Повечето американски леки автомобили все още се движат с бензин. Затова и по-голямата част от недоволството на избирателите е насочено към растящите цени на бензина. Но камионите, тракторите, влаковете, корабите и много други машини работят с дизел – гориво, което е жизненоважно за голяма част от американската индустриална и земеделска икономика. С наближаването на междинните избори след шест седмици, цената на горивата, включително на дизела, се превърна в един от основните въпроси, вълнуващи избирателите. Все по-голям брой членове на Конгреса, водени от старшия републикански сенатор от Айова Чарлз Грасли, призовават президента Доналд Тръмп да забрани износа на дизелово гориво.

Би ли била законна подобна забрана за износ според международното търговско право? По принцип количествените търговски ограничения върху вноса и износа са забранени съгласно член XI от Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), което е част от договора на Световната търговска организация (СТО). Съществува обаче изключение в член XI:2(b) от ГАТТ, което позволява забрани или ограничения върху износа, прилагани временно с цел предотвратяване или облекчаване на критичен недостиг на хранителни продукти или други стоки от съществено значение за изнасящата договаряща се страна. Изглежда, че това изключение е приложимо в настоящата ситуация.

Но дори и такава забрана да бъде законна според международното търговско право, би ли била тя добра идея от икономическа гледна точка? Лесният политически отговор по време на предизборната кампания е „Да“.

Въпреки това, както съобщава CNN, „изследователи предупреждават, че забраната за износ вероятно би осигурила само временно облекчение от изключително високите цени на дизела и би имала обратен ефект в средносрочен и дългосрочен план. Според тях забраната вероятно би повишила цените за приятелски настроени държави и съюзници, би довела до скок в цените на бензина, би съсипала американските рафинерии и би накърнила репутацията на Америка като надеждна енергийна свръхсила“. В политиката винаги е изкушаващо да се потърси бързо решение, особено когато позициите са слаби, а резултатите в социологическите проучвания – изоставащи. Възможно е обаче това предложено бързо решение изобщо да не доведе до желания ефект. На някои места в страната то би могло – въпреки първоначалния си замисъл – да доведе дори до по-високи цени на горивата.

Тъй като Конгресът е във ваканция, а законодателите са се завърнали по родните си места за предизборна кампания преди междинните избори, намирането на правилния отговор на този въпрос вероятно ще се падне не на тях, а на човека в Белия дом – Доналд Тръмп.

Бел. ред. „Икономически живот“ припомня, че в България също се развива остър дебат между управляващите и опозицията в парламента, свързан с дизеловото гориво. Тук обаче той е с обратен знак, тъй като мнозинството иска да прекрати съществуващата в момента забрана за износ на дизел. Аргументите на опозицията по време на парламентарния дебат, че и в момента съществува възможност – при особено големи произведени количества, с разрешение на шефа на Агенция Митници да се осъществява износ – не намират чуваемост сред депутатите на Румен Радев, които си гласуваха отмяна на забраната.

Материалът Дебат в САЩ: забраната за износ на дизел може да е законна, но дали е разумна? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Почти същият дял – 74% – заявява, че митата на Тръмп са повишили цените на стоките, които купуват от магазините; това мнение споделят 66% от републиканците и 84% от демократите. Мнозинството определя митата като данък върху американците (57%) и смята, че те са отслабили икономиката на САЩ (53%), докато едва 23% твърдят, че митата са подобрили личното им качество на живот. 70% са на мнение, че президентът се нуждае от одобрението на Конгреса, за да налага мита. Като цяло, 57% имат негативно мнение за начина, по който президентът Тръмп води търговската политика (ръст спрямо 54% през март), докато 43% имат положително мнение.

Взети заедно, тези резултати предполагат, че митата могат да се превърнат в политически пасив за републиканците на междинните избори, особено сред независимите гласоподаватели и тези, които се тревожат от по-високите цени. Проучването установява, че най-голяма част от американците възнамеряват да гласуват за кандидата на Демократическата партия за Конгреса, а не за този на Републиканската партия (съответно 47% срещу 42%), като 11% все още не са взели решение.

Резултатите от проучването показват също така, че американците одобряват много от целите, свързани с митата, но не са склонни да поемат значителни лични разходи за постигането им.

Търговската политика може да повлияе на вота на междинните избори

Въпреки че въпросите на търговията обикновено не са водещи, когато гласоподавателите решават кого да подкрепят на избори, настоящата година на междинни избори може да се окаже различна. Тъй като въпросите за достъпността на стоките и разходите за живот доминират в предизборния цикъл за междинните избори през 2026 г., все повече гласоподаватели се замислят как търговската политика се отразява на личните им финанси през тази година. Есенното проучване установява, че 75% от регистрираните избиратели посочват митата като важен фактор за вота си тази година – като 35% ги определят като „много важни“, а 40% – като „донякъде важни“ – докато едва 25% смятат, че – митата няма да бъдат особено важни (17%), или изобщо няма да имат значение (8%) за избора им през ноември.

Сред онези, за които митата ще бъдат важни при гласуването през ноември, 55% възнамеряват да подкрепят кандидата на Демократическата партия за Конгреса, а 36% – кандидата на Републиканската партия. За разлика от тях, сред избирателите, за които митата няма да са от голямо значение на междинните избори, 61% планират да гласуват за републиканците, а 22% – за демократите.

Тази година въпросът за митата е от особено голямо значение за демократите: 88% от тях заявяват, че митата ще бъдат важни за избора им, като сред тях 46% ги определят като много важни. Независимите избиратели (64%) и републиканците (65%) също посочват, че митата ще повлияят на гласа им.

Материалът За 75% от американците митата ще са важни за вота им на междинните избори е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Съзерцанието и установяването на логически връзки и зависимости е само въ­веждащата мотивация на икономическите изследвания. Вероятно по-важната функция (втора, последваща) на икономическата наука е изработването на предписания за управление на икономическите процеси, т.е. за формиране на макроикономическа политика. Предписанията се базират на наблюдаваните реалности, но са насочени към бъдещето. В това се състои парадоксът на икономическото мислене – противоречивата същност на икономическото минало и бъдеще, от една страна, и необходимостта за управ­ляване на непознаваемото бъдеще въз основа на неповторимото минало, от друга[1]. В таки­ва случаи технически неизменно се стъпва на плавното, гладко и еволюционно изменение на конкретните процеси, което далеч не е най-правдоподобното. По думите на Ф.Хайек “…еволюционната теория никога не би могла да ни постави в състояние рационално да предсказваме и да контролираме бъдещото еволюиране”.  Изучаването на сбъдналата се действителност формира познание за миналото, докато управленските предписания третират бъдеща реалност. Но, по думите на Гьоте: “Ние живеем с миналото и умираме в миналото”. Строго логически погледнато, изучаването на миналото може да спомогне за формирането на предписания за управленски въздействия, но ex-post, имащи отношение към миналото, и то с редица условности, в смисъл на: Каква икономическа политика би следвало да се приложи в миналото за да се избегнат наблюдавани вече неблагоприятно оценявани развития. Условностите са свързани с промените в реактивните функции на обществото. Толкова повече подобен тип условности съществуват при третирането на бъдещето.

