще го направят чрез Фонда за възстановяване на ЕС, което ще доведе до много значителни трансфери към страни в Централна, Източна и Югоизточна Европа.

Повечето от тези средства са предназначени да бъдат изразходвани за инвестиции по националните планове за възстановяване и реформи. Оползотворяването на максимума от тази инвестиция, като същевременно ускорява зеления и цифров преход, ще бъде по-важно от всякога.

Централна, Източна и Югоизточна Европа е разнообразна, но регионът изостава значително от по-напредналите европейски държави (ЕС-15) по количество и качество на своята инфраструктура и регионална свързаност.

Затварянето само на 50 процента от инфраструктурната пропаст с ЕС-15 до 2030 г. ще струва между 3 и 8 процента от БВП годишно.

Ако се направи правилно, инвестициите в инфраструктура могат да доведат до значителни дивиденти в региона.

Повече и по-добри публични инвестиции могат да помогнат за възстановяване на икономическите щети от пандемията, повишаване на потенциалното производство и ускоряване на сближаването на доходите с ЕС15.

Материалът Пандемията ще изтрие 3-годишен напредък в Централна и Източна Европа, смятат от МВФ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Сред тях, най-богатият 1% със средни нетни финансови активи от 1.2 милиона евро – държи почти 44%.

Това се казва в единадесетото издание на „Global Wealth Rеport“ на Allianz. Там се поставя под микроскоп състоянието на активите и дълговете на домакинствата в почти 60 държави, сред които и България.

Никога през последните десет години не сме отчитали такова голямо увеличение на благосъстоянието: брутните финансови активи в световен мащаб нарастнаха с 9.7% през 2019 г., като отбелязаха най-силния растеж от 2005 г. насам.

Това представяне е изумително предвид факта, че 2019 г. беше помрачена от социални вълнения, ескалиращи търговски конфликти и индустриална рецесия. Но докато централните банки обърнаха курса и започнаха широкообхватна облекчаваща парична политика, фондовите пазари се отделиха от основите си и скочиха с 25%, вдигайки финансовите активи: класът на активите на ценни книжа се увеличи с огромните 13.7% през 2019 г.; растежът през 21 век никога не е бил толкова бърз.

Темповете на растеж на другите два основни вида активи бяха по-ниски, но все пак впечатляващи: застраховането и пенсиите достигнаха плюс 8.1%, основно отразявайки нарастването на базовите активи, а банковите депозити се увеличиха с 6.4%.

В действителност, всички класове активи отбелязват ръст над средния за периода от голямата финансова криза (GFC). Още една особеност на 2019: през всички години на изследването, класацията, отразяваща регионалните нива на растеж се доминираше от т.нар. пазари в развитие (emerging markets).

Това обаче не е така през 2019 г. Регионите, които растат най-бързо са най-богатите – Северна Америка и Океания, където брутните финансови активи на домакинствата са нараснали с рекордните 11.9% във всеки регион.

В резултат, за трета поредна година, развиващите се пазари не успяват да изпреварят по ръст по-богатите и развити региони. Процесът на догонването е в застой.

Криза? Каква криза?

След удара на Covid-19, който вкара световната икономика в най-дълбоката рецесия от 100 години насам, централните банки и финансовите институции в целия свят извадиха безпрецедентни финансови “оръжия”, с които да защитят финансовите активи на домакинствата от последствията на кризата.

Изчисленията показват, че домакинствата успяват да възстановят загубите от първите три месеца на годината и дори бележат ръст от 1.5% в края на второ тримесечие, което се дължи на банкови депозити, щедри схеми за финансово подпомагане и предпазливи спестявания, които са нараснали с немалките 7.0%.

Много вероятно е финансовите активи на домакинствата да завършат годината на пандемията 2020 “на черно”, а не “на червено”.

“За момента, паричната политика спасява положението”, казва Людовик Сюбран, главен икономист на Allianz. “Но не бива да се залъгваме. Нулевите и отрицателните лихви са сладка отрова. Те подкопават акумулираното благосъстояние и засилват социалното неравенство, тъй като притежателите на активи могат да направят бързи печалби, само благодарение на обстоятелствата. Това не е устойчиво.
Да спасим деня не е същото като да спечелим бъдещето. За това повече от всякога имаме нужда от структурни реформи след Covid-19, които да положат основите на растеж, който включва всички.“

Обръщане на тенденциите

Пропастта между бедните и богатите държави по отношение на благосъстоянието отново се увеличава.

