Новото поколение ЕС (Агитацията за щастие или как възниква федерацията на сервилни държавици)*

„Успехът е преминаване от провал към провал без загуба на ентусиазъм“
(Уинстън Чърчил)
“Колкото повече държавата „планира“, толкова по-трудно става планирането от страна на отделния човек”
(Фридрих фон Хайек, 1944 г.)

Изборите и вътрешното политическо съперничество оставят без внимание важни промени в Европейския съюз. Обсъждането на „Следващо поколение ЕС“ се води с типична и загнездила се от десетилетие и половина в общественото съзнание дилетантщина. В най-добрия случай се мисли, че „ще вземем едни пари“ и покани за обсъждане в сутрешните реклами на държавното радио, платени от Европейския парламент.

Предчувствайки, че референдумът във Великобритания ще изведе кралството от Съюза, на 22 юни 2016 година, ми се наложи да споделя следното предупреждение.

„Все пак остава най-важният въпрос: ще продължи ли ЕС да функционира по познатия ни начин, независимо дали британците ще гласуват „за“ или „против“ ЕС. Както при всяко заварено положение, така и за ЕС важи общото правило: когато се отива по-нататък и става по-зле или когато се отива нататък и става по-добре.“

Наблюдавайки след избора на настоящите Европейски парламент и комисия, включително наложените колективни за съюза подходи към колективното управление на стопанския живот, все повече се убеждавам, че се разгръща първата възможност – върви се нататък и става по-зле. Процесът има своите обяснения. Те също не са нови – отдавна Съюзът функционира като изпаднала в „Дилемата на затворника“ политическа организация. И тъкмо тази традиция предизвика Brexit и поражда следните далеч не съвсем забавни тенденции.

Език и агитация за щастие в ЕС[i]

Съюзът си има министър (комисар) по „икономиката, която работи за хората“, с поне (зависи как се броят) шестнадесет надзорни компетенции – от МСП, през парични политики, ЕЦБ, ЕИБ и ЕБВР и инвестиции и търговия, до климатични промени, „зелен план“ (или „сделка“) и защита на работещите граждани на ЕС.

Изисква специално изследване защо, по чие хрумване и в каква среда се появява самото название на ресора на комисар Домбровскис. Но то в по-възрастното поколение от страните членки като България (или поне у онези, които се занимават с история на близкото минало) би следвало да събужда алюзии с лозунга на Никита Хрушчов от 1956 г. „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека„. Този лозунг тогава става крайъгълен камък на пропагандата за комунизъм и агитацията за щастие в България и в други комунистически режими от Европа. За дълго време у нас тогава се загнездва и политически некоректният коментар, че „да, наистина, дори знаем кой е човекът„.

Ако погледнете имената на директоратите (министерствата) на ЕС – впечатлението също е, че всичко е за хубаво, всяко наименование е да внуши любезно усещане на избирателя за грижовността спрямо него и неговите наследници.

Или да вземем имената на партийните фракции в Европейския парламент – любимите ми либерали сега звучат като „възобновяеми енергийни източници“. Това не е случайно: когато преди години немските либерали подходиха рационално в една от предизборните кампании към предложенията за „зелени“ политики, те претърпяха един от най-значимите си провали в историята си. От наименованията на партиите (около 200 от всички страни членки), чиито представители станаха депутати в сегашния парламент на Съюза, най-ясно е може би името на „Комунистическата партия на Бохемия и Моравия“. (Сега тя има един депутат, г-жа Конечна, преди бяха четири и много дейни.) Изобщо изключително трудно е да се ориентира човек, какво точно се има предвид зад имената на първичните партии на европейските народни представители. Дори и да разберете, не е тривиална работа да го обясните на някой чужденец. С „ДПС“ може би ще се получи, но с „ВМРО“ е почти невъзможно. Подобно е положението дори с някои управляващи партии. Не само от България.

Друг ярък пример е, разбира се, „Следващото поколение: пакет за възстановяване от COVID-19“. От сега е видно, че възстановяването ще се случи преди пакетът субсидии да стане достъпен в някакъв съществен обем. Като съвсем не е сигурно, че, когато това стане, ефектите ще са положителни.

Повече яснота има в добро-обещаващия „Механизъм за справедлив преход: да се гарантира, че никой не е изоставен“. Това е политическият инструмент, който затваря въглищни електроцентрали, за да замени горивото им с природен газ. От това начинание печели Газпром, с над 41% от доставките на природен газ за Съюза. За някои страни процентът е двойно по-висок. Но това обстоятелство, според „справедливия“ преход няма голямо значение, защото по план ще е само временен заместител на въглищата и осем години ще има друг преход.

