Членството във влиятелната общност не води задължително до икономическо чудо…
Политическото влакче на ужасите през последните години често отвлича вниманието ни от въпроси, всъщност най-важни, но твърде „бавни“ и дългосрочни, за да присъстват в информационния поток на нашия петсекунден свят. Теми с хоризонт десетилетия и поколения, каквато за България е въпросът за членството в Европейския съюз.
Това членство е цивилизационен ход, върнал през 2007 г. българската държава там, където са били тракийските земи в състава на Римската империя през I – IV век. В повечето отношения, подобно развитие на нещата е най-доброто възможно за страната – докато не дойдат варварите. В същото време, след 15 години в ЕС България още е outlier, прецедент, сочещ различни от европейските социалноикономически характеристики и тенденции.
Примерите за това са многобройни. През 2020 г. час труд в България струва 6.5 евро при 28.5 евро средно за ЕС. Медианата на доходите е 24% от тази на ЕС (достига 48%, ако се отчетат по-ниските цени в България, но паритетът на покупателната сила не е тъй важен в търговски и икономически съюз). В показателите за неравенство, преки и косвени данъци, смъртност, жп транспорт, дори тютюнопушене, ЕС и България всеки път са различни.
Немаловажна последица от това структурно различие е, че когато страните членки работят върху общи политики на съюза, България често се оказва пречка: потенциални отрицателни последици за икономиката на България, която е нетипична за ЕС, пречат на по-смелото приложение на различни мерки за напредък в съюза.
Разбира се, препятствието не е кой знае какво и изоставащата членка лесно се заобикаля с обтекаеми дефиниции и дерогации. Но България все по-упорито се мисли като чуждо тяло в ЕС. Раздалечават се не само социално-икономическите, а и политическите траектории.
По принцип е редно най-бедният да получи пропорционално повече помощи за развитие, но в същото време не може да се позволи нетните вноски в бюджета на ЕС да финансират нетипичния български социален и политически ред. Който няма, ще му се отнеме.
От гледна точка на България това положение на нещата говори, че обещаваната на населението конвергенция на жизнения стандарт няма да се осъществи. Тоест, пътят, по който днес се движи България, може би не води до средно европейско качество на живота за масата български граждани в обозримо бъдеще.
Тезата, че процесите на конвергенция са по-слаби от очакваните и че със сегашния подход новите членки няма да се доближат до икономическия стандарт на ЕС беше изложена още през 2013 г. във важна статия на Бундесбанк[i]. Със своята черга от институции и икономика, изпъстрена с мотиви от Латинска Америка и Близкия Изток, бъдещето на България не е на средна европейска държава.
Подобно заключение не е неочаквано, но във всички случаи то не е честно споделено с гласоподавателите. Затова е важно да се разбере, че „догонването“ не може да е само количествено, а изисква структурни пренастройки. Не може България да има европейска икономика и качество на живота, ако не се развива според европейския модел.
„Европейският модел“, най-общо казано, се състои от частен характер на икономиката и финансите и здрави публични услуги: защита на труда, разходно-покривни пенсионни системи, публично здравеопазване и образование. За да се постигне доброто качество на публичните услуги, социалните осигуровки в ЕС са по-високи, а данъчното облагане на по-високите категории на доходите е прогресивно.
В България публичните услуги са на много по-ниско от европейското ниво. Например, публичното здравеопазване тук се осъществява с 5 пъти по-ниски от средните за ЕС разходи на човек. Но има нещо дори по-показателно: българите плащат от джоба си близо 40% от всички здравни услуги, при 15% средно за ЕС.
Корелационният анализ показва, че колкото по-ниски доходи има дадена страна в ЕС, толкова по-силно акцентира тя върху публичните здравни услуги (r = 0.75). България отново се движи в обратна посока, като най-ниските в ЕС общи разходи за здравеопазване се съчетават с най-висок в ЕС дял на разходите „от джоба.“ Този факт говори, че разликата с ЕС не е просто в размера, а в социалните отношения, в институциите.
В широк смисъл, институция означава начин, по който се правят нещата, включително принципи и правила. За да отбележи европейски напредък, България трябва не просто да подобри икономическите и финансовите си показатели (уж ниският държавен дълг не е задължително плюс), но да се погрижи за институциите си.
Щом публичните услуги в България не са на ниво, значи ли това, че частният сектор просперира? По данни на Международната организация на труда, публичният сектор в България е 21%, също колкото във Франция и Гърция и по-малко, отколкото в Естония.
Но празнината, отворена от сравнително ниския публичен дял в икономиката не се запълва от частния сектор, а от квазидържавни структури: корумпирана система за обществени поръчки, почти монопол на про-правителствени медии, раздути разходи за строителство и ремонт на пътища, огромни вградени ренти в енергетиката и ред други. Макар че частната собственост преобладава на книга, тя силно разчита на ресурсите на държавата, като партиите във властта осигуряват бизнес на своите кръгове от фирми.
Така българският социално-икономически модел е точно обратен на европейския: значителна, но прикрита роля на държавата в икономиката (упражнявана в частен интерес на бизнес или партия – и затова деструктивна), и незаинтересуваност от доставянето на качествени публични услуги за населението.
В инерционната среда на националната политика този модел ще се възпроизвежда още дълго, ако не настъпят системни сътресения с неочакван характер. Удовлетворени ли са хората на България от подобно състояние на нещата? Изследванията твърдят, че не са – субективното удовлетворение от живота е много ниско, с което България отново не е типична за ЕС страна.
По тази причина, а също и предвид драстично обезлюдените региони, в които усещането за държавност се разпада, правителствата на България трябва да започнат да прилагат самостоятелни политики за бъдещето на страната. Политики, определено свързани с ЕС, но все пак самостоятелни като цели. Очевидно членството в ЕС не е факт, сам по себе си гарантиращ качество на живота и бъдеще на страната.
Национални политики са необходими не само за актуални днес теми като иновации или зелен преход в енергетиката, но и в „сфери с бавен оборот“ като наука, средно образование, производителност на труда, управление и намаляване на отпадъците, оползотворяване на земята и много други подобни неща.
В същото време, бъдещо отговорно правителство трябва да изостави скритата си разпределителна роля в икономиката. Възможно ли е публична инициатива за подобрение да се съчетае с отпускане на лостовете на властта?
Това далеч не е единственият парадокс, свързан с пътя на България в ЕС. На практика, ако за да забогатее днес България направи същото, което преди нея са правили по-развитите европейски страни, тя ще срещне критики в ЕС.
Също и ефектът от икономическата общност върху българската икономика не е безспорен: 66% от износа се насочва към ЕС, но в голямата си част това не е износ на български стоки и услуги от български фирми, а на части и компоненти във вериги на доставките на чужди фирми, или на суровини. Добавената стойност и страничните благоприятни ефекти от такъв износ са ниски.
Често най-голямата пречка за успеха и признанието навън е от вътрешно естество. Системната логика говори, че за да се развива икономически, България трябва да тежи повече на мястото си – както като икономически партньор в своя регион, така и с повече внимание към вътрешния пазар, в това число към публичните услуги. Тогава и политическото сътрудничество на България с ЕС ще е по-успешно.
[i] Borsi, Mihaly Tamas and Norbert Metiu. “The Evolution of Economic Convergence in the European Union” Deutsche Bundesbank Discussion Paper, No 28/2013. Едно от заключенията в иконометричния анализ е, че „клубовете“ с конвергенция се формират главно на базата на географския регион и не са свързани задължително с членство в паричния съюз.
