Преди време представихме с кратък текст новата книга на доц. Теодор Дечев „България и Украйна – цивилизационни разломи и политически успоредици“. Сега, използвайки „новината“, че книгата е качена в интернет със свободен достъп, публикуваме откъс от главата „Пак за България като „страна на разлома“…
Още с излизането на книгата на Самюел Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред” аз възразих много сериозно срещу тезата, че България принадлежи към православната цивилизация, така както твърдеше Хънтингтън с неговата карта на разделителната линия. Тогава написах дълга статия, която в съкратен вид излезе на страниците на вестник „Стандарт”. Години по-късно, когато блоговете се превърнаха в нещо изключително важно, през 2006 година, публикувах пълния вариант на статията в блога си, под названието: „Грешката на Хънтигтън. България не е острие на православната цивилизация”[1]. Това беше първата половина от осмислянето на положението на България, според Хънтингтъновата парадигма. Не е чак толкова трудно да се обясни защо България трудно може да бъде отнесена към православната цивилизация, още повече пък да бъде разглеждана като нейно острие. Големият въпрос обаче е към коя цивилизация да бъде отнесена България.
Отговорът на този въпрос дойде съвсем естествено с напредването на времето и с превръщането на отношението към глобализацията и към европейската интеграция в „кливидж” според смисъла, който се влага в това понятие в трудовете на Стайн Рокан[2]. Така сравнително бързо стигнах до разбирането, че България всъщност е „страна на разлома” според понятийния апарат на Хънтингтън, при това – „страна на разлома” от типа на Турция, където разделението няма географски измерения, а минава напряко през цялото общество.
В края на 2015 година вече можех да защитя тезата си на научна конференция и така се роди текстът: „Политическото прогнозиране в контекста на евроинтеграционния кливидж”[3].
Ескалацията на войната в Украйна, допринесе за разделението и острото противопоставяне в българското общество, което в много голяма степен е резултат на факта, че България е „страна на разлома”.
По принцип, човек би могъл доста да размишлява над мотивите на хората в България, които непосредствено след 24 февруари 2022 година, застанаха на страната на Путин. При едни от тях, позицията им е въпрос на възпитание и на наслоения през целия им живот. Сама по себе си, тази тема може да напълни книга, като за „голяма докторска дисертация“, но на всеки му е ясно за какво става дума и в момента тук многото думи са излишни.
При други е въпрос на зависимост и на „благодарност“ за някакво облагодетелстване в близкото минало. Тези хора могат да бъдат разбрани по-лесно, макар че няма нищо нравствено в това да оправдаваш заличаването на Мариупол с деловите си ангажименти. Но тук все пак, става дума за зависимост, а не за изцяло свободно волеизявление.
При трети, привързаността към Русия и към Путин си е откровено агентурна дейност. Подобно поведение и ангажираност по принцип се преследват от Наказателния кодекс, но „институциите” в държавата, на които би трябвало да се занимават с тези неща не проявяват особена активност.
Има и една категория хора, при които става дума както за възпитание и наслоения, така и за типично българската опозиция срещу всеки официален съюзник на България в даден момент. (В съветско време тези хора са разправяли вицове за Леонид Брежнев).
Изложеното до тук представлява опит за някаква, макар и не най-задълбочената и детайлна класификация на българските привърженици на Русия във войнта й с Украйна. Важно е обаче да се отчете, че тя почива в голяма степен на емпирични наблюдения и рационални съображение. Тяхната дейност в България обаче е свързана и с прояви, които не са рационални, а трябва да бъдат отнесени към сферата на ирационалното.
На първо място, това е бруталната лъжа. Лъже се безогледно, безочливо и безцеремонно. На пръв поглед случаят е ясен и напълно „чернобял”. Една държава е нападнала съседна държава с цялата си военна мощ, „полира” градовете й един по един, но продължава да твърди, че не води война и армията й всячески избягва да стреля по цивилни. Вярно е, че по време на война първа умира истината, но тук истината е умряла още преди войната.
Впрочем, да си спомним многократните изявления на Путин от преди 2014 година (в момента из нета обикаля един такъв цитат от 2008 година), че границите на Украйна са международно признати, в това число и от Русия и никакъв Кримски въпрос не съществува.
