Известният аржентински икономист и политик Доминго Кавальо публикува в блога си анализ на проекта на президента Хавиер Милей за реформа на Устава на Централната банка, изтъквайки, че тя съдържа две важни промени, „които възстановяват — с много подробни уточнения, каквито в миналото не е имало — приетите през 1992 г. принципи: единствената цел на паричната политика трябва да бъде защитата на стойността на песото, а паричното финансиране на бюджетния дефицит се забранява“.
Кавальо поставя своя анализ в контекст, свързан основно с България и с процесите в страната ни, случили се в през 90-те години на миналия век…
Винаги съм разбирал, че валутната конкуренция е идеята, която Милей е имал предвид, когато говореше за „доларизация“. Смятах, че когато предлага изчезването на песото и замяната му с долара, той се стреми да гарантира пълното премахване на инфлацията, както са направили страните, отказали се от националните си валути — Панама, Ел Салвадор, Еквадор и страните от еврозоната — или които са подложили валутата си на много строги правила за емитиране, като Хонконг, балтийските страни и България.
Това беше и опитът на аржентинската конвертируемост, която, за съжаление, действа само едно десетилетие.
Режимът на конвертируемост от 90-те години беше система на валутна конкуренция. Тук е уместно да споменем една незавършена дискусия, която парадоксално беше подновена от управляващия директор на МВФ при неотдавнашното ѝ посещение в страната.
На срещата си с предприемачите, с които разговаря в Буенос Айрес, Кристалина Георгиева попитала: „Защо конвертируемостта в Аржентина приключи след десет години действие?“ Въпросът изненадал присъстващите и не получил достатъчно изясняващ отговор, което ме накара да се замисля за тревогите, които управляващият директор на МВФ вероятно има относно бъдещето на нашата страна.
Затова реших да избера за този доклад анализ на стабилизационния опит в България, страната, от която произхожда Георгиева и която през 1997 г. въведе парична, валутна и финансова реформа, оказала се успешна и запазила се в продължение на 29 години до влизането на страната в еврозоната.
Как е свързана Аржентина с българския стабилизационен опит?
Трябва да започна с малко история.
След като през 1991 г. започнахме да въвеждаме режима на конвертируемост, на годишните срещи в Давос нашият опит започна да бъде предмет на дискусии. Балтийските държави, току-що получили независимост от Съветския съюз, използваха нашия опит, за да решат да създадат парични режими, основани на т.нар. валутни бордове, подобни на тези от епохата на златния стандарт.
Първоначално МВФ не ги препоръчваше, но след като успешно преодоляхме последиците от кризата „Текила“ през 1995 г. и след като започнаха да се проявяват добрите резултати в балтийските държави, МВФ започна да препоръчва нашето решение за справяне с паричните и финансовите кризи в някои източноевропейски страни. Една от тях беше България.
Знам, че аргументът, представен тогава на българските власти, е бил успехът на системата в Аржентина, до такава степен, че те поканили Хуан Лях, който беше мой заместник-министър на икономиката, да оглави Българската централна банка. Хуан Лях не успя да приеме, но като консултанти пристигнаха аржентински икономисти, сред които и престижният икономист Алфредо Канавезе.
Знам също, че МВФ беше ентусиазиран от аржентинския опит, въпреки че първоначално не го беше подкрепил. През август 1998 г., когато избухна кризата в Русия, Мишел Камдесю препоръча на Елцин да видят как ние сме решили кризата в началото на 90-те години. В резултат на този съвет бях поканен да пътувам до Москва и започнаха да обсъждат възможността за създаване на валутен борд за рублата — нещо, което не се осъществи, защото реформата заплашваше да отнеме властта на руските олигарси, които имаха по-голямо влияние от Елцин.
Тъй като не си спомнях подробностите от българския опит, помолих ChatGPT да ми го опише и добавих към този доклад отговора му, който ми се струва коректен, като приложение.
