Естонският урок по повод политическата икономия на нотариалния печат
Публикуваме анализа на Павел Иванов[1] с разрешение на автора…
Повод за този текст е публикация в седмичника „Капитал“ [2], която отново извади на повърхността един въпрос, изглеждащ на пръв поглед технически, но всъщност е дълбоко институционален.
И този въпрос е защо в една европейска страна прехвърлянето на собственост върху автомобил може да бъде уредено дигитално, а в друга продължава да минава през задължително частно посредничество, представяно като естествена форма на правна сигурност. Тъкмо в подобни на пръв поглед обикновени процедури често се вижда най-ясно политическата икономия на регулирането.
Дигитални кодове срещу удобни кожени столове
В България продажбата на автомобил минава през нотариус. Не през цифров регистър, не през бърза административна услуга и не през директен договор между страните, а през задължително частно посредничество, облечено в публична функция. Това отдавна не е просто правна техника. Това е институционален избор, който прехвърля време, разходи и зависимост към гражданите, но преди всичко осигурява гарантиран доход на ограничена професионална група. Там, където една модерна и мислеща за хората държава би следвало да елиминира излишното посредничество, българският модел го е превърнал в задължителен вход.
В Естония прехвърлянето на собственост върху автомобил се извършва чрез дигитална услуга. Вместо тежка процедура и задължителен посредник, там действа електронен механизъм, основан на цифрово удостоверяване. С други думи, сигурността на стопанския оборот се постига чрез дигитално доверие, а не чрез нотариално посредничество.
Контрастът е твърде ясен, за да бъде обяснен с техническо изоставане. Тук не става дума за липса на възможност, а за различна институционална подредба. Едната система е организирана така, че да пести обществени ресурси. Другата е устроена така, че да ги преразпределя през правно задължителна форма към определена група. Именно тук въпросът престава да бъде административен и става политико-икономически.
Политическата икономия на нотариалната рента
В икономическата теория анализът на процесите на регулиране постепенно се измества от въпроса дали държавната намеса е желателна към въпроса при какви стимули и в чия полза реално се формира тя. Регулирането не е осмисляно само като коректив на пазарни несъвършенства, а се разглежда като институционална среда, в която могат да се създават и защитават ренти, тоест доход, произтичащ от регулаторно създадено предимство за определени групи.
В български условия режимът на нотариалната дейност е показателен пример за такава институционално създадена рента. В България държавата едновременно ограничава достъпа до професията на нотариуса, възлага публична функция на частни лица и създава задължително търсене на услуга. Нотариалната заверка на сделките с моторни превозни средства е необходим елемент на прехвърляне на собственост, което прави нотариуса задължителен вход към разпореждането със собствен автомобил. Тази комбинация превръща нотариалната дейност в привилегирована позиция, чиято стойност не произтича от по-висока пазарна ефективност, а от нормативно закрепено икономическо предимство – рента.
Мансър Олсън и удобството на малката група[3]
Критично важна точка за разбиране на тези привилегии е логиката на Мансър Олсън[4]. Той показва, че големите групи трудно се организират в защита на общ интерес, докато малките групи с ясна и концентрирана изгода имат много по-силен стимул за координирано действие. Както отбелязва Олсън, „ако членовете на една голяма група рационално се стремят да максимизират личното си благосъстояние, те няма да действат за постигане на общите цели на групата, освен ако не съществува принуда, която да ги задължи да го направят, или ако не им бъде предложен отделен стимул“. Оттук следва и неговата кратка формулировка, че „накратко, колкото по-голяма е групата, толкова по-малко тя ще успява да защитава своите общи интереси“.
Нотариалният режим се вписва почти учебникарски в тази логика. Ползите са концентрирани в малка професионална общност. Разходите са разпръснати между огромен брой граждани, които плащат такси, губят време и приемат процедурата като нещо досадно, но уж неизбежно. Точно тази асиметрия прави режима устойчив. Малката група има ясен мотив да го защитава. Голямата група има смътен мотив да негодува, но не и достатъчен стимул да се организира. Затова наблюдението на Олсън, че „често сравнително малка група или индустрия успява да получи митническа защита или данъчно предимство за сметка на милиони потребители или данъкоплатци“ звучи в българския случай не като теория, а като административна практика. Само че тук не става дума за мито, а за задължителен вход към разпореждането със собствения автомобил на гражданина.
Гордън Тълок и защо рентата не е безплатен обяд
Гордън Тълок[5] добавя още едно измерение към тази картина, а именно измерението на разходите, което често остава невидимо, докато институционалният часовник продължава да тиктака. Проблемът, според него, не е само в държавно създаденото икономическо предимство, а в това, че възможността за подобно преразпределение насочва ресурси към борба за неговото придобиване или възпрепятстване. Както той подчертава, „проблемът при трансферите на доход не е, че те пряко причиняват загуби на благосъстояние, а че карат хората да използват ресурси в опити да получат или да предотвратят такива трансфери“ [6].
Това е същинската логика на рентотърсенето, на английски терминът е „rent-seeking” и обозначава стремеж към обществени привилегии, създадени по политически начин и изместващи нормалният икономически мотив – търсенето на печалба.
Щом веднъж съществува институционална възможност за стабилна рента, започва и борбата за нея. Ресурси се влагат не за създаване на ново богатство, а за защита на вече закрепено предимство. По думите на Тълок тези разходи „са изцяло разхищаване от гледна точка на обществото като цяло; те се правят не за увеличаване на богатството, а в опити да се прехвърли или да се възпрепятства прехвърляне на богатство“.
