По инициатива на Националната бизнес коалиция на микро- и малките предприятия в Украйна група международни експерти изготвят доклада „Адаптация без преместване: Как да се защитят украинските микро- и малки предприятия по време на прилагането на законодателството на ЕС“. Сред тези експерти е и българският икономист и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ Красен Станчев, който е и ръководител на екипа, негова е и методологията. Текстът му прави кратък преглед на предприсъединителния етап на България по пътя чъм еврочленство и някои „български уроци“, които могат да бъдат полезни за Украйна…
През юни 1993 г. Европейският съвет определи критериите, които всички асоциирани държави от Централна и Източна Европа трябваше да изпълнят, за да отговарят на условията за присъединяване към ЕС (Копенхагенските критерии).
На 14 декември 1994 г. България подаде своята молба за членство. Успоредно с това бяха сключени споразумения за асоцииране, целящи да подпомогнат държавите в напредъка им към присъединяване към Европейските общности. България подписа своето споразумение за асоцииране на 8 март 1993 г. То предвиждаше, наред с другото, постепенно създаване на зона за свободна търговия, редовен политически диалог, сближаване на законодателството, както и икономическо, финансово и културно сътрудничество. Споразумението влезе в сила на 1 февруари 1995 г.
Страната обаче се сблъска със сериозни трудности при изпълнението на съответните реформи. През юли 1997 г. Европейската комисия излезе с първоначално отрицателно становище относно молбата на България за членство. Комисията прецени, че извършените дотогава реформи са недостатъчни, като отбеляза, че страната среща пречки при въвеждането на достиженията на правото на ЕС: „България трябва да продължи усилията си в борбата с корупцията и в реформирането на съдебната система. Темпото, постигнато при прилагането на законодателството, съчетано с институционално укрепване, би трябвало в крайна сметка да позволи на България да поеме задълженията, произтичащи от членството. Същевременно са необходими допълнителни усилия, особено по отношение на функционирането на вътрешния пазар, стандартите и сертификацията, контрола върху държавните помощи, както и в областта на правосъдието и вътрешните работи“ (Доклад за напредъка на България, 1998 г.)7.
На 30 март 1998 г., по време на среща на външните министри на петнадесетте държави – членки на ЕС, десетте страни от Централна и Източна Европа, кандидатстващи за членство, и Кипър, бяха приети индивидуални за всяка държава „Партньорства за присъединяване“, целящи да подпомогнат кандидатите в подготовката им за членство. През май 1998 г. България представи първия вариант на своята Национална програма за приемане на достиженията на правото на ЕС (NPAA).
Едва през октомври 1999 г., в своя редовен доклад, Европейската комисия най-накрая препоръча започването на преговори за присъединяване с България. Европейският съвет в Хелзинки, проведен на 10–11 декември, подкрепи тази препоръка и взе решение за свикване на двустранни междуправителствени конференции през февруари 2000 г., с които да се даде начало на преговорите за присъединяване с всяка от страните кандидатки, включително България, относно условията за членство в Европейския съюз.
Преговорите за присъединяване с България обаче напредваха много бавно в сравнение с тези на други държави: „Малко е направено за модернизиране на съдебната система, която остава слаба.
Корупцията също продължава да бъде много сериозен проблем. Необходими са значителни усилия за изграждането на силна, независима, ефективна и професионална съдебна система. Мерките за борба с корупцията трябва да бъдат засилени. Същевременно е необходима допълнителна работа в областта на защитата на данните, тъй като в България все още липсва нормативна уредба, съвместима със законодателството на ЕС. Като цяло, капацитетът на българските органи и на съдебната система да прилагат достиженията на правото на ЕС остава ограничен. Усилията са насочени главно към изготвянето и приемането на законодателство, докато практическото му прилагане и изпълнение не получават достатъчно внимание“ (Доклад на ЕК за напредъка на България по пътя към присъединяване към ЕС, ноември 2000 г.)8.
В резултат на това, на заседанието си в Копенхаген на 12 и 13 декември 2002 г. (в съответствие с „пътната карта“, изготвена от ЕК през октомври същата година), Съветът на ЕС отложи датата за присъединяване на България към Европейския съюз за 2007 г. (присъединяването на Румъния също беше отложено).
Преговорите за присъединяване с България бяха официално приключени през юни 2004 г. На 25 април 2005 г. Съветът на Европейския съюз одобри кандидатурата на България за членство и беше подписан Договорът за присъединяване. То съдържаше няколко защитни клаузи, които предвиждаха, наред с другото, възможност за отлагане на присъединяването с една година, в случай че не бъде демонстрирана необходимата ангажираност към реформите или ако страната се окаже неспособна да изпълни условията за членство. В определени сектори защитните клаузи останаха в сила и след реалното присъединяване на страната. Нещо повече – което е от значение за Украйна – на България (както и на Румъния) беше позволено да продължи с необходимите реформи, вече като член на ЕС (за да се избегне несигурността, която би възникнала при по-нататъшно отлагане на присъединяването).