Както може да се прочете в приложението, българският опит беше успешен, но не реши всички проблеми. Той премахна трайно високата инфлация, позволи устойчив растеж на икономиката, преодоля кризата от 2008–2009 г., предизвикана от външни обстоятелства като онези, които бяха засегнали нас през 1995 г. и между 1999 и 2001 г., и проправи пътя за присъединяването на България към еврото — режим, в рамките на който страната се намира и днес.
Проблемът, който всички проведени реформи не успяха да решат, е осигуряването на работа за цялото трудоспособно население. Макар безработицата да спадна от нива над 30% до около 3%, хората, които не са намерили работа, са емигрирали в останалата част от Европа. Емиграцията е обхванала 25% от трудоспособното население.
Разбира се, отказът от стабилизацията не би смекчил проблема с липсата на работни места, а много вероятно би го задълбочил. Изводът е, че наред с макроикономическите реформи е било необходимо да се постави по-силен акцент върху образованието, квалификацията и насърчаването на предприемачеството — теми, за които държавата също носи отговорност.
Какво трябва да тревожи Георгиева в сегашната реалност на Аржентина в светлината на българския опит?
Тя трябва да вижда, че усилията на президента Хавиер Милей много приличат на тези на президента Карлос Менем през 90-те години.
И тогава, и сега правителството се стреми да намали публичните разходи, да премахне бюджетния дефицит, да отвори икономиката за търговия и инвестиции, да дерегулира, да приватизира и да премахне изкривяващите данъци.
Разликите са само в скоростта, особено по отношение на паричната реформа и премахването на изкривяващите данъци, но резултатите по отношение на инфлацията не са много различни.
Но какво ни учи опитът за това какво трябва да избегнем, за да не се повтори в бъдеще случилото се с плана от 90-те години след десет години негово действие?
Първо искам да отговоря на един по-неотложен въпрос: какво ни казва опитът с конвертируемостта за това как да постигнем дезинфлация, придружена от енергично съживяване на икономиката?
Моят отговор, който бих дал не само на МВФ, но преди всичко на вътрешните критици, е, че паричната реформа е също толкова важна, колкото и фискалната реформа.
Дано парламентарното обсъждане на реформата на Устава на Централната банка бъде началото на институционализирането на парична, финансова и валутна система, способна бързо да възстанови вътрешното и външното кредитиране на страната.
Отговорът на въпроса за трайността на реформите — не само за период от десет години, а завинаги — изисква създаването и разширяването на консенсус не непременно относно текущите политики, но поне относно структурните характеристики на икономическата организация, в съответствие с принципите на Алберди в нашата Национална конституция и с голям акцент върху образованието за труд, квалификацията на работната сила и насърчаването на местното предприемачество, които не се решават автоматично от пазара.
Приложение. Българската парична реформа от 1997 г.: от хиперинфлацията до еврото
България осъществи една от най-успешните парични реформи в Източна Европа след финансова и хиперинфлационна криза.
Българският опит представлява особен интерес за дискусията относно паричната политика в Аржентина. Той показва, че една страна, разрушила собствената си валута, може да възстанови доверието, ако замени дискреционните решения с проверимо правило и подкрепи това правило с последователни фискални, банкови и институционални реформи. Показва също, че един режим на конвертируемост не е непременно обречен да завърши със стагнация, безработица или девалвация.
Но българският опит ни задължава да избегнем едно опростяване. Валутният борд не беше магическа формула, нито единственото обяснение за последвалия растеж. Неговото съществуване зависеше от фискалната дисциплина, оздравяването на банковата система, продължаването на реформите и една политическа цел, която преминаваше през правителства с различна политическа ориентация: присъединяването на България към Европейския съюз и накрая към еврото.
Именно това е действително уникалната характеристика на случая. Реформата, приета през 1997 г., не беше замислена като временно решение. Тя се превърна в основата на новата парична организация и остана в сила, докато 29 години по-късно престана да бъде необходима, защото България се присъедини към европейския паричен съюз.