Инвестираща държава и регулаторен социализъм

Добронамереният ЕС не може да работи по друг начин освен като инвестираща държава. Всъщност той и досега работи така, само мащабът се разширява. На пръв поглед с малко, защото има таван и заявено спазването на принципа „никакви разходи без приходи“. Според решението на Света на съюза от декември 2020 година, таванът на приноса на страните членки нараства от средно 1.26% от брутния национален продукт (БНП) на 1.43% от съответния годишен БНП.

Източници: ЕК, ЕЦБ и ЕИБ.
*Инкорпорирани във Финансовата рамка, но набирани на пазарите на суверенен дълг

Самото наименование на политиката „следващо поколение“ е част от агитацията за щастие.

Иначе в социологията „поколение“ е появил се в средата на 1860-те конструкт, който обозначава хора, съществуващи по относително едно и също време, разглеждани като колектив, възможно разграничаван по някакъв (възможно) произволно и абстрактно подбран критерий. Например поколение „на“ електричеството, епохата на атомното оръжие или студената война, 1968 година, новото хилядолетие или Интернет. Емпирично и житейски поколенията са смесени и се застъпват, оставайки относително категорично различими само в рамките на семейството, малките групи и организации. В тези случаи конвенционално се приема, че поколенческият цикъл е 25-30 години. Доколкото мога да се ориентирам, в случая с ЕС „поколение“ се използва за първи път като характеристика на международен договор и съюз между държави. Замисълът очевидно е да се обозначи някаква взаимност и общност.

В досегашния си вид ЕС съществува от 1999-2004 година, от процеса на подготовка и формално членство на страните от бившия СИВ, Кипър, Малта и т.н. Отличителен белег на сегашната промяна е, че тя се извършва не с изменение в договорите и критериите за членство, а чрез промяна в регулирането, паричната и фискалната политика.

За да се осъществи финансирането на „Следващото поколение“, съюзът се нуждае от нови данъчни приходи. През 2021 година има само един нов данък, нещо като глоба, определяна според оценката на тонажа нерециклирани пластмаси в страните членки. Но следва да се отбележи, че през следващите пет години ще бъдат въведени поне още четири данъка и е започнал процесът на обсъждане на проектодирективата за „Европейска МРЗ“. Призивите за и теоретичните разсъждения за това, какви да са новите европейски данъци и как те да бъдат въведени, без да се наруши Договорът за функциониране на ЕС са огромна и самостоятелна изследователска задача.

По отношение на ролята на централната банка, трябва да се отбележи, че двете посочени тук програми на ЕЦБ не изчерпват всичките й механизми на банка за „помпане“ ликвидност в икономиките на ЕС. Според колегите Г ордън Кер, Боб Лидън и Енрико Коломбато общият ефект на каналите на въздействие на ЕЦБ е равен на 25% от БВП на еврозоната. Техният извод е следният.

„Европейските федералисти не може понастоящем да са щастливи, че посоката на придвижване на Съюза изглежда е към създаването на европейска свърхдържава, но все пак предупреждаваме, че това видение остава далеч в бъдещето, докато сега вниманието следва да се съсредоточи върху опасностите за европейската икономика от печатането на пари в такива мащаби и маскирането на проблемите в банките чрез тази политика на ЕЦБ“.

Очевидно е, че посочените в таблицата политики са разтеглени във времето, например емисията на дълг от ЕК е с хоризонт 40 години. Но също така очевидно за мен е и обстоятелството, че де факто Комисията с одобрението на Съвета на ЕС, т.е. шефовете на изпълнителната власт в страните членки, не просто разполага с ограничените163 – 185 милиарда евро на година, както пише във финансовата рамка до 2027 година, т.е. със съответния малък процент от БНП. Всъщност, непълната сметка в таблицата ни казва, че на политически принцип тези органи и банки на ЕС ще влияят всяка година пряко върху 5-6% от БВП на целия Съюз. Непрякото влияние е по-трудно да се предвиди. Но е вероятно също така повечето нововъведения във фискалното и парично функциониране на ЕС от 2020 и 2021 година да се запазят и отвъд срока на многогодишната финансова рамка, отвъд 2027 година. Поне до времето на следващия “EXIT.”

Политиките на Комисията и Съвета, обикновено налагани с регулиране на отделни сектори на стопанския живот, а не фискално, се подкрепят от ЕЦБ и ЕИБ с емисия на пари и инвестиции. През май тази година Николай Неновски и Ерик Магнин нарекоха този механизъм „меки парични ограничения“ (МПО).

Изводите от техния анализ са нетривиални и многопосочни, но си струва да се посочи поне следното.