Промяната на обекта на изследване предполага съответна промяна в теорията за функциониране на обекта. Това е най-често наблюдаваната реалност в икономическата теория. От времето на А.Смит икономическата мисъл претърпява съществени корекции в стремежа си да обясни реалните факти и да изработи предписания за управление на икономическите процеси. Настройката на мисленето се адаптира към конкретните икономически реалности, но като правило след време трябва да се замества с нова теоретична подплата, в съответствие с променящите се условия.

Всъщност най-трудният елемент от икономическата теория е изграждането на фундамента за проглеждане в бъдещето с оглед на възприемане на адекватни управленски въздействия. Тук става въпрос за макроикономическо управление, който изисква и предполага уточнението, че се третират преди всичко въпроси на разпределението и преразпределението на произведения продукт и тяхното въздействие върху протичането на съвкупния икономически процес. Чисто производствените процеси се подчиняват на закономерности, кои­о са достатъчно негъвкави. Въпросът не е толкова в преодоляването на парадокса на икономическото мислене, а най-вече в отчитането на спецификата на ико­номическите процеси.

Изграждането на виждане за икономическото бъдеще и оценката на алтернативните икономически политики предполага натрупване на знание за това, как икономиката е работила до границата между минало и бъдеще. Приложението на различни видове количествени техники и математически модели подпома­га този процес на самообразование.

Независимо от това дали го осъзнава явно или не икономистът-изследовател борави с различни вероятности за сбъдването на едни или други събития при голяма степен на неопределеност. Колкото повече и по-разнородна информация се привлича и анализира, толкова по-големи са шансовете за адекватно опреде­ляне на различни по характер вероятности. При това като правило преценките е невъзможно да се околичествят, хипотезите да се свържат с конкретни числови измерители. В такива случаи качественият анализ на процесите задължително доминира, тъй като проектирането и вземането на решения е необходимо дори и при недостатъчна информация. Х.Мински определя приписването на  конкретни предпочитания за формата на едни или други зависимости и влияния при непълна информация като следствие от “субективни вероятности”. Подобен тип вероятности, формиращи предпочитанията при проектирането на икономическата динамика, са предмет на чести и съществени корекции при промяна на условията и формирането на нова информация. Именно поради тази причина макроикономическите проекции са обект на периодично преоглеждане и преосмисляне, а управленския екип следва плътно и неотклонно да следи протичането на конкретните икономически процеси и да не се притеснява да коригира управленските предписания там и тогава, когато новата информация допълва краските в картината.

Естествената човешка реакция е да стъпи на зависимости, които са доказали своята относителна устойчивост във времето. Дори и такива зависимости обаче не са гаранция за адекватна оценка на икономическата перспектива именно поради възможната поява на непознати събития. Това е смисълът на популярното мнение на Р.Лукас, че икономическите модели не са в състояние по принцип да осигурят полезна информация, свързана с оценката на действителните последствия от приложението на алтернативни икономически политики. Това е и причината, поради която популярните свръх дългосрочни проекции на последствия от управленски въздействия, в които се проследява затихването на отделни шокови ефекти в продължение на две или три десетилетия в перс­пектива, остават много повече кабинетни упражнения, отколкото резултати, имащи отношение към реалната практика. Реалистичната оценка на краткосрочните и дългосрочни проекции е проблемна, а гладките дългосрочни изменения са идеализирана абстракция.

Ситуацията не е окуражаваща за аналитично настроения икономист поради лабилността на използваните ориентири. В такива случаи опитът и изградената интуиция идват на помощ, както и погледът в страни. А.Маршал акцентира върху необходимостта икономистът да притежава достатъчно развито въображе­ние, а според Й.Шумпетер интуитивната оценка на ситуацията надхвърля видимите доказателства. Никаква политика не гарантира успех в конкретната ситуация. На пръв поглед проблемите са сходни, но условията никога не са идентични – по същество всяко успешно управление притежава елементи на уникалност. Собственият опит и опитът на другите формират основите за оценка на ситуацията, които осигуряват относително приемливото придвижване напред. Сигурното е само, че икономиката е динамична и движението напред е задължително.

Стремежът към устойчивост е присъщ на човешкото мислене и поведение. Животът обаче не обича спокойствието. Това е толкова по вярно за време на бурно развиваща се научно-технологична мисъл. Вървейки по стъпките на събитията ико­номистите все по-често трябва да преразглеждат и преосмислят наложили се парадигми. Основният цикъл на теоретическо преосмисляне с времето се съкращава. Вече може да се твърди, че през 10-15 години се ражда и оформя нова икономическа мисъл като предпоставка за формиране на макроикономическа политика. Новото идва, но старото никога не отмира напълно. Извървяният път формира своеобразен фон, който спомага за открояване на краските, а и нерядко – за спираловидно връщане назад (например нео-класицизъм и всякакви други течения с предлог нео-).

Действително, класиците на икономическата мисъл (начело с А.Смит) продължават да водят за ръка всеки, който желае да навлезе в дебрите на икономическата наука; К.Маркс впечатлява със своя оригинален материалистичен прочит на икономическата история и динамика, макар че предписанията му за макроикономическа политика вероятно ще останат завинаги загърбени; Авторитетни икономисти в света вече не се афишират като кейнсианци, но Дж.М.Кейнс и неговата мисъл продължава да владее умовете; Монетаризмът отдавна престана да доминира, но управленският елит задължително се съобразява с неговите канони; Икономиката на предлагането, която се радваше на особена популярност по времето на Р.Рей­гън, е изтласкана назад, но периодично тук и там в света неговите идеи се радват на внимание; Глобализацията настъпва безпардонно и управленският елит не може да си позволи да не наблюдава внимателно възникването на външни шокове и да бъде готова адекватно да отреагира; Неокласицизмът се възприема нерядко като своеобразна екзотика на икономическата мисъл, но никой не може да си позволи да игнорира възможните перспективни оценки на икономическите агенти, както и да не отчита влиянието им върху протичането на икономическите процеси; Идеите на Ф.Хайек са силно предизвикателство за управленския интелект и стоят перманентно в основата на формирането на макроикономически стратегии; Накрая постулатите на новата икономика владеят умовете на интелектуалци и управленци, доколкото икономическото изоставане в съвременния свят се заплаща прекалено скъпо.

В крайна сметка съвременната икономическа мисъл като основа за обяснение на икономическите реалности и проектиране на икономическата перспектива се оформя като своеобразна органична смесица от идеи и виждания, в която периодично се извисяват и надделяват отделни възгледи. Принципите остават и времето ги потвърждава, но конкретните проявления се модифицират.

[1] Минасян, Г. (2010). Проектиране на макроикономическите пропорции. Изд. “ГОРЕКС ПРЕС”, С., 2010, 220 стр., ISBN 978-954-616-208-3;

Материалът Парадоксът на икономическото мислене е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Повишаването на цените на природния газ поради огромния спад в доставките на втечнен природен газ (ВПГ) през Ормузкия пролив са повлияли на пазарите на въглища. Това се проявява в по-голямо производство на електроенергия от въглища в страни, които имат газови електроцентрали и свободен капацитет за въглища, установява последното изследване на МАЕ за въглищата за средата на 2026 г. Тази динамика е допринесла за по-голямо потребление на въглища в Европа, Япония, Корея, Китай и други пазари, отколкото се очакваше преди.

