Лятно управление на слуховете за първите избори, 10 юли и прехода, със смислоидни забележки по повод годишнината на „сбъркания“, „нечестен“, „ченгесарски“, “почти изцяло криминален” и прочее преход, както и по повод годишнината от първите след 1944 г. свободни избори, проведени на 10 юни 1990 г. и свиканото месец по-късно поредно и като че ли вече последно или предпоследно учредително събрание…
На 10 юли 1990 г. бе свикано Великото Народно събрание и с това приключи една важна, може би най-важната, част на прехода – възстановяването и преучредяването (след 1946 г.) на многопартийния политически живот, на съревнованието за обществени и държавни длъжности, и многопартийни избори.
След 10 юли на онази година избирателите възстановиха и поеха върху съвестта и възгледите си основна част от отговорността за управлението и политиката на България.
Поради упражняването на тази отговорност, на 18 декември 1994 г., икономическите и (донякъде) геополитическите процеси на прехода се върнаха към периода преди изборите от 10 юни 1990 г. Това наложи същите тези преориентации към преобладаващ пазар в икономическия живот, Европа и НАТО да започнат отново през пролетта на 1997 г.
Логика (?)
Основното предположение в описанието и размисъла за случилото се преди 10 юли 1990 г. е всесилието на тогавашната власт. В частност тази на Комитета за държавна сигурност (КДС) и висшите кръгове на БКП. Това предположение се основава на вярата, че тези последните са гениални анализатори, манипулатори и успешни инженери на обществените процеси у нас. Това предположение е крайно невярно и много разпространено.
То между другото приема и че преходът би бил или ще е успешен такъв, “какъвто трябваше да бъде”, ако КДС и БКП алтруистично се бяха отказали да участват в съревнованието между политически партии и бяха предоставили собствеността (включително земята) и контрола върху активите на стопанството, собствеността и държавните учреждения на някакви съвестни и с кристален морал, но неясно как подбрани, поборници за общото благо. Или пък ако тези „алтруисти“ биха били пометени от народния гняв.
Обикновено изглежда, че пишещите и говорещите в това русло на тълкуване на събитията знаят откъде ще се пръкнат тези алтруисти, поборници за свободата на отделния човек и гневни люде, и дори си мислят, че могат да ги посочат лично, започвайки от себе си.
Следващото по значение, тълкуващо историята, предположение е, че със сила, въоръжено завземане на народното събрание и други държавни учреждения преходът би се получил “какъвто трябва да бъде”.
Всеки пише история
Много би било полезно да се опише – с някаква доза на достоверност – какво би се случило, ако:
- събитията на 14 декември 1989 г. (всъщност поведението на Желев се обяснява с изяви на 9 декември*) не бяха онова, което стана (например ако комунистите бяха отменили чл. 1 на този ден),
- нямаше сблъсъци в София между мнозинство (впрочем подкрепено от държавни органи), което смяташе, че турците нямат право на досят имената си, дадени им от предците и малцинство на противоположното мнение (самоорганизирало да подпомогне връщането на отнетите насила имена) между Коледа на 1989 г. и 4 януари 1990 г. (и т.нар. „Кръгла маса по националния въпрос“ не бе се случила), която успокои напрежението, но и легитимира Движението за права и свободи на турците и мюсюлманите в България заедно с неговия никому непознат дотогава водач Меди Доганов,
- след това нямаше Кръгла маса или ако на нея бяха приети предложенията на Луканов за започване на приватизацията и икономическите реформи,
- не-комунистите (които и да са те, но все пак кои именно) бяха спечелили 50+ или 67% от местата в учредителното събрание и каква би била конституцията при такъв сценарий.
Струва ми се, че това би било много увлекателно занимание.
Негов резултат ще е алтернативно тълкуване на историята на прехода. От разбирането на събитията след 1989 г. като „изцяло нечестен и частично криминален“ преход ползата е най-вече за онези партии, които не са съгласни с него.
Отговорността на „кръглите маси“
Това тълкуване снема и отговорността на отделния избирател от 1989 г.: след като преходът е бил такъв, индивидуалното бездействие и изчакване какво ще стане изглеждат в собствената самооценка на този избирател почти напълно оправдани.
Между другото Кръглата маса в България не се различава съществено нито по предмет на решенията, нито по продължителност на обсъжданията. Не е измислен по-добър начин за мирна обществена промяна от преговорите на равни начала, което е смисловото натоварване на националните кръгли маси в пост-комунистическите страни.
