Петър Ганев представя акцентите от анализа на Института за пазарна икономика
Анализът на тема „Оценка на ролята на централната и местната власт при предоставянето на социалните услуги в контекста на новото законодателство“, разработен от ИПИ, има за цел да отправи задълбочен поглед към ролята на централната и местната власт в предоставянето на социални услуги в България, в търсене на оптимални решения при влизането в сила и прилагането на новия Закон за социалните услуги. Макроикономическият сравнителен анализ на ефективността на социалното подпомагане в България[1] ясно показва, че социалните трансфери и услуги в страната не успяват да постигнат желаните и очаквани резултати – социалните плащания продължават да имат ограничен ефект върху намаляването на бедността и ограничаването на неравенството. В същото време преобладава схващането, че социалните услуги имат слабо покритие спрямо нуждите на населението. Последното твърдение е изследвано и в голяма степен потвърдено в проучването.
Моделът на социално подпомагане в България има условно две котви – трансфери, тоест социални помощи и плащания към различни групи, и социални услуги, които се предоставят почти изцяло от общините, като делегирани и финансирани от държавата дейности. Ако оставим настрана пенсионните и здравни плащания, то към момента социалните трансфери и социалните услуги получават приблизително еднакво публично финансиране. Прегледът на социалното подпомагане в България[2] показва, че социалните трансфери не винаги са ориентирани към най-бедните и често насочват публичен ресурс към изключително широк кръг бенефициенти. Една от най-големите социални програми например – семейните помощи за деца, традиционно достига до над половината деца, което означава, че това плащане може да се разглежда като почти хоризонтална подкрепа за доходите на семействата с деца в страната, но не и като политика, насочена към решаване на проблемите на децата в най-тежки материални лишения.
Оценката на потребностите и обхвата на социалните услуги е ключов въпрос пред адекватността на системата за социална закрила в България. Детайлни данни от Агенцията за социално подпомагане (АСП) показват, че
1) има сериозен недостиг на капацитет за предоставяне на социални услуги в страната и
2) разликите в покритието на различните услуги са големи, като недостигът е най-вече в резидентните услуги за пълнолетни лица.
В някои резидентни услуги броят на чакащите е в пъти по-голям от капацитета на системата. Неравномерното разпределение по региони също прави впечатление, като това има отношение и към предизвикателствата пред изготвянето на Национална карта на социалните услуги през 2021 г.
Данните за броя на потребителите в социалните услуги за деца по вид (консултативен тип и резидентна грижа) и специализираните институции за деца (домове за деца лишени от родителска грижа) показват общ обхват на системата в рамките на 14-15 хил. деца и брой на чакащите от порядъка на 150-200 деца. Данните за обхвата и чакащите са сравнително постоянни за периода 2017-2020 г. Следва да се имат предвид и близо 2 хил. деца, настанени в професионални приемни семейства – повечето сключили договор с общината и една малка част сключили договор с дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на приемното семейство.
Данните за броя на потребителите на социални услуги за пълнолетни лица (специализирани институции и социални услуги в общността) показват общ капацитет на системата от около 19,5 хил. места и брой на чакащите от порядъка на 17 хил. души. През последните години броят на чакащите расте – от 10-12 хил. през 2017-2018 г. до над 17 хил. през 2020 г. Броят на чакащите е концентриран в определен тип услуги, като в някои недостигът е много голям.
Специализираните институции за предоставяне на социални услуги за пълнолетни деца и стари хора – това са домовете за пълнолетни лица с увреждания и домовете за стари хора – по принцип имат по-голям обхват, но при тях се вижда висок брой на чакащите. При близо 8,8 хил. ползватели в тези домове, броят на чакащите е близо 6,3 хил. души. Почти 2 хил. души са само чакащите в домовете за стари хора. Трябва да се отбележи, че капацитетът на тези институции е за над 10 хил. души, така че част от недостига потенциално може да бъде покрит. Броят на чакащите обаче остава голям и нараства през последните години.
В социалните услуги предоставяни в общността картината е разнопосочна. В дневните центрове за пълнолетни лица и за стари хора, както и в центровете за социална рехабилитация броят на чакащите е много малък, тоест почти не се отчита недостиг. Центровете за социална рехабилитация например имат над 4,5 хил. ползватели, а броят на чакащите е от порядъка на 100 души. Драматично обаче изглеждат нещата в центровете за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с увреждания и за стари хора. При общо около 1,6 хил. ползватели, броят на чакащите е близо 8 хил. души, тоест чакащите са 5 пъти над ползващите услугата. Подобна е картината и в някои защитени жилища, където броят на чакащите е в пъти над капацитета.
Данните сочат, че големият брой на чакащите е в резидентните услуги за пълнолетни лица и стари хора, докато дневните центрове изглежда имат сравнително добро покритие. Оценката на потребностите от нерезидентна грижа обаче е изключително трудна. Трябва да се отбележи, че липсата на официално чакащи, в т.ч. при някои услуги за деца, не означава автоматично липса на потребност. Напротив, рязкото повишаване на обхвата на някои „меки“ услуги в резултат на пандемията (като патронажната грижа) показва, че някои услуги могат рязко да повишат обхвата при наличие на организация и средства.
***
[1] Виж Макроикономически сравнителен анализ на ефективността и ефикасността на социалното подпомагане в България (ИПИ, 2020)
[2] Виж Анализ на основните програми за социално подпомагане (ИПИ, 2021)