Китай също е увеличил потреблението си на въглища за производство на химически продукти поради високите цени на петрола. Освен това, очакванията за особено силен метеорологичен модел, характерен за Ел Ниньо тази година, ще подкрепят търсенето на въглища в някои големи страни потребителки в Азия, включително Индия и Виетнам, поради по-високите нужди от охлаждане и по-ниското производство на водноелектрическа енергия.

В резултат на това се очаква световното търсене на въглища, което се прогнозираше да намалее леко на годишна база, да нарасне с 1,2% през 2026 г., което ще доведе световното потребление до рекордните 8,94 милиарда тона.

Картината може да се промени отново през 2027 г., въпреки че остава значителна несигурност относно перспективите, сочи доклада. Много зависи от това дали корабоплавателният трафик през Ормузкия проток ще се възстанови: ако потокът от втечнен природен газ (LNG) през протока се възстанови и цените на природния газ спаднат до нивата отпреди войната, световното търсене на въглища може да намалее през 2027 г., но при обратен сценарий търсенето на въглища може да се увеличи допълнително.

След като достигна рекордно високо ниво през 2025 г., се очаква световното производство на въглища да намалее през 2026 г., въпреки че прогнозите сочат да остане над 9 милиарда тона за трета поредна година. Тъй като разликата между производството и потреблението се е намалила, голямото глобално натрупване на запаси от въглища, наблюдавано през последните години, вероятно ще намалее. През 2027 г. се очаква производството на въглища в световен мащаб да се увеличи леко, тъй като производството в Китай се възстановява.

Материалът Войната в Иран вдигна глобалното потребление на въглища е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Първо, изборът не беше между изолация и Европа. Исландия беше член на Европейското икономическо пространство от 1994 г., заедно с Норвегия, Лихтенщайн и, на практика, Швейцария. Това означаваше, че Исландия беше част от единния пазар, докато рибарството, селското стопанство, външната търговия и паричните въпроси не бяха под контрола на ЕС.
Второ, исландците не искаха да отстъпят контрола върху тези четири важни сектора на ЕС, особено върху устойчивото и печелившо рибарство, и да загубят възможността да сключват споразумения за свободна търговия със страни като Китай, Индия, САЩ и Бразилия.
Третата икономическа причина беше, че проспериращата Исландия би допринесла много повече за ЕС, отколкото би получила от него. Исландците не се забавляваха, когато Politico цитира служител на ЕС, който каза, че се надява Исландия и Черна гора да се присъединят едновременно, защото печалбата от Исландия би покрила разходите от Черна гора.

Перспективи на ЕС
Едната екзистенциална причина за отказа за членство е, че перспективите на ЕС изглеждат не особено блестящи. В близко бъдеще блокът е изправен пред значителни финансови предизвикателства: нефинансирани пенсионни задължения, докато исландската пенсионна система е най-силната в света; постоянни държавни дефицити в много страни членки; значителни планирани разходи за военни способности, докато Исландия има договор за отбрана със САЩ; и неизбежната цена на деветте относително бедни страни кандидатки в Югоизточна Европа. Въпреки тези предизвикателства, брюкселският елит се опитва да превърне ЕС във федерална държава, против волята на повечето европейски избиратели.

Силна национална идентичност
Друга екзистенциална причина може да обясни защо исландската десница и левица се обединиха срещу членството в ЕС, като подкрепата за ЕС до голяма степен се ограничава до градските интелектуалци и държавните служители. Това е силната исландска национална идентичност, изкована в борбата за независимост през деветнадесети век, кулминираща с предоставянето на суверенитет на Исландия от Дания през 1918 г. Тази идентичност е допълнително засилена от четирите войни, които Исландия води до 1976 г., за да получи контрол над плодородните риболовни зони около острова. Тази национална идентичност се крепеше на спомена за независимата Исландска общност от 930–1262 г., управлявана от закон, а не от крал, както и на спомена за последвалата тъмна епоха, когато Исландия трябваше да се подчини първо на норвежкия, а след това и на датския крал. Не е изненадващо, че някои от моите колеги от Университета на Исландия, като професорите Балдур Торхалсон и Гудмундур Халфданарсон, които бяха щедро финансирани от ЕС, направиха всичко възможно да омаловажат и дори да се подиграят на този спомен.

Умен лозунг
Тези пет причини за неприсъединяване към ЕС бяха представени в добре организирана и почти безупречна кампания от противниците. От друга страна, те разчитаха най-вече на един умен лозунг, „Já til ad sjá“, който е труден за превод на английски. По възхитително сбит начин той всъщност означава: Гласувайте със „за“, за да разберете какво може да предложи ЕС на Исландия в преговорите. Кой би могъл да бъде против това? Само тези, които са прочели подробните инструкции на ЕС за страните кандидатки, разбира се.

Злобни лични атаки
Лагерът „Да“ също разчиташе на три тактики. Едната беше да обещае много по-висок стандарт на живот, ако Исландия се присъедини към ЕС, отколкото този, на който вече се радваше. Това беше неубедително в страна, много по-просперираща от повечето страни от ЕС.
Втората тактика беше да направи президента на САЩ Доналд Тръмп проблем. И това не проработи. Безразсъдните забележки на президент, на когото му остават само две години и половина на поста, не променят дългосрочната външна политика на една нация.
Третата тактика бяха злобни лични атаки срещу двамата най-ефективни говорители на лагера „Не“, д-р Карл Бауденбахер, международно признат експерт по европейско право, който като председател на Съда на ЕАСТ през 2013 г. се произнесе в полза на Исландия по важно дело относно задължения, произтичащи от фалита на исландската банка през 2008 г., и Олафур Рагнар Гримсон, който беше президент на Исландия в продължение на двадесет години, 1996–2016 г. Д-р Бауденбахер публикува книга за Исландия и ЕС и изнесе лекция пред препълнена среща. Олафур Рагнар изнесе серия от завладяващи речи и телевизионни интервюта. Атаките на „Да“ лагера срещу тях имаха обратен ефект.

Материалът 3+2 причини, поради които Исландия отказа членство в ЕС е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Спадът на раждаемостта обикновено се смята за заплаха за икономическия растеж. По-малките поколения означават по-малко работници и застаряването увеличава натиска върху пенсионните и здравните системи. Две нови изследвания обаче достигат до привидно различни изводи. Terra Incognita на Хесус Фернандес-Вияверде и Патрик Норик предупреждава, че светът навлиза в непознат режим на свръхниска плодовитост, който ще забави растежа. В анализа Baby Busts and Growth Booms Дарон Аджемоглу, Дейвид Аутор, Кийлън Бърн и Андрю Скот установяват, че исторически по-ниската раждаемост е била последвана от по-висока производителност, без устойчив спад на съвкупния БВП. Ако разграничим по-умерения исторически спад от днешните крайно ниски  равнища на плодовитостта, става по-ясно защо се появяват тези противоречия.

