fbpx

Продължаваме да четем анализите на Румен Аврамов за „комуналния“ български 20 век

Антипод на идеологията на комуналността е идеологията на индивидуализма. Индивидуализмът често се свързва с българския национален характер и ударението, което поставя върху комуналните принципи в нашата икономическа действителност може да изглежда донякъде парадоксално.

Всъщност, парадокс не съществува. Радикалният „български индивидуализъм“ по-скоро е повърхностна черта на битовата народопсихология, отколкото стопански принцип. Той се свежда до отхвърлянето на всякакви авторитети, до максимата „войници няма, а всички са генерали“, до търсене на решения със собствени сили, до егоизъм и овълчване, до дълбоко недоверие у институциите и механизмите на пазара, до вяра единствено в осезаемата лична връзка. Тази позиция няма нищо общо с една дълбоко осмислена стопанска философия. Отричането на държавата не става на основата на либералния индивидуалистичен мироглед, която е идейната основа на капитализма в класическия му тип. В България институциите никога не са постигали студената деперсонификация и отдалеченост, която има в протестантската традиция. Българският „индивидуализъм“ е само друга форма на стихийната примитивност и неорганизираност на социума. Той не е нещо повече от отражения на житейската философия на селянина, тоест на основния социален типаж на обществото през 6-7 десетилетия на 20 века.

Обречеността на индивидуализма като мирогледна поция в България е установена още в края на миналия век от д-р Кръстев, който долавя изначалното безсилие на либералното начало в страната.

„В нито един конфликт, откакто България съществува и до днес – личността не е бивала победителка над държавата. И не само отделната личност, но и никоя група лица, никоя кооперация. Ние имаме наистина институциите на най-напредналите държави на 19 век, но нашите идеи за държавата са от 15 и 16 век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидиума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопоставя организирана колективна самозащита?“

У нас „индивидуализмът“ защитава спонтанно държавата, но той никога не се отказва да вземе и да иска от нея и да й прехвърли отговорности и рискове. Когато индивидът не може да се противопостави на държавата в открит сблъсък, той избира перфидната позиция да я завладее отвътре, тоест да я обсеби. Това е философията на българския капитализъм. Ето защо в идеен план силните гласове в полза на безкомпромисно последователни и открито защитавани пазарни ценности остават единици.

Отново д-р Кръстев пръв е прозрял, че след Освобожденито както в средата, в която се ражда, така и попрището, на което се раелизира българската интелигенция е държавата. Първото й поколение е „почти и цяло погълнато от правителствената машина. Следващото е родено от образователна система, която непосредствено след Освобождението напълно е одържавена – цената на масовото просвещение е превръщането на образованието в официална дейност на правителството с всичко което това означава за българското свободомислие. Оттам-нататък в страната се образува нова интелигенция, но благодарение на особените обществено-политически условия, които придружават нейното нарастване и развитие, тя и досега носи печата на своето изкуствено – чиновническо, произхождение и не представлява колко-годе самостоятелен обществен слой. Тя е или пряко отразява част от бюрокрацията на българската държава и се губи в нея, или се върти около нея, като около своя ос, тегне към нея, като към единствен извор на живот и творческа дейност.“

Независимо от превратностите на 20 век към този портрет не може да се прибави нищо съществено. Той е валиден, както през „първия български капитализъм“, когато върховната цел на най-изявените български творци е да получат държавна служба и пенсия. Нека споменем колективната петиция на артистите на Народния театър да им се даде статут на държавни чиновници веднага след създаването на тази институция. Или да припомним по-личното искане на Йордан Йовков да постъпи на държавна служба, за което си спомня Атанас Буров. Може да се приведе изразителната статистика на 30-те години, според която 70 % от заетите в „свободни“ професии всъщност получават дохода си от публично-правни дела, тоест пряко или косвено от държавата. През годините на комунизма преплитането между държавата и интелигенцията беше грубо доведено до съвършенство. А при днешното повторно раждане на капитализма в България, тази симбиоза придоби по-перверзни и изтънчени форми.

