20 век беше столетие, през което се смениха едва ли не толкова световни парични системи, колкото през цялата предшестваща монетарна история.
Векът започва с биметализъм и златен стандарт, видя краха на този стандарт под тежестта на непосилен държавен дълг, премина през модифицираните форми на първоначалния златен монометализъм, преживя колапс и на тази хибридна (Бретънуудска) система, известно време се движеше във водите на напълно свободно плаващите курсове, за да завърши с две полярни тенденции: свободно плаване между трите основни резервни валути и поява на нова валута (еврото), която в принципите на организацията на Еврозоната ни връща към някои от фундаментите на златния стандарт.
Емисионните институти от началото на века представляваха по правило частни банки. В последствие редица от тях преминаха към национализация, за да се превърнат след Втората световна война в съвременните централни банки. През цялото столетие основен проблем пред централното банкиране беше проблемът за независимостта на паричната власт спряво фискалната. Въпросът беше решен по различен начин в отделните страни, като в края на 20 век, най-общоприетите принципи на икономическата теория са два: за необходимостта от максимална автономия на емисионната институция и за консервативна фискална политика.
На този фон българската парична система – подобно на всичко останало в икономиката – следваше общия тренд с известно закъснение и видоизменения, понякога стигащи до неузнаваемост.
Опасностите от намеса в емисионната дейност бяха рано и ясно разбрани. Но ако в повечето улегнали страни тази опасност се е свързвала с намесата на фиска в паричното обращение, то в България веднага след освобождението страховете се насочват към частните и груповите интереси. Не че у нас не се е схващал рискът от подчиняване емисията на целите на правителството. Но в скалата на доверие държавата е стояла много по-високо от частния капитал, което обяснява защо още от времето на Петко Каравелов (80-те години на 19 век) защитната стена е била насочена не срещу нейните посегателства, а срещу тези на частните интереси.
Така държавата трябваше да пази емисионната банка от самата себе си. Поради презумпцията, че само по този начин ще успее да защити емисията от другото по-голямо зло, което в очите на българското общество представлява частният капитал. Естествено подобен баланс е невъзможен. Изкушението и възможността да се източва централната банка винаги са били налице и никое правителство не се е отказвало доброволно от тях. За паричната системата това е водело до дестабилизация, до трудности от въвеждането на пълноценен златен стандрарт, а при екстремални случаи – до хиперинфлация.
Когато през 1928 година, под натиска на Общността на народите (ОН), България е принудена да промени институционалните рамки на паричната си власт, в страната се надига един от най-драматичните публични дебати по въпроса на икономическата политика. В него се проявяват всички демони на българския стопански живот – от частния капитал, от акционерния принцип и от чуждите инвеститори. Идеята за осигуряване на независимост на БНБ чрез превръщането й в частна акционерна банка се приема на нож. Подобна идея вече е била лансирана неколкократно в края на 19 век, но винаги категорично е била отхвърляна от управляващите.
Мотивите на тази яростна съпротива – след 50 годишно съществуване на БНБ – вече не са така абстрактни, както при Петко Каравелов. Сред защитниците на държавната емисионна банка безспорно е имало хора, продължаващи да са подвластни на идеологически клишета и заслепения. Но БНБ вече е натрупала достатъчно продължителна история, където е изписано – видно за всички и конкретно – как тази институция е била подчинявана на политическата власт и чрез нея на частни интереси. Последиците от това обладаване са били общоизвестни, за да бъдат просто подминати. Няма съмнение, че въпреки идеологическата си обвивка, битката от 1928 година е цинична и с ясното разбиране, че загубата на БНБ от държавата означава осезаема загуба на власт.
Поставено между външния натиск, скандализираното вътрешно обществено мнение и политическата класа, правителството проявява чудеса от изобретателност, като отлага решението за превръщането на БНБ в акционерна банка. Лицемерната презумпция, че държавата е безпристрастен арбитър и пазител на обещствения интерес, остава формално непокътната, макар и да беше напълно ясно, че самата държава е плячка на групови и политически интереси. Така бе „оправдана“ установилата се практика, според която по-приемливо е не да отстъпиш (или да продадеш) държавен капитал на стабилен частен инвеститор, а да предоставиш на „ротационен принцип“ държавното имущество, в случая БНБ, на сменящите се в управлението на страната политически кланове.