През 2000 г., нетните фискални активи на глава от населението са 87 пъти по-високи от средните при напредналите икономики в сравнение с развиващите се; до 2016 г. това съотношение беше паднало до 19. Оттогава то отново е нараснало, този път до 22 (2019).

 Този обрат в догонването се простира и в други области: за първи път броят на членовете на глобалната средна класа е намалял драстично – от малко над 1 милиард души през 2018 до под 800 милиона през 2019. Поглеждайки към развитието от началото на хилядолетието, издигането на развиващите се пазари остава впечатляващо.

Отчитайки увеличението на населението, глобалната средна класа е нараснала с почти 50%, а по-високата с 30%, на фона на намаляването на класата под средната с 10%.

Въпреки този напредък, светът остава място, изпълнено с неравенство. Най-богатите 10% в световен мащаб – 52 милиона души в обхванатите държави със средни нетни финансови активи от 240,000 евро – заедно притежават грубо 84% от общите нетни финансови активи през 2019; сред тях, най-богатият 1% със средни нетни финансови активи от 1.2 милиона евро – държи почти 44%.

Развитието от началото на новото хилядолетие е впечатляващо: супер богатите се отдалечават все повече и повече от останалата част от обществото.

“Обезпокояващо е, че пропастта между богатите и бедните държави започна да се увеличава отново още преди Covid-19 да удари света”, коментира Патрисия Пелайо Ромеро, един от авторите на отчета. “Тъй като пандемията по-всяка вероятност ще увеличи още неравентството като забави глобализацията и наруши хода на образователните и здравните услуги, особено в страните с по-ниски приходи. Ако все повече и повече икономики се затварят, светът като цяло ще става по-беден.“

България: бавна и стабилна

Брутните финансови активи на българските домакинства са нараснали с 5.0% през 2019, много под нивото на средния за последните десет години ръст от 8.1%. Нарастването през миналата година се дължи основно на нарастването на активи като пари в обръщение и депозити, които са нараснали със 7.8%; ценните книжа, въпреки благоприятните международни финансови пазари, са нараснали само с 1.1%.

При застраховането растежът е с “драматичните” 17.3%. Портфолиото на българските домакинства е доминирано от ценни книжа, които държат 46% от всички активи, следват ги депозитите с 35% дял, след тях са застраховките и пенсиите с дял от 11%.

Задълженията отбелязаха над средния ръст през 2019 г. и нараснаха с 8.7% в сравнение с 3.1% среден дългосрочен растеж за 2009-2019 г. Съотношението на дълга (пасиви в % от БВП) обаче остана слабо на ниво от 30%.

Нетните финансови активи се увеличиха с 4.1%, изоставайки от дългосрочния растеж от 10.1%. С нетни финансови активи на глава от населението от 9 586 EUR, България направи една стъпка надолу в класацията на най-богатите страни и се нарежда на позиция 36 (финансови активи на глава от населението, виж таблицата за първите 20).

Въпреки, че тази стойност все още е значително под някои от западноевропейските й връстници, тя се е увеличила повече от два пъти през последните десет години. Covid-19 вероятно ще остави икономически белези в региона, но домакинствата бяха готови да посрещнат кризата.

Материалът Най-богатите 10% в света държат 84% от общите финансови активи е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Ако си на мястото на „стражарите“ в обществото, кой е най-добрият начин да не хванеш престъпника, когото не искаш (не трябва) да хванеш? Ще разгласиш по площадите, че си тръгнал по петите му. Така апашът ще знае, че не трябва да подава нос навън, а народът евентуално ще остане с убеждението, че се „вземат мерки“.

Сходна тактика приложи българското правителство, когато в самото начало на заключването заради коронавируса – шоков и безпрецедентен момент в новата история – огласи, че ще задължи чуждестранните търговски вериги да продават повече български храни. Веригите, то се знае, незабавно лобираха в Брюксел, където има специални симпатии към германските и австрийските икономически интереси.