В националния обществен дебат по-структурирани, дълбоки и осмислени позиции в подкрепа на пазарната икономика са идвали като правило от част от академичната общност. Но от една страна интинският консенсус в това отношение никога не е постигнат. Академичният естаблишмънт открито е изповядвал чисто етатични възгледи и осигурявал апологетика на държавата в общественото пространство. Етатеизмът дори е бил обект на национална гордост:

„Нашата уникална строго държавна система на кредита е създадена съобразно нашия народен бит. Защо да сменяме нещо, които работи?“ От друга страна много от видните „либерали“ са се превръщали в „ренегати“ в момента, в който са влизали във властта. Типичен е примерът на Александър Цанков, който оставя еднакво силни следи и като профер по политическа икономия и като премиер на България, въвел най-драконовски регулативни мерки. На пръсти се броят представители на елита, които да могат да се идентифицират с една последователна „пазарна“ стопанска философия и практика. И за да се посочат все пак няколко имена бих избрал тези на икономиста Стоян Бочев, юриста Й. Фаденхехт и само в отделни моменти политиците Владимир Моллов и Андрей Ляпчев.

През 30-те години след преврата през 1934 година цялата официална пропаганда се настроява на вълната на колективизма, централизма и етатеистката идеология. В съзвучие с европейските тоталитарни идеологеми индивидиумът се представя като упадъчна и архаична ценност. В списанието на Българското икономическо дружество се появяват статии с открито германски инспирации, непредставляващи нищо повече от компилация на „новата“ икономическа теория. Идеята за създаване на Висш стопански съвет и за планово стопанство печелят позиции. Политическата практика налага непартийния модел, който впрочем винаги е имал сериозна поддръжка в България и се е подхранвал с компрометирането на политическите партии: и 9 юни 23 година, и 19 май 34-та са посрещнати с всеобщо облекчение след ексцесиите и партийните режими. През тези години масовото съзнанание „меко“ привиква и се подготвя за това което ще се случи десетилетие по-късно.

Накрая, ако се обърнем към клишетата на общественото мнение, ще установим, че в него традиционно и здраво са загнездени стереотипите на неприязън към „частника“. След 1989 този факт беше лесно обясним. По-малко известно е, че същите нагласи са присъствали силно и преди 1944 г. В масовите представи частният капитал е по презумпция безотговорен и носител на разрушително начало. „Огледалното“ твърдение е, че държавата по дефиниция е по-отговорна и е защитник на обществения интерес“. Печалбата се демонизира, а търсенето на нейни заместители „като социални цели“ или ценностите на „развитието“ се приемат като напълно легитимни.

Тези настроения са намирали политически израз и подкрепа всеки път, когато се решава съдбата на важна институция или когато е трябвало да се прояви отношение към капитала. Те приемат завършен вид в дълбоко вкоренения скептицизъм към акционерните форми. Българинът никога не е вярвал истински във възможността образувани на капиталова основа дружества да не бъдат манипулирани. Акционерното начало в най-добрия случай се е приемало по принцип, но не и в нашия конкретен битов и политически контекст, където всякаква почтеност и равнопоставена игра и феърплей се изключват априори. В битката между акционерния (предполагащ фундаментално неравенство) и кооперативния принцип (предполагащ комунална егалитарност) победата на втория е била предопределена.

Зад всички тези настроения има – както се казваше някога – обективна основа. Образът, който частният капитал е излъчвал трудно подлежи на идеализиране. Той е просто неизползваем за показни дидактически цели. Симбиозата с политиката, честите и повсеместни скандали, клановите борби, опитите да се завземат позиции със силови средства са неотменна част от обществения ни живот, където не е преставала да се води икономическа гражданска война.

Негативни „аргументи“ са се трупали и по друга линия. Икономически успешни в България са били главно режими, култивиращи (доколкото това е възможно) в нашите условия образа на силната ръка. Повечето от тях са стъпвали на декларирана антипартийна платформа. Стамболов, Цанков, Ляпчев, Кьосеиванов са премиери, при които е постигнат относително най-голям просперитет и растеж. През силните години на комунистическия режим тази връзка е очевидна. А седемте изгубени години на прехода, когато усещането за държава беше изчезнало, доведоха до парадокса като основен признак за напредък към модерен либерален капитализъм да се приеме засилването на държавата. Мерата между либерализма и крайната слободия, между консервативно затягане и краен деспотизъм в България винаги е била трудно различима.




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"