Из студията на Румен Аврамов, публикувана в Алманах „България 20. век“ през 1999 година.
Както всяко столетие и 20 век е мозайка от променящи се прeдстави за принципите на икономическия живот и стопанската политика. Как и в какви посоки еволюира през това столетие водещата стопанска идеология? На какъв фон се вписват „българските“ идеи за модерност.
Картината на века може да се вмести в поредица от дихотомии, между които се е мятала – често неистово и с ексцесии – господстващата представа за началата на стопанския живот
„Протекционизъм – отвореност“, „държавна намеса – частно начало“, „социално – индивидуално“, „дерегулиране – администриране“ – това са полюсите, които понякога са се налагали безпределно, а в повечето случаи са образувани хибридни конфигурации с превес на една или друга от тях.
На прехода към 20 век икономическият „модерен“ Запад е почивал на няколко основни принципа. Индустриализация, разбирана като мощна вълна на растеж на базисните инфраструктурни отрасли, империализъм, който – въпреки идеологическата натовареност на думата – е съществувал осезаемо като мощна държавна протекция за експанзията на националния капитал.
Финансова свобода на капитала: навън тя е отдушник за пласиране на огромната маса частни спестявания; навътре ражда картелите, предизвиква появата на антимонополното законодателство и създава финансови империи със силно присъствие в „реалния“ сектор.
Накрая, в началото на века се правят първите стъпки на социалното законодателство. Може тази картина да не е принципно различна от очертаната от Ленин, но следва да се направят поне две уговорки по повод на знаменитата му книга. Преди всичко тя е един напълно плагиаторски труд, чиито основни тези (дори и така асоциираният с него термин „империализъм“) могат да се намерят във всеки вестник, а всичко добавено от автора е без стойност, единствено плод на параноичното и болно идеологизирано съзнание.
В края на 20 век либералното начало е проникнало дълбоко и по всичко изглежда – задълго в икономическата идеология. Основополагащите ценности са индивидуализъм, простор за частната инициатива, отвореност, консерватизъм във водене на държавните финанси.
Официалният език не допуска отклонения от „похвалните слова“ за пазара, частната инициатива и свободната търговия. Дерегулирането е задължителен компонент на всяка допустима от световната финансова общност икономическа програма. Същото се отнася и за декларираното съобразяване със социалните измерения на стопанската политика.
Съжителството на държавата и частния сектор вече не прилича на простата и грубовата протекция от началото на века. Зад всеобщия либерален дискурс прозира една градена с времето колосална инфраструктура на държавно санкционирани правила, приела непознатите доскоро форми на наднационална бюрократична машина на Европейския съюз и други международни организации. Всичко, което има да се случва в плоскостта на конкуренцията между частните капитали, се случва в железните рамки на процедурите, очертани от тази бюрокрация.
Но и в традиционното, най-одържавените развити икономики остават периметър на недосегаемост за частните стопански субекти и на privacy (този термин няма точен превод, б.а). Държавата може да деформира финансовите потоци, да разширява полетата си на непосредствено действие, да свръхрегулира, но мярката и мащабът на всичко в икономиката, филтърът, през който се пречупва оценката на едно или друго събитие в пазарния свят, остава частният интерес.
Представите за икономическата модерност в 20 век преминаха през крайностите на вибрираща тетива. Столетието помни различни увлечения.
„Каноничният“ икономически ред след края на Първата световна война беше написан на Брюкселската през 1920 и Генузианската – 1922 година, конференции, които очертаха идеологически либерална и финансова консервативна стратегия за възстановяване.
Въпреки че най-острите глобални икономически проблеми през този период бяха репарационните и междусъюзническите дългове, водещите страни намериха решения в либерален ключ, „кодифициран“ във Финансовия комитет на Обществото на народите и подсилено от мащабното движение на капитала през втората половина на 20-те години.
Махалото се премести с Голямата депресия с всички нюанси на интервенционизма на държавите от началото на 30-те години. Спектърът им започна от мекия вариант на Рузвелтовия new deal и завършва с тоталитарния модел в Германия и СССР.
След войната инерцията на интeрвенционизма продължи, като той беше политически подвързан от различните версии на Кейнсианството, дало основите на стопанската политика през 50-тe и 60-те години.
Навият голям поврат настъпи през десетилетието на 70-те с петролната криза и стагфлацията в Западния свят. Преди да дойдат медиатично лансираните Татчеристка и Рейгънова „революции“, почвата бе подготвена от по-дискретния и по-ефективен обрат в паричната политика на федералния резерв от края на 1979 година. Инфлацията, свързана с разточителството и приспиващите нагласи на следвоенната „социална държава“ беше ясно означена като основна дестабилизираща сила, с която следва да се бори всяка заслужаваща доверие икономическа програма. Йерархията в целите на стопанската политика бе еднозначно подчинена на този приоритет. Кейнсианството се превърна в маргинална теория, която отстъпи място на либерални и неинтервенционистки виждания. Те дамгосаха и всички леви течения на Запад, като направиха непроизносими предишните им популиски и „меко – марксистки догми“.
Общоприетите днес средства за постигане на антиинфлационната цел включват преди всичко „ структурни реформи“, насочени към разчистване на периметъра, ясно очертаване на правилата на пазарите и на конкуренцията на националната и световната икономика. Западът е изправен пред промени, които изглеждат радикални на фона на улегналите му стандарти и поради необходимостта да бъдат ревизирани – при неизбежна съпротива – вече отвоювани регалии.
В началото на 90-те години новата парадигма бе отчетливо формулирана и приета за основа на стопанската политика в развитите страни. В термините на така наречения Вашингтонски консенсус тя бе поднесена като основна доктрина за икономиките в преход от Източна Европа.