Естествено ГДР е особен случай: трябва да се договори (и плати) изтеглянето на окупационните части на армията на СССР от Германия и другите централно-европейски страни. В Унгария пренаписването на конституцията и един референдум отнемат повече време. Но навсякъде кръглите маси договарят само въвеждането на плурализъм (премахване на еднопартийната система, закони за партиите и изборите), без никакви съществени промени в собствеността и стопанството.
Продължителността на Кръглите маси по страни е следната:
- Полша от февруари до април 1989 г.
- Унгария от март до септември 1989 г.
- Чехословакия от ноември до декември 1989 г.
- ГДР от декември 1989 до март 1990 г.
- България от януари до март/май 1990 г.
В България съществените решения са взети на 12 март, но внасянето на допълнителни точки за обсъждане (БСП търси допълнителна легитимация и желае да печели време чрез обсъждане на проектозакон за приватизацията, който нейният парламент да приеме) и запазването на контрол от Масата върху промените в конституцията от 1971 г. формално удължават възможността за свикване на заседания.
Атитюди
Хубаво е хората в политическата си преориентация да се опитват втори път да придобият девственост на възгледите и поведението си, независимо какво са мислили преди 1989 и по време на смяната на системата. И е много разумно при една четвърт от имащите право на глас с членство в БКП, каквото е положението в България, да им се даде право на преориентация, след като ще се въвежда политически плурализъм.
Това право може да бъде валидно само за всички, а не за избрани групи от това всички. Общество, което го отрича, не може да се променя.
Не ми се вижда порядъчно да се твърди, че целият днешен политически ред би могъл да бъде заченат непорочно. Естествено в този дискурс всички да са порочни, освен пишещият, че преходът е изцяло нечестен. И още си мисля, че да се използват заклинания по повод онези месеци, вместо позовавания на документи и факти, е много по-лесно от всяка форма на убеждение.
През последните години преди 1989 г. някои опозиционни представители имахме скромна, но ефективна система да се справяме с „ченгетата“ (описал съм я в „Екогласност 1989“, Сиела 2009, подобен е и разказът на Петър Стайков). Не е перфектна, но изглежда невъзможно тогава да има по-добра. Както навсякъде, имаше провокатори, внедрени доносници и просто недоброжелатели в обкръжението. Справянето с тях бе лесно, защото всички решения бяха публично обсъждани и обявявани.
Прилагането на решенията и организацията бе възлагана на онези, за които нямаше подозрения. Ставаха и грешки. Но внедрените нямаше какво друго да правят, освен да участват в обсъжданията, да се пазят да не се саморазобличат, да донасят за по-значими деяния от действителните (за да „свършат работа“ си пред КДС или когото и да било другиго) за онова, което чуват и виждат и публично да защитават каузата на промяната. Познавам не малко хора, които макар почти сигурно внедрени, промениха възгледите си и допринасяха както могат за обществената промяна.
Може да се мисли, че през 1990 г. властниците би трябвало да отстъпят и оставят управлението на такива “като мен” или на такива, които аз харесвам. Но такъв развой на политическия процес бе и е невъзможен. Не само в България, но и никога в историята на политическия живот не се случвал.
Онези от БКП и КДС, които “трябваше” да отстъпят позиции на контрол имат свои “като мен” и собствени уверености в това кое е правилното и доброто, естествено включващи самите тях и техните приятели, и авторитети.
Също толкова утопично е да се смята, че тези властници може да бъдат изгонени със сила и оръжие.
- Първо, тях ги нямаше.
- Второ, каквото бе налично бе под контрол на тези, които трябва са бъдат сменени.
- Трето и най-важно: правов ред, равенство пред закона и управление на правото и закона, а не на началника и вожда, е невъзможно да бъдат въведени с противоречащи на тези цели средства.
Всъщност, проблемите, с които хората тук се опитват да се справят, до един произтичат от опитите за групов контрол върху политиката и стопанството, отвъд процедурите и защитава на индивида от държавата, които в крайна сметка намериха място в сегашната конституция.
Иначе днес наистина е годишнината на 10 юли 1990 г., когато започна да работи VII Седмото ВНС.
Макар и забравена, честитя я на онези, които смятат, че животът сега е по-приемлив от преди 34-35 години.
*Тогава по булевард Витоша в столицата преминава демонстрация, участниците в която искат „истинска“ социалдемокрация, затвор за управляващите и понякога отправят възгласи за вземане на властта „с кръв“, „защото така се прави“. Преди няколко години класически либерално настроени колеги учредиха Дискусионен клуб „9-ти декември“. Той няма нищо общо с 9 декември 1989 г.