МПО независимо от данъчната и фискалната политика на отделните страни членки или на Съюза пораждат феномени, които са характерни за липсата на твърди бюджетни ограничения и пораждат непредвидени последици, близки до икономиката на дефицита, но изразяващи се в ниска ефективност и сравнителна неконкурентност;
Този ефект на МПО поражда тенденция към разрастване на държавните дългове и противоречи на критериите за стабилност на еврото и членство в еврозоната;
Макар и не напълно, политиката на ЕЦБ наподобява казаното в т. 5 от икономическата програма на Комунистическия манифест от 1848 година, която гласи: „централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол“.[i] В по-мек вариант тя прилича на моно-банковите системи на страните от СИВ.

Аналогично на ЕЦБ и ЕИБ се превръща в банка за развитие на идеи на политиците. Например до 2025 година тя би трябвало да се превърне в „Климатична банка“. ЕИБ и в момента не финансира проекти, които не съответстват на правилните регулативни цели. По-същественото обаче е, че тази банка „за развитие“ обраства с или обединява в общи проекти на практика всички национални банки за развитие, всички ББР-ета на ЕС. Само за период от 2007 до 2014 година портфейлът на ЕИБ се увеличава двойно, докато германската развойна банка KfW само с 40%. (Правилото е, че малките такива банки се разрастват много по съществено, какъвто е случаят с финландската банка и с ББР.) Причината е, че според „плана Юнкер“ по този начин се заобикаля администрирането на проекти на ЕС от правителствените администрации на страните членки. Ако общият или националните планове за възстановяване и развитие забуксуват или се окажат фактор в корупцията, много техни начинания ще бъдат прехвърлени в ЕИБ.

Всичко това ще е под вещия надзор на комисаря по „икономика в интерес на хората“. Междувременно именно хората ще стават по-зависими от политическите структури и на Съюза, и на страните членки.

Сервилната държава като победител

За тези, които не знаят, сервилната държава е термин от икономика на политиката и политическата философия, въведен от Хилеър Белок през 2012 година, доразвито от Джон Андерсън в края на Втората световна война и преинтерпретирано през 2009 година от Кенет Минок като ерозия на моралните норми със средствата на демокрацията. Основното в нея е, че когато имаш намерение на направиш нещо, трябва да се наредиш на опашка, за да получиш от правителството или някой с установена от него привилегия разрешение и/или финансиране. Не е задължително това да става по задължение или принуда, достатъчно е просто да има стимули за такъв опортюнизъм и да е вероятно, че „ако не аз, някой друг ще получи субсидия“, облечена лихва или по-ниска цена.

Без да натоварвам читателя с позовавания, ето една равносметка на това как ЕС през „Новото поколение“ и другите „мерки“ и „инструменти“ придобива качествата на сервилна държава.

Посочените в таблицата суми, вероятно почти трилион евро на година, са стимул точно за стопански и политически опортюнизъм.
В ЕС през 2020 година има само четири страни с БВП (изчислен по текущи цени) над един трилион евро. От Европа към тях следва да добавим Великобритания и Русия. Отделно, пак в Европа, има шест страни с БВП над 0.5 трилиона евро. (Сред тях са Швейцария и Турция.) Отделно в ЕС има десет страни членки, чийто БВП е под сумата, която европейската комисия разпределя на година, а в Европа в това положение са 29 страни.
При такъв обем на фискалните и парични стимули е изключено да не се изкривят парите и стимулите пред отделните страни, бизнеси и структури на гражданското общество, включително политически партии (независимо дали управляват или не).
За да се реализира всичко, правителствата на страните членки трябва да бъдат подкупени или с големи спрямо БВП трансфери от ЕС за „възстановяване и устойчивост“ (тук водят Хърватия и България), или с мащабни изкупувания на дълг от ЕЦБ (тук на първо място са Германия, Франция, Италия е Гърция).
Този баланс на големи и малки „бенефициенти“ на ЕС изглежда крайно неустойчив, макар времето на разгръщане на процесите на неопределеност, „бум“ и икономически спад да са трудно предвидими.
Основният икономически ефект тук е този на изтласкването: когато се наредиш на опашка за субсидии и субсидиран кредит, не използваш собствен или достъпен по пазарен начин ресурс. Тъй като не всички могат да бъдат финансирани, инвестициите, които биха се случили при други условия или са отложени, или никога няма да бъдат направени. Този ефект подлежи на изчисление, но засега никой не се е заел да го направи. Всъщност от десетина години насам изчисленията на икономическите последици от регулаторната политика на ЕС са с непрекъснато влошаващо се качество.
Нараства вероятността от създаване на държавни компании и от разрастване на обема обществени (държавни и общински) поръчки – в момента вероятно около 2.7 трилиона евро (които също трябва да бъдат добавени в горната таблица). Както нараства и вероятността от разпространение на добре познатия у нас „Търг на Гордън Тълок“: всички плащат, но печели един, който дори може да не е платил.
Съюзът започва все повече да прилича на политическо тяло, което работи по модела на „Дилемата на затворника“. Съревнованието за привилегии обхваща както политическите водачи, партиите и бюрокрацията, така и гражданите, избирателите, техните организации, включително фирмите. Макар сътрудничеството и размяната на информация да имат някакъв абстрактен смисъл (и ползи), всеки се опитва да живее за сметка на другия или поне да му попречи той да прави същото. Това поведение е рационално, защото всеки очаква другият да се възползва пръв от наложените регламенти и политики. Спонтанността на сътрудничеството и обществения ред намалява, творчеството и инициативата един вид се оказват наказвани, икономиката започва да се възприема като игра с нулев резултат, а „демокрацията“ е решения, налагани отгоре надолу.
Обществените проблеми започват да изглеждат решими единствено с по-добро и наукоподобно държавно управление. (Например може да се предполага, че ЕИБ ще реши повечето проблеми на плановете за възстановяване и устойчивост.) Започват да се налагат донякъде взаимно противоречиви, но много вредни принципи на държавно управление от 1930 години в СССР и Германия– от една страна, „кадрите решават всичко“, а от друга – „незаменими хора няма“. Ограничаването на личната инициатива (частният сектор не е забранен, а само финансиран с пари на данъкоплатците) и нуждата проектите да изглеждат безрискови засилват желанието политиките да бъдат представени като неоспорими научни идеи.

