- Постановка
Неочаквано и изненадващо, у нас напоследък стана модно да се говори за корупция. Очите на управленския ни елит са обърнати примирено и умоляващо към ЕС в очакване на тлъста парична порция (по линия на Национален план за възстановяване и устойчивост), а ЕС (за проклетия!) изисква работещо антикорупционно законодателство и реално функциониращ национален орган за установяване и санкциониране на действащи корупционни практики в национален мащаб. И сякаш изведнаж се установява, че официално номинираният антикорупционен орган се оказва безплодна структура, която се раздира от вътрешни и външни корупционни противоречия и не е в състояние да функционира нормално. И както традиционно най-лесно се решават подобен тип проблеми във висшата ни управленска практика, възприема се универсално решение – разпускане на съществуващия орган като безплодно образувание и се формира ново образувание с нови номинирани лица, но (най-вероятно) не по-малко безплодно.
Подобен тип проблеми и техните възможни решения не са новост за нашата управленска практика, но новото в случая е предстоящото ни включване към еврозоната. Логично възникващият въпрос е дали и доколко описаният по-горе проблем има отношение към включването на страната ни в еврозоната.
В настоящата бележка се прави опит за оценка на реалностите, свързани с приемането на страни-членки на ЕС от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в еврозоната, по отношение равнището на корупция.
В световната практика са известни и приети периодичните оценки на специализираната международна организация Transperancy International за равнището на корупция в отделни страни по целия свят. Оценката е означавана като Corrution Perceptions Index (CPI) и е в границите 0 ÷ 100. Долната граница (0) съответства на изцяло корумпирано управление, а горната граница (100) – на напълно некорумпирано управление.
- Поглед назад
И по отношение на корупцията България отново заема опашкарска позиция в ЕС. CPI оценките за България варират в рамките на 41÷43 през последните десетина години и те са едни от най-ниските в ЕС[1]. Логичен въпрос, който виси със страшна сила, е какво е правила през последните десетина и повече години Комисията за противодействие на корупцията и нейните разновидности при условие, че оценката на корупционното равнище у нас остава непоклатимо? До 2021 г. включително България поддържа твърдо последната позиция в ЕС по степен на корупция, а от 2022 г. насам е изпреварена като най-корумпирана държава в ЕС от Унгария (по време на управлението с премиер В.Орбан).
От гледна точка на поставената конкретна цел е интересно да се проследи каква е била степента на корупция по оценките на Transperancy International за страните-членки на ЕС от ЦИЕ, които са вече членове на еврозоната, непосредствено в годината преди включване към еврозоната.
На Фигура 1 може да се видят тези оценки за осем страни от ЦИЕ, които са членки на еврозоната, в годината преди включването им към емрозоната. Последните данни на Transperancy International са за 2024 г. На Фигура 1 е представена и България (2024 г.), както и средноаритметичната непретеглена оценка за еврозоната 1също за 2024 г.). За сравнение може да се проследи и традиционно най-добре представящата се страна в ЕС по отношение на минимална корупция – Дания, която е водеща не само в ЕС, но и в света.
България е в най-незавидно положение.
Оценката на равнището на корупция не се включва официално в т.нар. Маастрихтски критерии за включване в еврозоната, но безусловно има отношение към успешното и плодотворно членство на страната в еврозоната.
- Корупционни спирачки
Високото равнище на корупция и неудовлетворителните изгледи за неговото ограничаване и подтискане отблъскват инвеститорите – не само чуждестранните. Нашата страна има горчив опит в това отношение – да си припомним изявлението на френския посланик у нас г-н Ксавие Лапер дьо Кабан през 2014 г., който посочи съществуването на „гнили ябълки” в българската правосъдна система по повод на неправомерни решения на съда за обявяване в несъстоятелност на две дъщерни фирми у нас на френската група „Белведере” и отстраняване на тяхното ръководство.
Местните инвеститори познават, отчитат и се съобразяват със съществуващите и действащи корупционни практики и нерядко се въздържат от местни инвестиции за сметка на износ на капитали. В съответствие със статистиката на платежния баланс през последните пет години (2020-2024 г.) нетното изтичане на местен капитал в чужбина се оценява средногодишно на близо 8 млрд.EUR при условие, че средногодишните инвестиции (Бруто образуване на основен капитал) са под 15 млрд.EUR.
Равнището на корупция въздейства и върху процеса на инвестиционно подпомагане на вътрешното икономическо развитие по линия на специализираните фондове на ЕС.
Ниското равнище на инвестиционна активност в страната[2] забавя своевременното технологично обновление на местното производство, което се натрупва като ефект и подтиска конкурентоспособността на производството. Износът на стоки от страната бележи устойчив тренд на свиване през последните две години (2022-2024 г., с повече от 9%!), като износът на потребителски стоки намалява с 15%, а на суровини и материали – с 8%! Същевременно вносът на потребителски стоки нараства с 9%! Посочената негативна динамика кореспондира с действащите неотменни корупционни практики и ограничава икономическия просперитет, респ. намалява скоростта на реална конвергенция към европейските структури.
Включването към еврозоната ще премахне всички явни и неявни ограничения за свободно презгранично движение на стоки и капитали, така че вероятността за засилване на посочените негативни тенденции при активното съдействие на корупционните практики не е за подценяване.
- Заключение
Наивно е да се мисли, че включването ни към еврозоната едва ли не с магическа пръчка ще оправи всичките ни неуредици. Много по-вероятно е актът на включване към еврозоната да подсили съществуващите несъответствия и да открои с по-голяма сила необходимостта от прокарването на реални и действащи структурни реформи. Страната ни ще трябва да премине през болезнена социално-икономическа адаптация, а изкуството на адекватното управление на страната ще трябва да тушира по всевъзможни начини възникващите социално-икономически напрежения.
Страната ни пропилява значително време в имитиране на ефективно пълноценно макроикономическо управление, отлагане и отказ от приемането на решителни управленски мерки и задоволяване със силови и формални мимикрии.
Недооценката на реалностите винаги води до „изненадващи“ развития!