Преди да разгледаме резултатите от изследванията е важно да разграничим използваните показатели в тях. Изследването Baby Busts and Growth Booms използва общия коефициент на раждаемост – броя раждания спрямо цялото население – а Terra Incognita използва общия коефициент на плодовитост, който показва колко деца би родила средно една жена при наблюдаваните през годината възрастови коефициенти. Икономическите показатели се припокриват частично. Baby Busts and Growth Booms проследвява БВП на човек в работоспособна възраст и съвкупния БВП при държавите, както и заплатите и общите трудови доходи в американските местни пазари на труд. Terra Incognita разглежда съвкупния БВП, БВП на човек от населението, БВП на човек в работоспособна възраст и БВП на отработен час, както и промените в трудовия ресурс. Едното изследване разглежда историческото приспособяване към следващите по-малобройни поколения, а второто – дългосрочното съотношение между производителността, количеството вложен труд в икономиката и икономическия растеж

В Terra Incognita Хесус Фернандес-Вияверде и Патрик Норик анализират данни за 236 държави и територии в периода 1950-2023 г. и установяват отрицателна дългосрочна тенденция на плодовитостта в 219 от тях. В последните няколко години спадът вече не е явление, ограничено до богатите държави. Сред най-бързите спадове са тези в Тайланд, Тунис, Китай, Алжир и Иран. Авторите показват, че свръхниската плодовитост се превръща от особеност на икономиките в Европа и Източна Азия в глобално явление. Според авторите световният коефициент за плодовитост вероятно вече е малко под необходимото за дългосрочно заместване на населението. Те очакват връх от около 9 млрд. души приблизително през 2056 г., по-нисък от прогнозата за най-голям брой на населението от ООН за 10,3 млрд. души около 2084 г. Разликата произтича от по-ниските последни данни за ражданията и съмненията на авторите, че плодовитостта ще започне постепенно да се възстановява.

Фернандес-Вияверде и Норик не намират единно обяснение за всеобщия спад на плодовитостта. Класическият избор между броя на децата и инвестициите във всяко от тях, жилищните разходи, семейните политики и социалните норми могат да обяснят спада в отделни държави, но не и цялостната му тенденция. Те предлагат по-обща и спекулативна хипотеза: съвременната организация на труда, образованието и семейния живот прави третото дете по-скъпо и бездетността по-лесна заради по-дългото образование, строгите професионални графици и отслабването на родствените връзки; жените получават повече възможности извън дома, докато продължават да поемат по-голямата част от домашната работа и грижите за децата.

Авторите откриват различни икономически последици от ниската плодовитост. По-малобройните поколения намаляват натиска върху инфраструктурата, жилищата и природните ресурси и позволяват повече инвестиции в образованието на всяко дете. Но основният макроикономически ефект е отрицателен: ако темпът на нарастване на производителността остане постоянен, свиването на трудовия ресурс забавя растежа на съвкупния БВП. Авторите очакват и възможен вторичен натиск върху производителността: по-малко изследователи и предприемачи, по-малко нови фирми и по-бавно внедряване на технологиите от застаряващата работна сила.

По-оптимистичен поглед към икономическите последици предлага Baby Busts and Growth Booms. Изследването обхваща 107 държави в периода 1950-2020 г. и 722 местни пазари на труда в САЩ (съставени от групи съседни окръзи според пътуванията между дома и работното място). Авторите сравняват раждаемостта с икономическите резултати след около две десетилетия, когато съответните поколения навлизат на пазара на труда. По-ниската раждаемост е свързана с по-бърз растеж на БВП на човек в работоспособна възраст (определяна от авторите като 20-70 години) и с по-бързо увеличение на заплатите в американските местни пазари на труда. Затова не се установява понижение на съвкупния БВП или общите трудови доходи.

Авторите откриват, че раждаемост, по-ниска с един процентен пункт (например намаление от 3 деца на 100 души към 2 деца на 100 души) се свързва с около 26% по-висок натрупван БВП на човек в работоспособна възраст за период от 50 години. При отчитане на разлики в образованието, урбанизацията и регионалното развитие връзката отслабва и става статистически несигурна в международен план. Резултатите за пазарите на труда в САЩ са по-устойчиви, но малки по размер. Изследването все пак показва, че свиването на младите поколения не води непременно до по-ниски доходи.

Изследването дава основания да се говори за способност на икономиките да се адаптират. Според авторите това става чрез технологиите. Недостигът на работници дава стимул за инвестиции в автоматизация и производства, които използват по-малко труд. В съответствие с тази хипотеза, по-ниската раждаемост е свързана с по-ефективно използване на труда и капитала и разширяване на високотехнологичния износ. Но самите автори акцентират, че днешните крайно ниски равнища на плодовитост и очакваното бързо застаряване излизат извън историческите норми. Дали същият процес на технологично приспособяване ще бъде достатъчен и в бъдеще остава отворен въпрос.

Въпреки че двете проучвания подчертават противоположни икономически ефекти, и двете могат да са верни. Първо, те разглеждат различен мащаб на демографския спад. Baby Busts and Growth Booms използва исторически период, в който ниската плодовитост все още е сравнително умерена. Най-ниската плодовитост в изходната извадка от 1950 г. съответства на 2,09 деца на жена, а в по-късната извадка от 1980 г. минимумът е 1,56 деца на жена (в Германия). Днес в някои държави плодовитостта е около или под едно дете на жена. Фернандес-Вияверде и Норик изчисляват, че плодовитост от 1,56 оставя около 40% от първоначалното население след един век, а плодовитост от 0,75 (близко до отчетената в Южна Корея през 2024 г.) оставя едва 3,5%. Това са напълно различни демографски режими. Също така при по-голямо и продължително свиване на населението, технологичното приспособяване може да не е достатъчно силно, за да нараства икономиката. Ако производителността расте с 2% годишно, а работната сила намалява с 0,5%, БВП продължава да расте с около 1,5%. При свиване на предлагането на труд с 2,5%, същият ръст на производителността не може да го компенсира. И както Фернандес-Вияверде и Норик отбелязват, застаряващите работници може да внедряват нови технологии по-бавно. Това може да намали ефекта от стимулите за автоматизация, описани в Baby Busts and Growth Booms.

Исторически технологичното приспособяване е компенсирало голяма част от демографския натиск върху икономиката. Но днешният спад на плодовитостта няма прецедент в историята. Не е ясно дали ще има трайна икономическа стагнация, нито дали ще има пълна технологична компенсация. Въпросът е дали производителността ще расте достатъчно бързо, за да поддържа съвкупното производство и все по-големия брой възрастни хора.

Дарон Аджемоглу, Дейвид Аутор, Кийлън Бърн и Андрю Скот, Baby Busts and Growth Booms: Demographic Change and the Macroeconomy (2026) – https://ideas.repec.org/p/nbr/nberwo/35401.html
Хесус Фернандес-Вияверде и Патрик Норик, Terra Incognita: The Economics of a Shrinking World (2026) – https://www.sas.upenn.edu/~jesusfv/Demographics.pdf

Материалът Свиващият се свят: може ли производителността да компенсира демографския спад? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

С адаптирането на рамките и инструментите на паричната политика към един по-несигурен и податлив на шокове свят е естествено централните банки да преосмислят и как най-добре да комуникират рамките на политиката си и да представят текущата икономическа ситуация. Текстът разглежда тези въпроси и формулира принципи за ефективна комуникация на паричната политика.