„Държавата“ не вярва на хората, но политиците им обещават безрисково битие

За да се развиват политиките, замисляни на „европейско“ или национално ниво, правителствата в сервилните държавици не трябва да имат и в действителност нямат доверие на хората, да не харесат това, което хората ядат, пият, пушат и всмукват (вижте Индекса на Държавата бавачка), какво и как мислят, говорят, обличат или какво поведение следват.

За да се случва всичко това, от хората се иска да са избиратели, които вярват, че държавата, т.е. управляващите в момента политици, може да им осигури 100-процентно безрисково съществуване в условията на бавно-настъпващ край на света.

През 2020 година тази претенция за грижеща се за всичко политика, партии и правителства очевидно се настани за дълго в обществения, политическия и стопанския живот не само на Европейския съюз.

*Това е допълнен и разширен вариант на статията, публикувана в ИЖ на 2 август т.г. В основата на текста е моя кратка лекция, изнесена по Интернет в Тбилиси на 20 април (в памет на Каха Бендукидзе) и в Стокхолм на 10 юни 2021 година пред Svensk Tidskrift на тема „Непредвидените последици от регулирането: какво е забравено от опита преди 1989 година“.

[i] „Агитация за щастие“ е наименование на изложба в Руския музей на Санкт Петербург на изкуството на СССР от 1930-те до 1950-те години, проведена в началото на 1994 година. На изложбата бяха представени картини, музика, театрални декори и фотографии (обикновено с пояснения и коментар под експонатите) от времето от края на Новата икономическа политика, първите пет-годишни планове, насилствената индустриализация, гладната смърт, разрастването на ГУЛАГ, чистките и преследванията, войната и след-военния период от управлението на Йосиф Сталин. По материалите от изложбата, от които вероятно една трета станаха достояние на широката публика за първи път, също през 1994 г., бе издадена книга (в Германия, Швеция и Русия), която днес е библиографска рядкост и изключително свидетелство на разминаването между живот и пропаганда.

[i] За любителите на история на идеите следва да спомена, че почти всички точки от тази програма се пропагандират и прилагат като политическо спасение през ХХ век и в наши дни, ето пълния текст та тази част от Манифеста на комунистическата партия: „в най-напредналите страни ще могат да бъдат почти навсякъде приложени следните мерки: 1. Експроприация на поземлената собственост и употреба на поземлената рента за покриване на държавните разходи; 2. Висок прогресивен данък; 3. Отмяна на правото на наследство; 4. Конфискация на собствеността на всички емигранти и бунтовници; 5. Централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол; 6. Централизация на целия транспорт в ръцете на държавата; 7. Увеличаване броя на националните фабрики, на средствата за производство, увеличаване и подобрение на обработваемите земи по общ план; 8. Задължителен труд за всички, създаване на индустриални армии, особено за земеделието; 9. Съединение на земеделието с индустрията, мерки за постепенно отстраняване на противоположността между града и селото; 10. Обществено и безплатно възпитание на всички деца. Премахване на фабричния труд за децата в сегашната му форма. Свързване на възпитанието с материалното производство и т.н.“