(Политическият и бюрократичен елит завзема допълнителна власт за сметка на хората)[i]
Публикуваме статията на Ричард Ран[ii] под превода и редакцията на доц. Красен Станчев…
Някои идеи са толкова лоши, че е трудно да се повярва, че някой правителствен водач ще ги подкрепи – да не говорим за лидерите от 130 страни.
Последната такава наистина лоша идея е тази на Г-7 за глобална минимална ставка на корпоративния данък. Това ще отнеме голяма част от правото на хората в суверенните страни да решават собствената си данъчна структура и ставки.
Правителствените разходи и данъчното облагане като процент от националния доход вече са много по-високи в повечето страни от тези, които иначе биха увеличили ръста на своите работни места и национален доход, а глобалната минимална корпоративна ставка само ще влоши нещата. Корпоративните данъци върху дохода са една от най-разрушителните форми на данъчно облагане, тъй като те се стоварват върху производствените ресурси на капитала и труда, а не върху потреблението, както правят по-малко вредните данъци.
Глобалните минимални данъчни ставки унищожават данъчната конкуренция, която помага да се провери и ограничи безотговорността на правителствата и малтретира малките юрисдикции, като ги принуждава да провеждат данъчни политики, които не са в интерес на техните граждани.
За разлика от обикновения гражданин, собствениците на мултинационални компании са наясно, че „корпорацията“ всъщност не плаща данъка, тя е само събирач на данъци, докато реалният данък се плаща предимно от техните работници под формата на по-ниски заплати. Илюзията, че съществува форма на бизнес, наречена „корпорация“, която може да бъде обложена с данъци, без да наранява отделни хора, е нещо, което политиците и техните медийни съюзници безкрайно насърчават.
Ако медиите бяха по-компетентни, по-малко корумпирани и по-отговорни, те биха поели ангажимента да обучават своите читатели и слушатели за истинската честота на корпоративния данък, вместо да подхранват илюзията за него.
В началото на юли американците отпразнуваха независимостта си от Великобритания. Основната тегоба, довела Американската революция и войната за независимост, е налагането на данъци на колонистите без тяхното съгласие. Какво биха си помислили предците на десетките милиони американци, които са рискували всичко, за да се борят с британската данъчна тирания, за своите плахи потомци – които са готови да паднат на колене и да се унижават пред глобалния данъчно-бюрократичен картел?
Редица малки държави изобщо нямат корпоративни данъци или, ако имат, те са с много ниска ставка. Страните с високи данъци роптаят срещу „нелоялната данъчна конкуренция“, защото мултинационалните корпорации са се настанили в тези юрисдикции с ниски данъци. За малка държава без природни ресурси и ограничен туристически потенциал, превръщането на данъчно ефективна юрисдикция е начин за привличане на финансов бизнес и корпоративни офиси, които наемат техните граждани при добро заплащане.[iii]
Големите страни с високи данъци като Франция и сега САЩ нямат морал, когато имплицитно твърдят, че е добре да смажем способността на бедните хора – в Карибите и другаде – да имат добре платена работа. За разлика от голяма част от това, което се нарича расист в наши дни, богатите, управлявани от бели хора държави, смазващи икономиките на по-бедните чернокожи държави, наистина са расистки и въпреки това борещите се срещу расизма активисти на расата мълчат.
В САЩ в редица щати няма данък върху доходите – такива са Флорида, Тексас, Южна Дакота, Вашингтон и др. Щатите с високи данъци като Ню Йорк, Калифорния, Ню Джърси и Илинойс имат политици, които казват това е „несправедливо“, защото техните граждани „гласуват с краката си“ и преместват богатството и телата си на места с ниски данъци.
Правителството на щата Ню Йорк харчи около два пъти повече на глава от населението, отколкото правителството на Флорида. И все пак губернаторът на Ню Йорк Куомо хленчи, че няма достатъчно данъчни приходи, докато губернаторът на Флорида ДеСантис управлява здрав фискален кораб с услуги на високо ниво за живеещите в щата и не моли за по-високи данъци. Това е доказателство, че много щати и държави с високи данъци губят голяма част от данъчните си приходи чрез лошо управление и / или корупция.
На теория 130-те страни са се споразумели за минимална корпоративна ставка от 15%, но ставката е само част от уравнението. Определянето на това какво се включва в понятието „доход“ е най-съществената част от него. Тук попадат скрити отговори на въпроси като това, какви са амортизационните ставки, данъчните кредити за научноизследователска и развойна дейност, различни субсидии и т.н. Твърди се, че Китай и Русия са се съгласили да се присъединят към данъчния картел. Какви са шансовете те и много други държави да играят по правилата? И какви са шансовете Франция или следващата демократична администрация в САЩ да не поиска скоро по-висок минимален процент?
В повечето страни, включително САЩ, е незаконно бизнесът да се споразумява за цените – защото ценовото споразумение води до по-малко иновации, по-лоши услуги и по-високи потребителски цени. Данъкът е цена на държавните услуги, а данъчните монополи са толкова вредни, колкото бизнес монополите или тайните олигополи. И така, защо злоупотребата с власт е добра, когато правителството го прави, а лошо, когато бизнесът го прави? Разбира се, на практика държавните злоупотреби могат да бъдат далеч по-лоши.
Установяването на глобални или вътрешни минимални корпоративни или индивидуални данъчни ставки е свързано с повече власт за политическия и бюрократичен елит. В крайна сметка ще осигури повече фураж за трапезата на корумпирани и некадърни политици и правителства за сметка на „хората“ – които ще страдат от по-малко възможности за работа, ще имат по-ниски заплати и по-малко свобода.
[i] Статията е публикувана за първи път на 5 юли тази година във Вашингтон Таймс. Заглавието е на Икономически живот.
[ii] Авторът е известен в България с това, че през 1990 година води, заедно с Роналд Ът група доброволци-експерти на Американската търговска палата, които, по покана на правителстлата на Унгария и България, се опитват да формулират програми за преход от централно планиране към пазарна икономика. Българският вариант на проекто-програмата, съставена от групата отдавна е библиографска рядкост. За онези, които искат да се запознаят с него, но нямат време да четат пълния текст, една брошура и един документален филм на д-р Красимир Лаков биха дали достатъчно информация. Освен това, той е и един от първите чуждестранни инвеститори в България, започнал изцяло със собствени средства, а е и дългогодишен член на Консултативния съвет на ИПИ. (Бележка на преводача)
[iii] Не е широко известно, но авторът, заедно с Уорът Коутс, който е автор на закона за БНБ (т.нар. паричен съвет) от името на МВФ и е лауреат на специалната награда „За принос към централното банкиране“ (заслужена с 40 години работа в различни страни), в продължение на дълги години е член на управителния съвет на централната банка на Каймановите острови. (Бележка на преводача.)