След одобрение от Съвета на ЕС на 17 октомври 2006 г., присъединяването на България влезе в сила на 1 януари 2007 г.
Българските уроци за Украйна
България се превърна в пример за продължителен и труден процес на присъединяване към Европейската общност, главно поради слабата съдебна система и корупцията. Нещо повече, първите стъпки на България в ЕС съвпаднаха с глобалната финансова криза от 2008–2009 г. и усилията за преодоляване на нейните последици. Това означаваше, че през първото си десетилетие в ЕС българската икономика не успя да оправдае – или оправда в недостатъчна степен – едно от ключовите очаквания на населението, свързани с членството в Съюза, а именно: повишаване на общественото благосъстояние. С други думи, беше компрометиран един от решаващите компенсаторни фактори на процеса на присъединяване – осезаемото догонване на европейските стандарти на живот, което се наблюдаваше в повечето други страни кандидатки.
Забавеното присъединяване на страната създаде още едно напрежение: основното внимание на местния политически елит се насочи към разпределянето на средства от бюджета на ЕС, по-голямата част от които бяха насочени към развитие на инфраструктурата. В периода между 1994 и 2007 г. България получи приблизително 1,94 милиарда евро под формата на предприсъединителна финансова помощ от ЕС. От 2000 г. нататък финансирането постъпваше чрез три предприсъединителни инструмента: около 178 милиона евро годишно по програма „Фар“ (Phare), 57,6 милиона евро по програма „САПАРД“ (SAPARD) и между 93 и 127 милиона евро по програма „ИСПА“ (ISPA).
Същевременно успешното усвояване на средства от ЕС за развитие на инфраструктурата на практика измести, вместо да мобилизира, финансирането на вътрешни публични инвестиции. Българските програми за публични инвестиции бяха силно насочени към инфраструктурата, за сметка на други сфери, изискващи публични инвестиции. За Украйна би било препоръчително да избегне „проклятието на политическото овладяване на средствата от ЕС“.
От друга страна, трябва да се отчете, че политиката на сближаване на ЕС (която започва веднага след присъединяването) и структурните фондове остават основният двигател на трансформацията в България. През периода 2007–2013 г. финансирането от ЕС съставлява 9% от общите бюджетни разходи и осигурява 80% от публичните инвестиции в страната. Средствата от ЕС помогнаха на страната да:
- осигури решения за пречистване на отпадъчните води за над 280 000 души;
- разширяване на възможностите за над 137 000 граждани и повишаване на професионалната им квалификация, като повече от 178 000 души придобиват ключови компетентности;
- завършване на мащабни проекти за подобряване на транспортната инфраструктура (разширяване на Софийското метро, автомагистрала „Тракия“, летище София);
- подобрен градски транспорт за 1 289 744 граждани, предимно в шестте най-големи града (София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Стара Загора);
- модернизиране на образователната инфраструктура за над 30 000 ученици и студенти;
- ъздаване на над 398 000 кв. м обновени паркове, пешеходни зони, велоалеи и детски площадки;
- предоставяне на стипендии на 172 000 учащи и осигуряване на социални услуги за повече от 51 000 граждани.
Това измерение на приобщаването следва да послужи като един от ключовите двигатели (мотиватори) за Украйна по пътя ѝ към Европейския съюз.
Както бе отбелязано по-рано, важен пример за Украйна е подходът, приложен спрямо България: вместо присъединяването да бъде отложено, бе предложено текущите реформи да бъдат завършени вече като част от ЕС, като същевременно се прилага механизъм за мониторинг от страна на ЕК (подобен сценарий бе реализиран и в Румъния).
Сред успехите на България в преговорите бе заемането на категорична позиция в сектор „Енергетика“, което позволи да се извоюват значителни облекчения (с продължителност от 2 до 6 години) по отношение на въвеждането на минимални (макар и много високи за страната) ставки на акциза за редица социално значими стоки (горива, електроенергия, въглища за нуждите на топлоснабдяването). В рамките на същата преговорна глава („Данъчна политика“) бе постигната и единствената пряка полза за малкия бизнес – правото да се прилага по-висок праг на оборота за освобождаване от ДДС, отколкото е предвидено в правото на ЕС (acquis), а именно 25 600 евро.
В сферите на земеделието, околната среда и свободното движение на капитали бяха договорени „стандартни“ секторни отстъпки. Същевременно, ключови области за малките и средните предприятия (МСП) – „Предприемачество и индустриална политика“, „Политика на конкуренцията“ (държавни помощи) и „Свободно движение на стоки“ – бяха приети без каквито и да е отлагания на регулаторните изисквания или облекчения по отношение на натиска за адаптиране.