И какво от това, че Еврокомисията поряза заявката на правителството повече родни храни да достигнат до българския потребител? Нали електоратът остана с убеждението, че властта се бори за националния интерес? Резултатът далеч не е толкова важен, колкото впечатлението, което оставяш. Дори може да се каже, че за една безскрупулна власт за предпочитане е националният производител да е затруднен, защото така ще е послушен и лоялен: без „наша помощ“, той няма да може да оцелее.

Ако българското правителство – което и да е то – действително желае да доведе повече храни на български производители до българския потребител, то следва да подходи по съвсем друг начин: на първо място, тихомълком. Например, то съвсем невинно би могло да приеме наредба с нови екологични изисквания за картофите и доматите: ако са произведени на повече от 150 км от мястото на продажба – плащай екотакси. А ако търговецът продава стоки, идващи от по-малко от 150 км, ще взима екосубсидии.

Възможно е да се разработи програма – все тъй невинна, за защита на националната култура в областта на кулинарията и продоволствието. Българските сортове – биха могли да кажат управляващите, са национално наследство и търговците, които ги предлагат, ще получат данъчна субсидия. Тази мярка вероятно ще бъде оспорена, но докато падне, родното производство 2-3 години ще получава фокусирана помощ.

Методите да се накарат чуждестранните търговци да продават повече национални храни са многобройни: от привикване на изпълнителния директор за поверителен разговор в Министерски съвет, през умна данъчна и митническа политика – която, разбира се, важи за всички еднакво, но дизайнът ѝ е изпипан така, че да отговаря на националните цели, до по-решителни стъпки, например изграждане на държавни структури за изкупуване на земеделска продукция, субсидиране чрез ББР на вериги фермерски магазини, държавен маркетинг на национални храни и напитки и т.н.

Общите неща при тези мерки – които са само илюстрация и вероятно може да се намерят по-умни решения, е, че те 1) работят и 2) се извършват тихомълком. Диаметрално противоположен е подходът на българските управляващи: техните мерки 1) се прогласяват гръмко и 2) накрая нищо не излиза. Да припомняме ли за големите „шлемове“ в енергетиката, за държавната петролна компания, за Националния циклотронен център, за преразглеждането на резултатите от приватизацията, за детските ясли и градини в София, за програмата за възраждане на Северозапада…

Но този байганьовски тарикатлък не би заслужавал чак толкова внимание, ако по съвсем изкривен начин той не напомняше за един ръководен принцип в националните икономически политики на развитите страни: няма нужда от съвпадение между това, което проповядваш и това, което правиш. Норвежкият икономист Ерик Райнерт може би най-добре от всички описва генезиса на този подход. В книгата си от 2007 г. Как богатите страни станаха богати и защо бедните страни си остават бедни, той обяснява:

„От самото си основаване, САЩ винаги са се разкъсвали между две традиции: активистките политики на Александър Хамилтън (1755–1804) и максимата на Томас Джеферсън (1743–1826), че ‚правителството, което управлява най-малко, управлява най-добре‘. С времето и с обичайния американски прагматизъм, това противопоставяне е разрешено, като привържениците на Джеферсън са сложени да отговарят за риториката, а последователите на Хамилтън – за политиката.“

Да, Великобритания, САЩ, Германия, Франция или Япония не станаха богати по начина, по който МВФ и СТО днес изискват от страните да водят икономическата си политика. В днес богатите страни са се изпълнявали мащабни национални програми за индустриално развитие, имало е негласно споразумение с банковия сектор за подкрепа на местното производство, имало е и протекционистична митническа политика, международен индустриален шпионаж, търговски неоколониализъм, национални инвестиции за развитие на иновации и много други политики, надсмиващи се над идеята за „свободния от държавна намеса пазар“.

Да се върнем на тъжния български пример, у нас става точно обратното на САЩ: симпатизантите на Хамилтън са поели риториката, а Джеферсонианците – политиката. Както наскоро напомни проф. Дуранкев, България е страната на стратегиите: имаме стотици национални планове за развитие, които гръмко се цитират пред населението и Брюксел, но ако запитаме какво е направено на практика, няма да получим отговор.