На второ място идват безскрупулността и безочието, с което се демонизират украинците, украинската държава и политическите им лидери. В българското публично пространство броди сравнение между Република Северна Македония и Украйна, придружено от тезата за „несъществуващата” украинска нация, която била също толкова имагинерна като македноската нация. Такава е „опорна точка”, може да бъде измислена само от Соловьов и подобните му пропагандисти, които може би един ден ще бъдат обвинявани повече от Путин за избухването на войната и жестокостите в нея.
Удивително е многообразието от лъжи, инсинуации, лъжи с десет процента истина в тях, отровни лъжи съдържащи деветдесет процента истина и какво ли още не. Наистина, по-лесно могат да бъдат разбрани хората, които имат някаква пряка материална изгода от Русия, в сравнение с тези, които напълно безплатно се „самозомбират“ и работят в полза на триумфа на злото. Защото нашествието на Путин в Украйна е „марш на злото” в най-чист вид.
Тук обаче трябва да се добави още нещо и това е въпросът за перспективата на разделеното общество в България. Стана вече дума, че на други места в съвсем научен, а не в публицистичен или полемичен план, съм се опитал да докажа, че България е „страна на разлома“, според класификацията на Самюъл Хънтингтън. В книгата си „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, той защитава тезата, че в бъдеще конфликтите и противоречията ще са най-вече на цивилизационна основа. Пак там той прокарва границите между отделните цивилизации и въвежда понятието „държава на разлома“[4].
Стана вече дума на няколко пъти, че като примери за „държави на разлома“, Хънтингтън посочва Украйна и Турция. Трябва обаче да сме наясно, че книгата на Хънтингтън (той за съжаление е покойник, иначе щеше да има какво да каже днес) е писана в края на двадесетия век. Тогава Украйна наистина изглеждаше „цивилизационно разделена“, било по религиозен, било по езиков принцип. Днес виждаме, че в огромна степен, поради изпитанията на войната, започнала през 2014 година и ескалирала през февруари 2022 година, с огромното участие на Владимир Владимирович Путин, и държавата Украйна, и украинската нация са повече от консолидирани. Ако беше жив, Хънтингтън сигурно без всякакви угризения щеше да приеме, че и в цивилизационната принадлежност има динамика.
Проблемът обаче не е Украйна, а България. За разлика от консолидираната и мобилизирана да защити физическото съществуване на народа си Украйна, България е толкова разделена, че се е превърнала в христоматиен пример на „държава на разлома“. Българите сме разделени на про-украинци и про-руснаци; на глобалисти и анти-глобалисти; на привърженици на европейската интеграция и на нейни противници; на про-американисти и на анти-американисти.
И колкото повече разделителни линии да изчертавам, толкова повече се вижда, че става дума за две едни и същи „общности“, които по забележителен начин съвпадат, каквито и „кливиджи“ (разломи, според терминологията на Стейн Рокан) да прокарваме. Има ясен конфликт между тези две общности:
От едната страна са тези, които харесват най-общо казано западните ценности (с цялата условност на това понятие), свободата като ценност (пак с цялата й условност) и забележете – рационализма. Хората, които отричат науката, за които ваксините са „експериментални течности“, рядко стоят на демократични или на евроинтеграционни позиции. Те наричат мракобесието си – „патриотизъм“.
От другата страна са хората, които искат да построят милион берлински стени, които крият омразата си към европейската интеграция зад голисткия етикет „Европа на Отечествата“, които смятат глобализацията за световно зло и за световна конспирация. Към тази група по естествен път се присъединява и по-голямата част от противниците на ваксините, каквито в България имаше и преди да чем за COVID-19; на привържениците на ирационалното – от криво разбрана православна мистика (ключовата дума е „криво разбрана“) до „химическите следи“ оставяни от самолетите в небето и вяратав плоската Земя.
В очите на тези хора, Западът е враг, освен всичко друго и защото там науката е уважавана и напредъкът в повечето научно-изследователски предметни области е огромен. Има и по-умерени хора, които просто се плашат от настъпващите промени и биха предпочели всичко да си стои така, както е. Тези хора също лесно се мобилизират примерно срещу „Истанбулската конвенция“ или други подобни документи.
Разделението на българското общество е много сериозно и твърде трайно. Противоречията се трупаха дълго време и продължават да се трупат по експоненциална зависимост. Изгледи за спиране на конфронтацията няма. Напротив, нещата отиват към още по-лошо.
Възниква въпросът, какво ни чака при различните сценарии за развитие на сегашната ситуация.