Рисковете от предварителните ангажименти
По време на ерата на ниска инфлация, последвала световната финансова криза, комуникацията беше доминирана от т.нар. forward guidance — предварителни насоки, основаващи се на предварителен ангажимент към вероятната бъдеща траектория на основните лихвени проценти. Подобен подход може да бъде ефективен, когато паричната политика е ограничена от долната граница на лихвените проценти и инфлационните очаквания се понижават. Но ангажиментите могат да се окажат скъпи, когато обстоятелствата се променят. Шокове от страна на предлагането, неочаквани инфлационни изненади или резки промени в баланса на рисковете могат да наложат на политиците да променят курса.

В резултат на това комуникацията на централните банки се измести към обясняване на това как паричната политика ще реагира с развитието на икономическите условия и постъпването на нови данни.

Разбиране на реакционните функции
Затова една от основните задачи е да бъде обяснена реакционната функция: как политиците интерпретират постъпващите данни, оценяват рисковете и намират баланс между ключовите цели на централната банка. Основните входни параметри на реакционната функция са силата на базисната инфлация, развитието на инфлационните очаквания и характерът на трансмисионния механизъм на паричната политика. Концепцията за „зависимост от данните“ (data dependence) заема важно място: централните банки подчертават кои данни са от значение, как те влияят върху решенията и как различните бъдещи развития могат да променят тези решения. Целта е обществото да разбере логиката, която стои зад процеса на вземане на решения от централната банка.

Обясняване на рисковете и несигурността
Централните банки представят вижданията си за икономическите перспективи чрез прогнози и сценарии. Това е от решаващо значение, тъй като решенията за паричната политика се основават на очакваното развитие на макроикономиката.

Но прогнозите не са обещания. В свят, подложен на чести шокове, те са свързани с огромна несигурност. Ако прогнозите се представят с прекалена прецизност или прогнозите за движението на лихвените проценти бъдат възприети като ангажименти, последващите им промени могат да бъдат погрешно интерпретирани като промяна в курса на паричната политика. В този контекст сценариите могат да помогнат да се илюстрира как би могла да реагира паричната политика при различни икономически резултати, като същевременно се подчертае, че бъдещите решения ще зависят от постъпващите данни и променящите се икономически условия.

Комуникация в свят, подложен на шокове
Прогнозите трябва да бъдат придружени от ясно обяснение на рисковете. Ефективното представяне на реакционната функция може да помогне на обществото по-добре да разбере как паричната политика би могла да реагира при алтернативни икономически сценарии. За разлика от това, предварителните ангажименти относно траекторията на лихвените проценти трябва да бъдат изключение и да са условни, като съдържат ясни клаузи за излизане от ангажимента, така че всяко условно обещание ясно да остава подчинено на мандата за ценова стабилност.

Повече не винаги означава по-добре
Ясната комуникация може да стабилизира очакванията и да укрепи отчетността. Но повече комуникация невинаги е по-добра. Социалните медии, автоматизираният анализ на новините и изкуственият интелект означават, че комуникацията на централните банки се анализира в реално време. Прекалено многото детайли могат да накарат пазарите да се съсредоточат прекомерно върху разгадаването на посланията на централната банка, вместо върху оценката на фундаменталните фактори. Ето защо условността спрямо развитието на икономическите перспективи е от фундаментално значение.

Ценността на волатилността
Целта на комуникацията на централната банка не е да елиминира волатилността. По-скоро тя трябва да намали несигурността относно начина, по който централната банка ще реагира, и така да ограничи изненадите около решенията за паричната политика.

Волатилността сама по себе си не е нещо нежелателно. Когато цените на финансовите активи се променят в отговор на нова информация за постъпващите макроикономически данни, които влияят върху перспективите за инфлацията и икономическия растеж, пазарите изпълняват своята съществена функция по откриване на цените. Подобна волатилност обогатява информационното съдържание на очакванията и от своя страна може да предоставя информация на политиците.

Комуникация със смирение
Следователно успешната комуникация зависи от изграждането на по-добро разбиране на рамката на паричната политика. Това означава ясно да бъдат представени целите на централната банка, нейната реакционна функция и прогнозите. Предвид високата степен на глобална несигурност централните банки трябва изрично да посочват рисковете, като целта е степента на съществуващата макроикономическа несигурност да бъде отразена възможно най-точно.

Материалът Преосмисляне на комуникацията на централните банки в един несигурен свят е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Инфлацията изисква факти и ясно обяснение

Нека бъдем ясни по въпроса, който основателно вълнува най-много хората. Еврото не създаде инфлацията в България и членството само по себе си няма да я премахне. Инфлационната вълна започна години преди приемането на единната валута. Първоначално тя беше подхранена от повишаването на световните цени на енергията и храните, нарушенията във веригите за доставки, икономическото възстановяване след пандемията и последиците от войната на Русия срещу Украйна. Впоследствие влияние оказаха и новото напрежение на енергийните пазари, свързано с кризата в Близкия изток, както и вътрешни фактори – бързото нарастване на заплатите, силното потребление, поскъпването на услугите и фискалните решения.

Данните, налични към средата на август, очертават променлива, а не еднопосочна картина. Средногодишната инфлация по хармонизирания индекс на потребителските цени беше 3,5% през 2025 г. Годишната инфлация по този индекс се понижи до 2,1% през февруари 2026 г., впоследствие, след кризата в Близкия изток, се ускори до 6,3% през май, а след това отново се забави – до 5,2% през юни и 4,4% през юли. Това движение не подкрепя тезата, че всяко поскъпване след януари може автоматично да се припише на еврото. Причините трябва да се търсят в отделните компоненти на ценовия индекс и в развитието им във времето.

Предварителните оценки поставят еднократния ценови ефект от самата смяна на валутата в тесен диапазон: около 0,2 процентни пункта според Европейската комисия и 0,3–0,4 процентни пункта според анализ на ЕЦБ и БНБ. Разликата отразява използваните методи, а не различен извод: ефектът е ограничен, съсредоточен главно в части от сектора на услугите и съпоставим с наблюдаваното при предишни преминавания към еврото. ОИСР в прогнозата си от юни свързва ускоряването на инфлацията през пролетта предимно с по-високите енергийни цени.

Това не означава, че ефектите от прехода могат да бъдат пренебрегвани. Превалутирането и закръгляването можеха да повлияят временно върху отделни цени, особено при често купувани стоки и услуги. Ето защо, и след края на задължителното двойно обозначаване на 8 август вниманието трябва да остане насочено към прозрачното ценообразуване, конкуренцията и защитата на потребителите.

Когато едно домакинство казва, че седмичната му кошница струва повече, не можем да му отговорим с лекция по статистическа методология. Трябва да чуем това послание. Усещането за поскъпване влияе върху потреблението, спестяването, исканията за заплати и в крайна сметка върху доверието. Да го приемем сериозно означава и да обясним честно какво показват данните и какво не показват. Възприятията са реални, но причинните връзки се установяват с доказателства. За една централна банка ясното обяснение е част от политиката.

