Скоро ще ни „приемат“, в еврозоната и навсякъде. Настъпил е моментът да формулираме по-пълноценна национална цел
Странен национален идеал имаме българите: още от средата на XIX век най-съкровеното ни желание е да бъдем като другите европейски народи. Това обяснява защо отдаваме толкова голямо значение на това да ни „приемат“: дотук в НАТО, Европейския съюз и Шенгенската зона, надяваме се скоро и в еврозоната и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Всичките тези членства, разбира се, са важни и полезни, но те не могат да решат вътрешните икономически, социални и духовни проблеми.
Графика 1 онагледява това. Тя сравнява структурата на българския износ през 2007, годината на приемането ни в ЕС, и 2023 г., откогато са най-новите данни на ООН.
Виждаме, че делът в износа на първичните ресурси и на леко преработените суровини се запазва почти без изменение: 45.6% през 2007 г., 42.9% през 2023 г. Суровият износ, тази национална стопанска беда, продължава да доминира.
Най-изразените промени за разглеждания 16-годишен период са чувствителният спад на нискотехнологичния износ (текстил, облекла и обувки) и засилването на ролята на износа на средно технологично ниво, главно на различни „инженерни продукти“. По-детайлният анализ обаче показва, че независимо от общия ръст на износа на средно ниво, българската икономика не разполага със сектор-шампион, който да структурира националното стопанство. Малко повече тук, малко повече там. Няма производства от глобално значение, които да формират гръбнака на националната икономика.
По отношение на високотехнологичния износ, който е мечта на всяка догонваща страна, някакъв напредък има: от 7 на 10 процента, или 3 процентни пункта в рамките на 16 години. Той се дължи основно на износа на лекарствени продукти и оръжия.
Къде отидоха другите от СИВ?
Нещата изглеждат още по-неприятно, ако се съпоставим с другите страни от бившия соц-лагер. Високотехнологичният износ в Чехия и Унгария е 25-30%, в Хърватия и Естония е 12-15%. В Румъния високотехнологичният износ е около 10%, т.е. колкото у нас, но за сметка на това румънската икономика залага двойно по-малко от българската на износ на суровини и разчита на износ на продукти на средно технологично ниво.
Тези сравнения са важни сами по себе си, но тук ги ползвам само за илюстрация: членството на България в ЕС меко казано не доведе до чудо в икономиката. Да, то бе благоприятно в много направления и без него вероятно щяхме да сме много по-зле. Но заради липсата на държавна политика за икономическо развитие България пропиля потенциал. Добрите неща в икономиката не се случват автоматично. България остави икономиката си в невидими ръце и затова днес отчита главоломни успехи в износа на… суровини.
ЕС не направи чудо в България, чудо няма да сътвори и членство в еврозоната.
Какво да очакваме от еврозоната?
По ред вътрешни и външни причини, последиците от преминаването на България към общата валута е трудно да се оценят. Един от важните ефекти е, че в банките ще се освободят значителни средства, които сега стоят като задължителни резерви в БНБ. Дори само половината от тези пари да останат в България, това означава допълнителен капитал от примерно 10 млрд. лв., който при подходящи политики може да се превърне в производствени инвестиции. А може да захрани и страховит имотен балон.
Но по-важно от това е, че паричната рестрикция на валутния борд, който драстично ограничава количеството на парите в обращение (около 30 млрд. лв. при близо 80 млрд. лв. активи на БНБ) ще се преустанови. Това обещава бързо изравняване на цени и заплати на вътрешния пазар – тоест, по-високи доходи, но и инфлация.
Вероятно в този процес на ускорена конвергенция ще станем свидетели на изблици на социално недоволство. Ако България издържи в институционален план, има вероятност чувствително да забогатеем в средносрочен период.
За съжаление, това означава и ръст на задлъжнялостта – частна и публична. Тоест, цената на това да станем по-богати като държава е нарастване на дълговата тежест. Това не е странно: парите в природата си са пасив, дълг. На радетелите за „българския“ лев тук ще напомня, че ако се откажем от скорошно въвеждане на еврото, няма да можем да поддържаме бюджетните дефицити от последните години. Без евро ни очаква рязко затягане на коланите. Дали анти-евро-националистите са готови да платят политическата цена на това да намалят пенсии и минимални заплати примерно с 50%?
Огледалният ефект е, че ако българските работодатели след въвеждане на еврото упорстват да запазят експортните си предимства с по-ниски разходи за заплати и данъчни облекчения, социалните сътресения няма да закъснеят.
Голяма цел за велик народ
Независимо че е представяно за такава, членството в еврозоната не може да е национална цел. То е инструмент, важна стъпка напред, нормализиращ акт (предвид това, че ще сложи край на вредния валутен борд) – но от една национална цел очакваме повече. Обръщаме толкова внимание на предстоящото въвеждане на еврото единствено заради служещите на Русия националистически изстъпления и националния комплекс да бъдем като другите.
България се нуждае от по-голяма и смислена цел, отколкото членство в еврозоната. Такава цел може да е например изграждането на пълноценно национално стопанство или чувствително повишаване на образователното ниво на населението (всъщност тези две цели вървят ръка за ръка). Достойни национални цели може да са преодоляване на демографската криза, повдигане на общото технологично ниво на стопанството, добро обществено здраве с висока продължителност на живота, държава с чиста среда и запазена природа или пък глобално лидерство в културата и спорта.
Членството на България в еврозоната ще отключи важни нормализиращи процеси: като цяло благоприятни, макар и не само положителни. Но след като България въведе общата валута, още по-ясно ще изпъкне нуждата от позитивно послание, от позитивна цел, към която да се стремим като нация. Ще са нужни нови политически платформи и нови политически субекти, които да ги формулират и осъществяват.
В този ред на мисли, мнозина си задават въпроса защо т.нар. демократична общност в България дотук не успя да привлече достатъчна маса от поддръжници, за да поеме категорично управлението на страната. Част от отговора се крие в превръщането на борбата с корупцията във водещо политическо послание. Да се бориш с корупцията е като да се стремиш към еврозоната, или да воюваш с глобалното затопляне: важно е, но е безлично. Партията, която състави достоверна програма за разкриване на качествени работни места или за по-добро обществено здраве ще се радва на по-голям успех.
Еврозоната не е за слабаци
Щом веднъж сме в еврозоната ще ни се наложи да се сравняваме с най-добрите. Графики 3 и 4 показват общата зависимост между първоначално равнище на богатство и ръст на БВП в регионите за планиране в ЕС през последните 15 години (на графика 3 са показани регионите в страните, които са запазили националните си валути, а на графика 4 – тези, които ползват евро). Статистическият анализ сочи, че по-бедните региони растат повече, когато са извън еврозоната; еврозоната носи ползи най-вече за богатите региони.
Българският случай вероятно ще е различен и много по-благоприятен от средния, защото членство в еврозоната ще ни освободи от оковите на валутния борд, запазвайки паричната стабилност. Но големият въпрос остава: накъде след еврозоната?
Какво ще правим, след като вече са ни приели навсякъде? Ще продължим ли да насочваме националната енергия към постигането на средства, а не цели? Безкрайно по-добре би било да формулираме положителен национален идеал: не просто да сме „като другите“, а да постигнем висок стандарт на живот на едно здраво и образовано население.