Единият сценарий, който е крайно песимистичен, е победа на Путин в Украйна и продължаващо развитие на успеха му в югозападно направление – през Молдова към Румъния и България. Тук е много лесно да се предскаже, какво ще стане ако България бъде отново „освободена“ от Руската армия, може би за трети път в исторически план. На сцената ще излязат куп хора, които до този момент са се спотайвали и са се „снишавали“ по тодорживковски и са писали списъци.
Тези списъци, естествено ще са подготвени да посочат вредоносните елементи – привъжениците на либералната демокрация и на геополитическата ориентация към Запада. Но следвайки логиката на всяко „смутно време”, в тях вероятно ще попаднат и доста русофили и дори привърженици на Путин – най-вече защото не са били достатъчно яростни в отстояването на убежденията си или пък защото пишещите списъците ще видят в тях конкуренция за постовете за които лелеят мечти.
След това ще станем свидетели на нещо, което вече е било. Първо, разбира се ще има „безотчетни“ месец-два, през които ще се разчистват най-вече лични сметки, а също така ще се „елиминират“ хора, които трудно могат да бъдат обвинени в каквото и да е, дори в ругаене на Путин, но са някакъв проблем за представителите на новоналагащия се елит.
След това вероятно ще има трибунал над „враговете на човечеството“, които са имали нахалството да не боготворят Путин. Те ще бъдат заклеймени, че са му противоречили по най-безотговорен начин. Позицията по отношение на войната тук ще има решаващ характер за присъдите, като можем да не се съмняваме, че междувременно смъртното наказание ще бъде възстановено.
След това ще започне „превъзпитание“ на широките маси, която ще се съпровожда задължително с преразпределение на собствеността. Мнозина русофили и дори привърженици на Путин от по-заможните прослойки изведнъж ще научат, че са врагове на „правата вяра”, защото имуществото им е незаконно придобито. За твърдението, че имуществото е незаконон придобито няма да са необходими доказателства – всичко ще става просто с посочване. Незаконно придобитото имущество, ще трябва да да стане достояние на новите „праведни хора“. Затворът и концентрационният лагер в Белене естествено ще се пръснат по шевовете си, а на каменната кариера в Ловеч няма да остане камък върху камък от възпитателна дейност.
Да се напише прогноза, какво би станало при поредното ни освобождаване изобщо не е трудно. Много по-трудно е да си отговорим, какво ще стане в случай на поражение на Путин и на отблъскване на войските, изпратени да „денацифицират“ – днес Украйна, утре и други държави.
Разделението няма да изчезне. Напротив, у привържениците на Путин ще останат всички възможни нюанси на реваншистките настроения. Мнозина (по-подлите) ще се снишат, някои дори може да се покаят, но те ще са единици. Останалите ще останат на здравите си позиции и ще чакат следващия месия. Или пък ще търсят упование в тълкуванието на Библията, което предсказва, че китайците ще завладеят света. Тези хора ще продължават да чакат, някой да ги освободи от тегобата да бъдат свободни и да започне да им казва или дори да им показва, както в армията с „прави едно, прави две”, как точно да се държат и как да си подреждат живота.
Тези хора ще продължат да живеят с убеждението, че всъщност те са мнозинство, че те са правите, а около тях има едно малцинство от дегенерати, които се кланят на прогнилия Запад и на Антихриста. Тези хора ще обясняват, че походът на „освободителите“ не е успял не защото обективните обстоятелства са били срещу тях, а защото някой е предал каузата.
Нищо чудно да се появи и някоя особено радикална политическа „секта“, която да обяви Путин за предател така, както беше обявен за предател Горбачов. Всъщност, тези хора биха имали много по-голямо основание, но мотивите с които ще обявят Путин в предателство няма да са в посока на това, че е разсипал държавата и я е изправил срещу кажи-речи целия свят, а защото американците са му платили да загуби войната.
Привържениците на демокрацията, Западните ценности, свободата в разните й форми, естествено ще си останат на позициите. Те ще имат един кратък период от време, в който да се порадват на победата си, но след това ще се изправят отново пред разделението на българското общество в цялата му прелест.
Много бързо „свестилите се“ бивши привърженици на Путин, които междувременно ще са станали някакви други „фили“, отново ще отворят уста и пак ще обясняват, как някой иска да ни изличи от повърхността на Земята; че сме жертва на заговор на рептилиите; че свързаността на света е бедствие, измислено от сионските мъдреци, йезуитите или от Бил Гейтс и екипа му (подходящото се попълва по желание).