Бързият кредитен растеж изисква по-висока предпазливост

Вторият въпрос, който заслужава повече внимание, е кредитът. Той не е равнозначен на инфлация, но има значение за нейното развитие. Когато финансира потребление или покупка на съществуващи активи, търсенето може да нараства по-бързо от производствения капацитет. Когато е насочен към производителни инвестиции, с времето може да разшири предлагането. Връзката е двупосочна и се проявява със закъснение: самата инфлация увеличава номиналния размер на заемите и обезпеченията и може да понижи реалната цена на кредита, ако лихвите се приспособяват по-бавно.

Годишният растеж на кредитите за неправителствения сектор се ускори през първата половина на годината. При жилищните кредити темпът леко се понижи, но остана висок. Това не доказва пряка краткосрочна връзка между кредитирането и общия ценови индекс, но налага внимателно наблюдение на ефекта върху вътрешното търсене, имотния пазар, задлъжнялостта и базисната инфлация.

Към края на юни делът на брутните необслужвани кредити и аванси беше нисък – 2,65%. Това е положителен текущ показател, но не и достатъчно доказателство за нисък бъдещ риск. Просрочията могат да останат ограничени, докато се натрупват по-големи задължения, по-дълги срокове и по-висока чувствителност към промени в доходите и лихвите. Затова банките трябва да оценяват целия кредитен цикъл, а не само последните данни за необслужваните кредити.

За кредитите, обезпечени с жилищни имоти, БНБ въведе ограничения върху три основни показателя при отпускане или предоговаряне: съотношението между размера на кредита и стойността на обезпечението не може да надхвърля 85%; съотношението между текущите плащания по дълга и месечния доход на кредитополучателя – 50%; а максималният срок на договора – 30 години. Отклонения са допустими за обем до 5% от новоотпуснатите или предоговорените кредити, изчислен спрямо брутния им обем през предходното тримесечие.

Тези граници не са цели, около които да се структурира всеки заем, и не заместват банковата преценка. От банките очакваме надеждна оценка на платежоспособността, реалистични допускания за разходите за живот, обоснована стойност на обезпечението и съдържателен анализ на неблагоприятни сценарии. Особено внимание изискват променливите лихви, зависимостта от един доход, възрастта на кредитополучателя при крайния падеж и задълженията към други институции. Конкуренцията трябва да бъде в обслужването, ефективността и качеството на оценката, а не в постепенното отслабване на кредитните стандарти.

Материалът Еврото не създаде инфлацията в България и членството няма да я премахне е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Винаги съм разбирал, че валутната конкуренция е идеята, която Милей е имал предвид, когато говореше за „доларизация“. Смятах, че когато предлага изчезването на песото и замяната му с долара, той се стреми да гарантира пълното премахване на инфлацията, както са направили страните, отказали се от националните си валути — Панама, Ел Салвадор, Еквадор и страните от еврозоната — или които са подложили валутата си на много строги правила за емитиране, като Хонконг, балтийските страни и България.

Това беше и опитът на аржентинската конвертируемост, която, за съжаление, действа само едно десетилетие.

Режимът на конвертируемост от 90-те години беше система на валутна конкуренция. Тук е уместно да споменем една незавършена дискусия, която парадоксално беше подновена от управляващия директор на МВФ при неотдавнашното ѝ посещение в страната.

На срещата си с предприемачите, с които разговаря в Буенос Айрес, Кристалина Георгиева попитала: „Защо конвертируемостта в Аржентина приключи след десет години действие?“ Въпросът изненадал присъстващите и не получил достатъчно изясняващ отговор, което ме накара да се замисля за тревогите, които управляващият директор на МВФ вероятно има относно бъдещето на нашата страна.

Затова реших да избера за този доклад анализ на стабилизационния опит в България, страната, от която произхожда Георгиева и която през 1997 г. въведе парична, валутна и финансова реформа, оказала се успешна и запазила се в продължение на 29 години до влизането на страната в еврозоната.

Как е свързана Аржентина с българския стабилизационен опит?

Трябва да започна с малко история.

След като през 1991 г. започнахме да въвеждаме режима на конвертируемост, на годишните срещи в Давос нашият опит започна да бъде предмет на дискусии. Балтийските държави, току-що получили независимост от Съветския съюз, използваха нашия опит, за да решат да създадат парични режими, основани на т.нар. валутни бордове, подобни на тези от епохата на златния стандарт.

Първоначално МВФ не ги препоръчваше, но след като успешно преодоляхме последиците от кризата „Текила“ през 1995 г. и след като започнаха да се проявяват добрите резултати в балтийските държави, МВФ започна да препоръчва нашето решение за справяне с паричните и финансовите кризи в някои източноевропейски страни. Една от тях беше България.

Знам, че аргументът, представен тогава на българските власти, е бил успехът на системата в Аржентина, до такава степен, че те поканили Хуан Лях, който беше мой заместник-министър на икономиката, да оглави Българската централна банка. Хуан Лях не успя да приеме, но като консултанти пристигнаха аржентински икономисти, сред които и престижният икономист Алфредо Канавезе.

Знам също, че МВФ беше ентусиазиран от аржентинския опит, въпреки че първоначално не го беше подкрепил. През август 1998 г., когато избухна кризата в Русия, Мишел Камдесю препоръча на Елцин да видят как ние сме решили кризата в началото на 90-те години. В резултат на този съвет бях поканен да пътувам до Москва и започнаха да обсъждат възможността за създаване на валутен борд за рублата — нещо, което не се осъществи, защото реформата заплашваше да отнеме властта на руските олигарси, които имаха по-голямо влияние от Елцин.

Тъй като не си спомнях подробностите от българския опит, помолих ChatGPT да ми го опише и добавих към този доклад отговора му, който ми се струва коректен, като приложение.

Както може да се прочете в приложението, българският опит беше успешен, но не реши всички проблеми. Той премахна трайно високата инфлация, позволи устойчив растеж на икономиката, преодоля кризата от 2008–2009 г., предизвикана от външни обстоятелства като онези, които бяха засегнали нас през 1995 г. и между 1999 и 2001 г., и проправи пътя за присъединяването на България към еврото — режим, в рамките на който страната се намира и днес.

Проблемът, който всички проведени реформи не успяха да решат, е осигуряването на работа за цялото трудоспособно население. Макар безработицата да спадна от нива над 30% до около 3%, хората, които не са намерили работа, са емигрирали в останалата част от Европа. Емиграцията е обхванала 25% от трудоспособното население.

Разбира се, отказът от стабилизацията не би смекчил проблема с липсата на работни места, а много вероятно би го задълбочил. Изводът е, че наред с макроикономическите реформи е било необходимо да се постави по-силен акцент върху образованието, квалификацията и насърчаването на предприемачеството — теми, за които държавата също носи отговорност.

Какво трябва да тревожи Георгиева в сегашната реалност на Аржентина в светлината на българския опит?

Тя трябва да вижда, че усилията на президента Хавиер Милей много приличат на тези на президента Карлос Менем през 90-те години.

И тогава, и сега правителството се стреми да намали публичните разходи, да премахне бюджетния дефицит, да отвори икономиката за търговия и инвестиции, да дерегулира, да приватизира и да премахне изкривяващите данъци.