Джордж Стиглър и държавата като инструмент[7]
Джордж Стиглър от чикагската икономическа школа придава на тази логика завършена политико-икономическа форма. Неговата теза е пределно ясна, защото „по правило регулирането се придобива от индустрията и се проектира и прилага предимно в нейна полза“[8]. В този смисъл държавата не е просто арбитър, а източник на принудителни правомощия, чрез които могат да се създават ограничения за навлизане на пазара и да се поддържат защитени позиции. Точно това се вижда при лицензираните професии. Стилър е категоричен, че „всяка индустрия или професия, която има достатъчна политическа мощ да използва държавата, ще се стреми да контролира навлизането на други конкуренти“.
В разглеждания случай в България това означава контрол не само върху самата дейност, но и върху възможността за разширяване на достъпа до нея. Българската нормативна уредба за нотариусите е почти безупречен пример за този механизъм. Ограничен достъп до професията. Задължително потребление на услугата. Правно защитена роля. И всичко това поднесено не като частен интерес, а като неизбежна форма на правна сигурност. Тук държавната принуда не просто коригира пазарен дефект. Тя организира защитено икономическо предимство.
Сам Пелцман и политическият грим на рентата
Друг професор от чикагската икономическа школа Сам Пелцман внася важна корекция. Той показва, че регулаторното завладяване не е абсолютно, защото всяко регулиране трябва да остане политически поносимо. Ползите за една група обикновено се вписват в по-широка рамка. Именно затова „завладяването е непълно и ограничено от необходимостта режимът да остане устойчив и обществено оправдаван“ [9].
Това прави българския случай още по-показателен.
Привилегията не оцелява просто защото е изгодна. Тя оцелява, защото е облечена в езика на сигурността, правната стабилност и защитата на гражданския оборот. Казано по-просто, ако една рента или привилегия иска да живее дълго, тя не трябва да изглежда като рента. Тя трябва да изглежда като необходимост.
И в това отношение българската институционална изобретателност е впечатляваща. Дигиталните решения звучат рисковано. Или се представят за такива. Аналоговото посредничество звучи отговорно. Технологичната ефективност изглежда подозрителна. Ритуалната заверка изглежда сериозна. Така коженият стол в канцеларията и седящите върху него започват да изглежда по-надеждни от цифровия код.
Естонският урок
Естонският пример е неудобен, защото е банално практичен. Там сигурността на оборота не изисква скъпи посредници, направен е в името на удобството и скоростта. Прехвърлянето на автомобил отнема под 5 минути през онлайн портала на Транспортната администрация, процесът е автоматизиран и изключва нотариуса от уравнението[10]. Институциите работят за гражданите, а не за защитени ренти.
Българският модел, обратно, продължава да представя сигурността като основание за посредничество. Това е институционална логика, която много добре пази себе си, но слабо обществения ресурс и интерес. Истинският въпрос не е дали нотариусът има функция. Разбира се, че има. Истинският въпрос е защо тази функция трябва да бъде задължителен вход към всяка сделка, която в друга европейска държава може да бъде уредена дигитално, официално проследимо.
Когато едно институционално решение продължава да съществува не защото е единствено възможно, а защото е политически удобно за малка и добре позиционирана група, тогава вече не сме в полето на правната необходимост. Намираме се в полето на политическата икономия на регулирането.
Българският случай с нотариалната дейност показва, че институционалният дизайн не е невинна техническа подробност. Той е избор за това кой ще спестява време и пари и кой ще извлича доход от задълженията. Той е емблематичен пример, който показва, че една рента може да бъде особено устойчива, когато е „успешно“ представена като обществена добродетел.
[1] Авторът е хоноруван преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“
[2]https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2026/03/13/4892001_notariusite_moje_da_pocherpiat_peevski_podari_im/
[3] Виж повече за автора на страницата на Библиотеката на Българската макроикономическа асоциация и Института за пазарна икономика в Интернет: https://library.ime.bg/authors/mansyr-olsyn/.
[4] Olson, M., The Logic of Collective Action: Public Goods and the Theory of Groups. Revised edition. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1971.
[5] Виж повече за автора виж: Красен Станчев. Скромният провокатор Гордън Тълок. Преглед на стопанската политика, бр. 705, 7 ноември 2014: https://ime.bg/articles/skromniyat-provokator-gordyk-tylok/
[6]Tullock, G., 1967. The welfare costs of tariffs, monopolies, and theft. Western Economic Journal, 5(3), pp. 224–232., налична на англ. език на: https://edegan.com/pdfs/Tullock%20(1967)%20-%20The%20Welfare%20Costs%20of%20Monopolies%20Tariffs%20and%20Theft.pdf
[7] Виж повече за автора на страницата на споменатата библиотека: https://library.ime.bg/authors/george-stigler/
[8] Stigler, G. J. (1971) ‘The Theory of Economic Regulation’, The Bell Journal of Economics and Management Science, 2(1), pp. 3–21.
[9]Peltzman, S. (1976) ‘Toward a More General Theory of Regulation’, Journal of Law and Economics, 19(2), pp. 211–240.
[10]Източник: https://www.transpordiamet.ee/soiduki-ost-muuk