Мариана Мазукато, един от най-влиятелните днешни икономисти, също обръща внимание на разминаването между риторика и практика, тъй свойствено за икономическите политики на развитите страни. Тя цитира изследване, според което между 1971 и 2006 г., от направените 88 големи иновации в САЩ, 77 (т.е. 88%) са зависели директно от федералното финансиране, особено – но не само – в ранните им фази. Тази статистика изключва сектора на информационните технологии, където подкрепата от страна на държавния отбранителен сектор е дори по-важна.

Същото е в сила за мастодонта фармацевтична индустрия: 75% от всички нови молекулярни единици на пазара са плод от изследвания, финансирани от Националните здравни институти, а не от частния сектор. На този фон, директорите на корпорациите си позволяват следните изказвания: „Ако правителството подкрепяше, вместо да задушава иновациите, индустрията щеше да осигури революционни лекарства от следващата ера“. (Mazzucato 2015, 72)

Но правителствата в развитите страни не реагират на многобройните нападки от бизнеса, че „държавно“ било равно на бюрокрация и неефективност. Какво от това, че Илън Мъск, получил правителствени субсидии за близо 5 милиарда долара, публично се подиграва на администрацията? Това са негласни споразумения, които работят: националната индустрия и най-вече иновативните производства се подпомагат и границата на производствените възможности се измества нагоре с държавна помощ. Всеки, който замита следите за тези непазарни мерки, е добре дошъл.

Започнахме с анекдот, така и да завършим: според корейско-американския икономист Хаджун Джанг, за да се качиш горе на дървото, трябва да ползваш стълба: за да стане една страна богата, тя трябва да има собствено производство, а жизнена производствена структура не може да се изгради без национална политика. Но ако на дървото се качат твърде много момчета, клонът може да се счупи. Затова тези, които са вече горе, ритат назад стълбата, за да не могат и другите да ги последват.

Именно затова толкова влиятелни институции, в т.ч. Европейската комисия, следят никой да не прилага същите политики, които направиха Франция, САЩ, Германия, Япония богати. Работата е там, че ако си достатъчно хитър, ръководиш се от националния си интерес и не вдигаш много шум, все пак можеш да се покатериш на дървото. Страни като Южна Корея и Полша успяха, а Китай е на път – значи все пак е възможно.

Разбира се, повече са примерите за правителства, вярно следващи правилата на Бретън-уудските институции – и затова хвалени от тях – но гледащи плодовете на дървото само отдолу. Сякаш най-рядък е българският случай: държавното управление крещи с пълно гърло, че ей-сега ще грабне стълбата – само и само да привлече вниманието на батковците, които да му се скарат. След което, с чувство на изпълнен дълг, то се заема да прибира в своята кошница за избрани това, което е паднало от пира на богатите горе.

Материалът Кажи им, че ти пука е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Резултатите от последното проучване на Центъра за европейски икономически изследвания ZEW сочат, че индикаторът за икономическо развитие на Еврозоната се покачва с 4,4 пункта  в сравнение с предходния месец до сегашното си ниво от 64,0 пункта, пише „Инвестор“.

В същото време индикаторът за текущата икономическа ситуация в Еврозоната спада с 1,1 пункта до ниво от минус 89,8 пункта.

Настроенията в Германия също се увеличават значително на месечна база. Икономическите очаквания се намират на ниво от 71,5 пункта, което е с 12,2 пункта по-високо в сравнение с предходния месец. Оценката на икономическата ситуация в Германия обаче слабо се влошава, като съответният показател се понижава с 0,4 пункта до минус 81,3 пункта в текущото проучване, сочат още данните на ZEW, цитирани от „Инвестор“.

В същото време, припомняме, икономиката на Великобритания се срути през второто тримесечие, отбелязвайки свиване с над 20 процента.

Материалът Оптимизъм за икономиките на Еврозоната и Германия е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Заглавието внушава яснота и категоричност. Публикацията е от 1970 година на страниците на в-к „Икономически живот“. Текстът и графиките са недвусмислени. От тях научаваме:

Растъжът ни пък е очеваден и прецизно илюстриран:

Материалът България – икономическият доминатор в Европа е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Статията във в-к „Икономически живот“ е от 1970 година, но сме убедени, че пример могат да вземат и отговорните лица в днешно време, още повече, че скоро може да им се наложи да провеждат предизборни кампании. По време на които, както знаем, се говори предимно за повишаване на всякакви видове равнища.