Разликите са само в скоростта, особено по отношение на паричната реформа и премахването на изкривяващите данъци, но резултатите по отношение на инфлацията не са много различни.

Но какво ни учи опитът за това какво трябва да избегнем, за да не се повтори в бъдеще случилото се с плана от 90-те години след десет години негово действие?

Първо искам да отговоря на един по-неотложен въпрос: какво ни казва опитът с конвертируемостта за това как да постигнем дезинфлация, придружена от енергично съживяване на икономиката?

Моят отговор, който бих дал не само на МВФ, но преди всичко на вътрешните критици, е, че паричната реформа е също толкова важна, колкото и фискалната реформа.

Дано парламентарното обсъждане на реформата на Устава на Централната банка бъде началото на институционализирането на парична, финансова и валутна система, способна бързо да възстанови вътрешното и външното кредитиране на страната.

Отговорът на въпроса за трайността на реформите — не само за период от десет години, а завинаги — изисква създаването и разширяването на консенсус не непременно относно текущите политики, но поне относно структурните характеристики на икономическата организация, в съответствие с принципите на Алберди в нашата Национална конституция и с голям акцент върху образованието за труд, квалификацията на работната сила и насърчаването на местното предприемачество, които не се решават автоматично от пазара.

Приложение. Българската парична реформа от 1997 г.: от хиперинфлацията до еврото

България осъществи една от най-успешните парични реформи в Източна Европа след финансова и хиперинфлационна криза.

Българският опит представлява особен интерес за дискусията относно паричната политика в Аржентина. Той показва, че една страна, разрушила собствената си валута, може да възстанови доверието, ако замени дискреционните решения с проверимо правило и подкрепи това правило с последователни фискални, банкови и институционални реформи. Показва също, че един режим на конвертируемост не е непременно обречен да завърши със стагнация, безработица или девалвация.

Но българският опит ни задължава да избегнем едно опростяване. Валутният борд не беше магическа формула, нито единственото обяснение за последвалия растеж. Неговото съществуване зависеше от фискалната дисциплина, оздравяването на банковата система, продължаването на реформите и една политическа цел, която преминаваше през правителства с различна политическа ориентация: присъединяването на България към Европейския съюз и накрая към еврото.

Именно това е действително уникалната характеристика на случая. Реформата, приета през 1997 г., не беше замислена като временно решение. Тя се превърна в основата на новата парична организация и остана в сила, докато 29 години по-късно престана да бъде необходима, защото България се присъедини към европейския паричен съюз.

Кризата, която направи реформата възможна

Кризата от 1996–1997 г. беше кулминацията на един провален преход от комунизъм към пазарна икономика. Много държавни предприятия продължаваха да работят на загуба и бяха поддържани от банки, които в много случаи също се намираха под държавен контрол. Повече от 60% от кредитите вече не се обслужваха. Банките рефинансираха неплатежоспособни предприятия, а Българската народна банка на свой ред рефинансираше банките.

Резултатът беше огромен проблем с моралния риск. Загубите на предприятията се превръщаха в банкови загуби; банковите загуби накрая се озоваваха в баланса на централната банка, а централната банка емитираше пари, за да предотврати срива на системата. Фискалната, банковата и паричната недисциплина всъщност бяха различни проявления на един и същ проблем.

През 1996 г. БВП спадна с 10,9%, 12-месечната инфлация надхвърли 300%, а държавният дълг достигна над 120% от БВП. Загубата на резерви остави страната с по-малко от месец внос. През първите месеци на 1997 г. кризата прерасна в хиперинфлация: през март годишният темп на нарастване на цените надхвърляше 2000%. Заплатите, пенсиите и спестяванията, деноминирани в националната валута, бяха практически унищожени.

Правителството на Иван Костов, което дойде на власт в този контекст, реши, че не е достатъчна поредната фискална програма или ново обещание за умерена парична политика. Доверието в БНБ беше изчезнало. Беше необходимо да ѝ бъде отнета възможността, която тя беше използвала, за да финансира правителството и да поддържа неплатежоспособни банки. (МВФ, 2025 г.)

Отговорът беше създаването на валутен борд, който започна да функционира на 1 юли 1997 г.

….

Какво показва българският опит — и какво не показва

Българският режим не беше идентичен с аржентинската конвертируемост. Левът продължи да бъде законно платежно средство, а архитектурата на Българската народна банка в някои отношения беше по-строга от тази на Аржентинската централна банка. По-специално Емисионното управление не можеше да държи вътрешен държавен дълг като обезпечение на паричните си пасиви.

Двете системи обаче споделяха един основен принцип: националната валута трябваше да бъде конвертируема при стабилен паритет, а нейното емитиране беше подчинено на наличието на резерви. И в двата случая целта беше дискреционната парична политика да бъде заменена с правно правило, способно да възстанови доверието.

Българският опит не позволява да се твърди, че всеки валутен борд ще оцелее. Той също така не разрешава сам по себе си спора за причините, довели до изоставянето на аржентинската конвертируемост през 2002 г.

Но позволява да бъдат отхвърлени две крайни интерпретации.

Първата е, че режимът на конвертируемост неизбежно възпрепятства растежа и може да завърши единствено с девалвация. България растеше, намаляваше безработицата, премина през външни кризи и запази паритета до влизането си в еврозоната.

Втората погрешна интерпретация е, че е достатъчно да се приеме един паричен закон. Българското правило се запази, защото беше придружено от оздравяване на банковата система, фискална дисциплина, натрупване на резерви и икономическа и институционална интеграция с Европа.

Преди всичко то се запази, защото последователните правителства приеха, че кризите трябва да бъдат преодолявани, без отново да се прибягва до парична емисия.

Най-съществената разлика не е в механиката на валутния курс, а в институционалната конструкция, която обгражда тази механика.

България постепенно повишаваше политическата цена на отказа от правилото: първо го включи в закона; след това го свърза с членството в Европейския съюз; после с ERM II и Банковия съюз; накрая — с приемането на еврото.

Паричната стабилност беше отправната точка, а не цялата програма за развитие. Но без тази отправна точка България трудно би възстановила кредитирането, привлякла инвестиции, намалила държавния си дълг и постигнала конвергенция с Европа.

Това е основният урок.

Доверието може да бъде възстановено бързо, когато дискреционността бъде заменена с ясно правило. Запазването на доверието обаче зависи от нещо по-трудно: фискалната, банковата и политическата организация да направят цената на нарушаването на това правило по-висока от цената на спазването му.

България успя да изгради тази комбинация и я запази до окончателното си интегриране в една наднационална валута.

Материалът В Аржентина свързват реформите на Милей с българския стабилизационен опит е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Икономическата свобода не е отделна от върховенството на закона, а едно от най-ясните му проявления. Свободният пазар не означава анархия. Той означава икономика, управлявана от общи и предвидими правила, които се прилагат еднакво към всички. Алтернативата не е непременно повече закони, а различен вид закони: заповеди, разрешения и изключения, предназначени да облагодетелстват определени отрасли и професии за сметка на други.

Както пише Ф. А. Хайек в The Constitution of Liberty („Конституцията на свободата“), „свободата на икономическата дейност означаваше свобода в рамките на закона“. Същественото разграничение не е просто между държавна намеса и липса на намеса, а между общи правила, прилагани към всички, и дискреционни интервенции, които облагодетелстват едни за сметка на други.