Репресии над привържениците на Путин няма да има, поради простата причина, че техните опоненти никога няма да станат като тях. Много добре си спомняме, че след падането на Берлинскат стена през 1989 година, най-малко крещяха за възмездие тези, които бяха „събрали жизнен опит“ по концлагерите и затворите. Още повече, че при разиграването на описания, благоприятен сценарий, привържениците на Путин няма да са извършили престъпленията, които биха извършили в условията на неблагоприятния сценарий. А и кой ще наказва някого заради личното му мнение в едно демократично общество?
И така просто ще влезем в нов цикъл на противопоставянето в „държавата на разлома“. Авторитарните режими няма да са се разпаднали – поне Китай винаги ще е под ръка за вдъхновение на любителите на силната ръка и синхронното маршируване. Русия ще е претърпяла поражение, ще е с „разкървавен нос“, но до повече най-вероятно няма да се стигне. Най-малкото, защото едва ли на някого в демократичния свят ще му допадне перспективата Китай да „придобие“ половин Сибир и излаз на Северния ледовит океан. В този благоприятен сценарий, Русия просто временно ще бъде отказана от претенциите си да бъде велика глобална сила и ще бъде оставена да бъде фактор от регионално значение.
Ако руснаците успеят да произведат някаква нова фасадна демокрация с по-изискана фасада, най-вероятно ще й се оставят и допълнителни церемониални функции от рода на участие в Г-8, Г-20 или нещо подобно. Каквото и да говорят нашите привърженици на Путин, Западът и американците в частност, изобщо не са унижавали Русия след имплозията и разпадането на СССР. Напротив, те направиха куп неща в обратната посока, но в момента в Москва е на мода да се казва на бялото – черно.
Така че в нашето българско „общество на разлома“, ще съществуват всички ментални, политически и геополитически условия, за да продължи разделението. Боя се, че въображението ми не достига, за да прогнозирам, какво форми на съжителство би могло да роди това противопоставяне в „държавата на разлома“.
[1] Дечев, Теодор, Грешката на Хънтингтън І част, БЛОГ.бг, 11.10.2006, 21:51, https://teodordetchev.blog.bg/politika/2006/10/11/greshkata-na-hyntingtyn-chast.18241 ; Дечев, Теодор, Грешката на Хънтингтън ІІ част, БЛОГ.бг, 11.10.2006, 22:06, https://teodordetchev.blog.bg/politika/2006/10/11/greshkata-na-hyntingtyn-chast.18243 ; Дечев, Теодор, Грешката на Хънтингтън ІІІ част, БЛОГ.бг, 11.10.2006, 22:17, https://teodordetchev.blog.bg/politika/2006/10/11/greshkata-na-hyntingtyn-chast.18245
[2] За „кливиджите“, кливидж структурите и отражението им върхе формирането на партийните системи в демократичните държави, виж: Липсет, Сеймур Мартин, Стайн Рокан, Кливидж структури, партийни системи и групиране на гласоподавателите, Сп. „Политически изследвания“,Год. III, Кн. 4, 1993 г., ISSN 0861-4830, стр. 48-74; Алард, Ерик и Хенри Вален, Стайн Рокан: Интелектуален профил, Сп. „Политически изследвания“,Год. III, Кн. 4, 1993 г., ISSN 0861-4830, стр. 75-85; Кунле, Стайн, Сравнителната политология в Берген, Сп. „Политически изследвания“,Год. III, Кн. 4, 1993 г., ISSN 0861-4830, стр. 86-88; Rokkan, Stein, Citizens, Elections, Parties, Oslo, Universitetsforlaget, 1970; Lipset, S. M. and Stein Rokkan, Party Systems and Voter Alignment, New York, The Free Press, 1967.
[3] Дечев, Теодор, Политическото прогнозиране в контекста на евроинтеграционния „кливидж“, Преструктуриране на политическото и идеологическото пространство в България, Европа и света. Между умереното и радикалното в политиката. Между полюсите на мултикултурализма и национализма. Национална конференция. Посветена на 25-годишнината от началото на Прехода в България, Сборник със студии и статии, въз основа на доклади и презентации от научна конференция, 27-28 ноември 2014 г., Издателски комплекс – УНСС, С., 2015 г.,стр. 314 – 325, ISBN 978-954-644-772-2
[4] Виж примерно: Хънтингтън, Самюъл, Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, Изд. „Обсидиан“, 2015 г., ISBN 9789547691964 в превод на Румяна Радева.