Кризата, която направи реформата възможна
Кризата от 1996–1997 г. беше кулминацията на един провален преход от комунизъм към пазарна икономика. Много държавни предприятия продължаваха да работят на загуба и бяха поддържани от банки, които в много случаи също се намираха под държавен контрол. Повече от 60% от кредитите вече не се обслужваха. Банките рефинансираха неплатежоспособни предприятия, а Българската народна банка на свой ред рефинансираше банките.
Резултатът беше огромен проблем с моралния риск. Загубите на предприятията се превръщаха в банкови загуби; банковите загуби накрая се озоваваха в баланса на централната банка, а централната банка емитираше пари, за да предотврати срива на системата. Фискалната, банковата и паричната недисциплина всъщност бяха различни проявления на един и същ проблем.
През 1996 г. БВП спадна с 10,9%, 12-месечната инфлация надхвърли 300%, а държавният дълг достигна над 120% от БВП. Загубата на резерви остави страната с по-малко от месец внос. През първите месеци на 1997 г. кризата прерасна в хиперинфлация: през март годишният темп на нарастване на цените надхвърляше 2000%. Заплатите, пенсиите и спестяванията, деноминирани в националната валута, бяха практически унищожени.
Правителството на Иван Костов, което дойде на власт в този контекст, реши, че не е достатъчна поредната фискална програма или ново обещание за умерена парична политика. Доверието в БНБ беше изчезнало. Беше необходимо да ѝ бъде отнета възможността, която тя беше използвала, за да финансира правителството и да поддържа неплатежоспособни банки. (МВФ, 2025 г.)
Отговорът беше създаването на валутен борд, който започна да функционира на 1 юли 1997 г.
….
Какво показва българският опит — и какво не показва
Българският режим не беше идентичен с аржентинската конвертируемост. Левът продължи да бъде законно платежно средство, а архитектурата на Българската народна банка в някои отношения беше по-строга от тази на Аржентинската централна банка. По-специално Емисионното управление не можеше да държи вътрешен държавен дълг като обезпечение на паричните си пасиви.
Двете системи обаче споделяха един основен принцип: националната валута трябваше да бъде конвертируема при стабилен паритет, а нейното емитиране беше подчинено на наличието на резерви. И в двата случая целта беше дискреционната парична политика да бъде заменена с правно правило, способно да възстанови доверието.
Българският опит не позволява да се твърди, че всеки валутен борд ще оцелее. Той също така не разрешава сам по себе си спора за причините, довели до изоставянето на аржентинската конвертируемост през 2002 г.
Но позволява да бъдат отхвърлени две крайни интерпретации.
Първата е, че режимът на конвертируемост неизбежно възпрепятства растежа и може да завърши единствено с девалвация. България растеше, намаляваше безработицата, премина през външни кризи и запази паритета до влизането си в еврозоната.
Втората погрешна интерпретация е, че е достатъчно да се приеме един паричен закон. Българското правило се запази, защото беше придружено от оздравяване на банковата система, фискална дисциплина, натрупване на резерви и икономическа и институционална интеграция с Европа.
Преди всичко то се запази, защото последователните правителства приеха, че кризите трябва да бъдат преодолявани, без отново да се прибягва до парична емисия.
Най-съществената разлика не е в механиката на валутния курс, а в институционалната конструкция, която обгражда тази механика.
България постепенно повишаваше политическата цена на отказа от правилото: първо го включи в закона; след това го свърза с членството в Европейския съюз; после с ERM II и Банковия съюз; накрая — с приемането на еврото.
Паричната стабилност беше отправната точка, а не цялата програма за развитие. Но без тази отправна точка България трудно би възстановила кредитирането, привлякла инвестиции, намалила държавния си дълг и постигнала конвергенция с Европа.
Това е основният урок.
Доверието може да бъде възстановено бързо, когато дискреционността бъде заменена с ясно правило. Запазването на доверието обаче зависи от нещо по-трудно: фискалната, банковата и политическата организация да направят цената на нарушаването на това правило по-висока от цената на спазването му.
България успя да изгради тази комбинация и я запази до окончателното си интегриране в една наднационална валута.