Хората обикновено приемат принципа на равнопоставеността, когато става дума за граждански свободи като свободата на вероизповеданието. Необходимостта от общо правило тук е сравнително ясна. Свободата на религията трябва да важи дори за непопулярните вероизповедания. Но когато приложим същия принцип на универсалност към икономическата свобода, равните правила стават много по-спорни.

Погледнати през призмата на върховенството на закона, митата, субсидиите, лицензионните ограничения и избирателните регулации не са просто икономически интервенции — те са правни привилегии. Тези политики не просто регулират икономическата дейност по неутрален начин; те използват политическата власт, за да защитят едни хора от конкуренцията, като прехвърлят разходите върху други. Икономическата свобода не е просто искане за по-ниски данъци или по-малко регулации. Тя е настояване правилата да бъдат общи, а не произволни.

И все пак много хора имат приятели, роднини и общности, чието препитание зависи от някаква форма на икономически протекционизъм. Тъй като са състрадателни хора, те смятат, че в конкретни случаи трябва да се направи изключение. Те може да се противопоставят на протекционизма по принцип, но същевременно да настояват, че този отрасъл е твърде важен, тази професия е твърде уязвима или тази конкретна група е твърде заслужаваща защита, за да бъде оставена да се изправи пред обичайния натиск на конкуренцията.

Проблемът е, че почти всеки има свое конкретно изключение, което смята за оправдано.

Френският икономист и държавник от XVIII век Ан Рьобер Жак Тюрго прекрасно улавя това противоречие:

„Например светът е пълен с хора, които осъждат изключителните привилегии, но смятат, че има определени стоки, за които те са необходими. Това изключение обикновено се основава на личния им интерес или на интереса на хора, с които са свързани. Така мнозинството от хората по природа е добре настроено към благородните принципи на търговската свобода. Но почти всички, било поради интерес, било поради навик, било поради подчинение, вмъкват някои малки изменения или изключения.“

Тюрго разбира този проблем още преди самият той да придобие политическата власт, за да се опита да го разреши. Свързан с физиократите — група френски интелектуалци от XVIII век, които защитават свободните пазари — Тюрго е назначен от крал Луи XVI за генерал-контрольор на финансите през 1774 г. Той става един от първите хора, получили реалната политическа власт да приложат политики на свободния пазар в национален мащаб.

Той се опитва да премахне вътрешните ограничения върху търговията със зърно, да отслаби властта на гилдиите, да реформира данъчното облагане и да премахне някои форми на принудителен труд. Целта му е да замени лабиринта от наследени привилегии със система, която не предоставя преференции на нито една конкретна класа или професия.

Но като се противопоставя едновременно на всички изключения, той обединява срещу себе си всички защитени интереси. Всяка група можела да се съгласи, че привилегиите, дадени на другите, са вредни, като същевременно остава убедена, че нейната собствена привилегия е необходима. Те не били съгласни по въпроса кои изключения трябва да съществуват, но били съгласни, че система без изключения застрашава всички тях. Тези групи не е било необходимо да споделят обща политическа философия и със сигурност не са били съгласни как трябва да се управлява Франция. Те просто е трябвало да осъзнаят, че придържането към общи правила застрашава техните конкретни изключения.

Въпреки най-добрите му усилия реформите на Тюрго са посрещнати с опозиция и в крайна сметка са отменени. През 1776 г., по-малко от две години след назначаването му, Тюрго е уволнен, а политическата му кариера приключва с пълен крах.

Поуката е, че политики като свободната търговия, които носят полза на обществото като цяло, все пак могат да предизвикат яростна съпротива, защото протекционизмът създава концентрирани ползи и разпределени върху мнозина разходи. Съвременната теория на обществения избор помага да се обясни защо тези изключения са толкова трудни за премахване. В книгата The Logic of Collective Action („Логиката на колективното действие“) икономистът Мансър Олсън отбелязва, че „малките групи защитават общите си интереси по-добре от големите групи“. Държавните привилегии са концентрирани в организирани и влиятелни групи, докато разходите им са разпръснати сред широката общественост — хора, които губят твърде малко поотделно, за да имат стимул да се организират срещу тях.

Теорията на Брус Йендъл Bootleggers and Baptists („Контрабандисти и баптисти“) обяснява как тези привилегии придобиват морална легитимност. Концентрираните интереси често просперират, като обвързват своите частни предимства с убедителна обществена кауза. Моралните защитници предоставят езика на сигурността и състраданието, докато бенефициентите осигуряват организацията и политическия натиск. В резултат се появява политика, чиито разходи са широко разпределени и трудно забележими, чиито ползи са ограничени до малцина и яростно защитавани, а привилегированият ѝ характер е прикрит като служба в името на общото благо.

Съвременен пример е Законът Джоунс (Jones Act) — закон от 1920 г., който изисква товарите, превозвани между американски пристанища, да бъдат транспортирани с плавателни съдове, построени в САЩ, притежавани от американски компании и с преобладаващо американски екипажи. Законът остава в сила, въпреки че повишава транспортните разходи в цялата икономика и не успява да създаде силната морска индустрия, която неговите поддръжници обещават. Изследване на експерти от Cato изчислява, че само за икономиката на Пуерто Рико Законът Джоунс създава годишна тежест от 1,4 млрд. долара. Домакинствата в Пуерто Рико понасят приблизително 692 млн. долара от тази тежест — или около 203 долара на жител — но тези разходи са разпределени между милиони отделни сделки. Ползите, напротив, отиват при малка и силно организирана група от корабостроители, транспортни компании и морски профсъюзи, които имат всички основания да защитават закона.

Следователно Законът Джоунс илюстрира както проблема на Олсън с концентрираните ползи, така и теорията на Йендъл за „Контрабандистите и баптистите“. Защитените морски интереси осигуряват политическата организация, докато призивите към патриотизъм и национална сигурност осигуряват приемливото обществено оправдание. Всеки плаща малко повече, докато една концентрирана малцинствена група печели достатъчно, за да се бори яростно за запазването на закона.

Да проявяваме съпричастност към хората, чието препитание е нарушено от промените, не е нещо погрешно. Но съчувствието не отговаря на въпроса дали държавата трябва да използва силата на закона, за да защитава една група от промяната за сметка на всички останали.

След като бъде направено едно изключение, вече няма принципна причина да бъдат отказвани други. Един-единствен прецедент създава основата за още сто. Всеки отрасъл може да се определи като жизненоважен и да претендира за необходимост от специални правила.

Върховенството на закона е лесно за възхваляване, но трудно за отстояване. Най-лесно е да го подкрепяме, когато ограничава някой друг. Класическият либерализъм не обещава свят без болка. Той предлага рамка, в която никоя група няма право да живее за сметка на други и никой интерес не може да бъде издигнат над останалите чрез политическа сила. Върховенството на закона оцелява само когато приемем, че едни и същи правила, рискове и свободи трябва да важат за всички.

Свободата започва там, където свършва привилегията.

Материалът Икономическата свобода започва там, където свършват привилегиите на правителството е публикуван за пръв път на Икономически живот.