Първо един цитат от статията, който не се нуждае от коментар:

С цифри, картинки и статистика се демонстрира гигантския скок на жизненото равнище (продажби на 10 хил. души):

Накрая за десерт (тъй като е известно, че почти всички проблеми на държавниците по света идват от празния стомах на суверена, а решаването им минава през напълнения) показваме една знаменателна статистика, свързана с трапезата на българина:

Материалът Полезни примери за непрекъснато повишаване на жизненото равнище е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Ежедневното обществено говорене засяга много теми и всичките различни една от друга. Дали ще е икономика, финанси, образование, здравеопазване, лятото на море, политика, корупция, цапане, мръсотия, новата ми кола и прочие, всичко опира и се обединява в едно – манталитет. Мнозинство еднакви манталитети дават облика на нацията.

Опасявам се, че той доста се приближава до приложените снимки. Това е езерото Панчарево, „пресни“ фотографии от началото на август 2020 година. Боклукът огражда езерото навсякъде по брега. В района живеят хиляди, още толкова идват да му се наслаждават всяка събота и неделя.

Няма да се разпростирам по темата мръсното Панчарево и „активността“ на институциите и властите по въпроса. Ще обърна внимание към цапащите човеци и цапащия манталитет. Да не се заблуждаваме и обиждаме – всички сме оцапали някъде, нещо. Авторът на тези редове – също.

Въпросът е, че сме в момент на силно гражданско брожение. На все още спонтанно изразяване на натрупали се прекомерно гняв и чувство за несправедливост. И докато сме на ниво площад и граждански неподчинения, то никой не може да иска от „протеста“ алтернативи за управление и някакви политики за бъдещо развитие на държавата. Ще стигнем обаче и до етапа (предизборни кампании и избори), в който трябва да бъдат излъчени тези, които според конституционно определения модел на държавно устройство и управление ще се наложи да решават от името на избралите ги.

Елементарно е. Но и страшно. Ще го обясним в контекста на цапането и боклука. Както учи Умберто Еко – в природата винаги може да намерим знаци и символи, с които да разясним едно или друго. Е, в случая ги открихме в Панчарево.

Какво става, когато цапащите човеци се превърнат в избиращи и гласуващи човеци? Те харесват, разбират и припознават себеподобните си. Дори някъде им се прокрадва и сладката мисъл, че „щом той може, значи мога и аз“. И ако приемем, че мнозинството манталитети са тези, „осрали“ езерото по този безподобен начин, то с висока степен на вероятност е в управлението да бъдат излъчени именно представители на цапащите човеци. Които – дори и да могат, няма да си мръднат пръста да почистят, защото неименуемо ще влязат в конфликт със своята среда и тези, на които дължат кариерите си.

Прочетете това като една голяма метафора…

А ние дискутираме за икономика, за стопанство, растеж, брутни вътрешни продукти, „чакални“ за Еврозоната, неусвоявани бюджетни излишъци, въглеродни емисии и пр., и пр.

Ама какви въглеродни емисии и чиста енергия, когато – както казва Теди Москов – си събуваме обувките пред вратата, но хвърляме боклука през терасата си (може да погледнете отново снимките).

За цапащите човеци темата за възобновяемите източници и икономически растеж в условията на чиста природа е все едно на сентинелското племе в Индийския океан да му се говори за ненасилие и права на човека.

С тези символи от езерото можем вероятно да обясним и обидния факт, че сме сред първите по ниска себестойност на труда и сред последните по производителност. Впрочем, много неща, вероятно всичко, в живота ни се обяснява чрез тези плуващи отпадъци.

Затова – макар да е задължително да сме оптимисти – е редно да се заредим и със сериозни запаси от реализъм в очакванията си за просперитета на държавата. Или пък – да изненадаме цапащите, като започнем да ги караме да си чистят. Уви, за момента това звучи сюрреалистично.

Мнозина ще кажат, че тези разсъждения са прекомерно крайни. Вярно е и напълно естествено. Живеем в дни на крайности и няма как да мислим другояче.

P.S. Може би сте забелязали една празнина в горния текст – липсват еколозите и природозащитниците. Те са като пушката на Чехов – гръмва, само ако присъства в първо действие. Тях просто ги няма.

Материалът Икономиката и растежът в света на цапащите човеци е публикуван за пръв път на Икономически живот.