Реформирането на БНБ съгласно плана на ОН така и не достигна до превръщането й в частна акционерна банка. Останалите реформи на емисионната дейност, искани от ОН, бяха осъществени, като БНБ се превърна в „банка на банките“, тоест в институция, която следи преди всичко ликвидността на банковата система и осигурява достатъчна ликвидност на собствените си активи, гарантираща паричната емисия и конвертируемостта на лева в златни девизии.
През 1928 г. България формално затвори един цикъл в развитието на паричната система, започнала в началото на века.
След многобройни трудности, след епична борба с ажиото и след преодоляване на по-несъвършения биметализъм, през 1908-1912 година стана възможно за кратък период осигуряване на пълноценен монометален златен стандарт. В началото на войната „временно“ бе прекъсната конвертируемостта на банкнотите в злато, но това се оказа окончателният край на класическия златен стандарт в България. През военните години паричната система премина изцяло към принципа на декретния стандарт, при който връзката със златото изчезва, а курсът на банкнотите се определя изцяло от търсенето им и предлагането на пазара. При положение, че държавата използваше до дъно ресурса на емисията за покриване на огромните си дефицити, естествено бе курсът да стане главоломен.
В края на войната и през първите следвоенни години стойността на лева (фактическото златно покритие на банкнотите) бе паднала 27 пъти спрямо равнището от 1912 година.
През месец декември 1923 г. бе постигнато фактическо стабилизиране на лева спрямо долара при курс 139 лв. за 1 долар. Доларът е единствената в този момент конвертируема в злато валута в света. Преобладаващото схващане тогава бе, че държавите постепенно ще се върнат към златния стандарт. Според очакваната схема всяка страна трябваше да мине през стабилизация на валутата си, след което да обяви формалното връщане към конвертируемостта (златен стандарт).
Англия първа завърши такъв преход през 1925-та, но както се оказа по-късно тази продиктувана до голяма степен от престижни съображения стъпка бе капитална грешка, довела до надценяване на лирата и до девалвацията й през 1931 година.
В общи линии България следваше посочената схема. След като илюзиите за връщане към предвоенния златен стандарт изчезнаха, оставаше да се осъществи преходът де факто – де юре. Икономическата стратегия на страната се ориентира към възстановяване конвертируемостта в злато при новите дадености. За целта българските правителства първо пристъпиха към макроикономическа стабилизация, продължила пет години 1923-28. Курсът на лева бе стабилизиран, а с двата стабилизационни заеми 26 и 28 година бе подготвена и почвата за връщане към конвертируемост в злато. За целта балансите на БНБ бяха санирани, а резервите й значително увеличени. Засилването на автономията й, както и забраната да кредитира пряко правителството се смятаха за истински гаранции за крайния успех на стабилизационната политика.
Заемът от 1928 година се оказа изключително важно, но и крайно двусмислено събитие в българската стопанска историа. От една страна той бе успех, доколкото създаде условия за действително финансово оздравяване на страната. Но от друга страна, заемът подкопа собствените устои на успеха по два начина. Веднъж като „изсипа“ пари в незрелите финансови структури на българската икономика, които не бяха готови да погълнат тези ресурси по никакъв друг начин, освен чрез кредитна инфлация и съмнително свръхзадлъжняване. С това бе подготвена почвата за по-болезнения крах при последвалата депресия. Вторият път – като отвори икономиката за краткосрочни чужди инвестиции, които я направиха по-уязвима за външните шокове – опасност, която се почувства с пълна сила в началото на депресията.
България така и не успя да се върне пълноценно към конвертируемостта на лева, доколкото в приетия през юни 1929 година закон този принцип бе съществено стеснен. Първите признаци на световната криза вече се чувстваха и страната не можеше да си позволи (не се и реши) да върне в пълен обем златния стандарт, което би застрашило допълнително вече топящите се резерви на БНБ. „Чудото“ на стабилизацията бе просъществувало само една година.
***
Из студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“
