Упорството на влиятелна икономическа клика да държим данъците „ниски“ ни тласка към пропаст*
Преди време се наложи да изтеглим (сравнително малък) жилищен заем. Когато научиха за това, децата изведнъж станаха силно критични, когато им купувахме играчки без повод или предлагахме да вечеряме навън. „Трябва да започнете да пестите! – поучаваха ни те. – Стига сте пръскали пари, не искаме да ви плащаме кредитите, след като умрете!“
Черният детски хумор буди родителската усмивка, но далеч не е повърхностен. Големи или малки, изгодни или с висока лихва, публичните заеми, които теглим и харчим днес, ще изплащаме не ние, а нашите деца.
Нали са още деца, те трудно ще разберат, че всъщност сме изтеглили жилищния заем заради тях – за да има къде да живеят, играят и учат на спокойствие. По същия начин, ако средствата от държавните заеми отиват за неща, които дългосрочно правят живота в страната по-добър – добри пътища, скоростни влакове, модерни заводи, чиста енергетика, наука и култура на световно ниво – няма защо да се притесняваме.
Винаги ще има политици с детински възгледи за бюджетни излишъци и нулев държавен дълг. Затова снизходително ще подминем икономическите проповеди на Ники Василев и неколцината му съмишленици.
Но когато дългът започне да се трупа не заради производителни инвестиции, осъществени или подкрепени от държавата, а заради текущи разходи, които не са обезпечени със съответните приходи, вече имаме проблем.
Според средносрочната бюджетна прогноза, Министерството на финансите очаква в края на 2028 г. публичният дълг на България да достигне 82 млрд. лв. Това се равнява на 33.2% от очаквания брутен вътрешен продукт за годината.
82 млрд. лв. звучи стряскащо, но фактът е, че българската икономика става все по-голяма, а парите се обезценяват, така че суми, които някога изглеждаха непостижими, днес вече са тривиални. Много или малко е публичен дълг, съответстващ на 33% от БВП? За 2023 г. Евростат посочва, че публичният дълг на България е 22.9%, докато средното за Европейския съюз ниво е 80.8%. Само Естония има по-ниско съотношение дълг/БВП от 20.2%.
Дори дългът на България след три години да стигне 33% от БВП, това ще е ниско ниво на фона на останалите страни в ЕС. През 2023 г. само пет членки имаха по-нисък държавен дълг: освен Естония и България, също и Люксембург, Швеция и Дания. Така че без паника: от държавния фалит сме далеч.
Но проблемът остава: ние теглим и харчим заемите днес, а ще ги плащат децата ни. При това не ги харчим за пътища (нещо да сте чули за завършване на магистрала „Хемус“?), за чиста енергетика и иновации, а примерно за заплати на военни и полицаи. На същите онези полицаи, които питат „Какво ще правим сега?“, когато спрат кола на пътя. Теглим заеми и заради дефицитите в пенсионната система – при положение, че сами се лишихме от приходи в НОИ, като въведохме т.нар. втори пенсионен стълб.
България е в сериозна демографска ситуация. Заемите, които поема сегашната държава от 6.5 млн. души ще връщат примерно един милион души по-малко. Според прогнозите на ООН (впрочем оптимистични, защото не отразяват резултата от последното преброяване), през 2050 г. в България ще живеят 5.4 млн. души, а през 2070 г. – под 4.5 милиона.
На този фон не може да си позволим спокойствието да теглим държавни заеми за текущи нужди, а единствено за производителни цели: за начинания, които ще засилят икономиката и ще подобрят живота в страната.
Икономическият парадокс е, че когато теглим заеми, за да осъществяваме подобни полезни неща, размерът на БВП обикновено нараства, а по този начин относителният размер на дълга спада. Това е един от примерите за благотворни спирали в икономиката.
Но спиралата може и да е в низходяща посока, примерно: в слаба икономическа конюнктура приходите на държавата не достигат – теглим заем за текущи нужди – съотношението дълг/БВП се влошава – държавата отделя все по-голяма част от приходите си, за да плаща лихви – публичните инвестиции са недостатъчни – размерът на БВП спада още повече.
Изводът от всичко това е, че трябва много да внимаваме с дефицитите. Какво може да направим като държава, за да не стигнем до лошия сценарий? Възможностите са да съкратим разходите и/или да увеличим приходите.
Какво може да очакваме, ако съкратим разходите? На фона на останалите членки на ЕС, разходите на българската държава са доста ниски като процент от БВП: за 2023 г. те са 38.8% от БВП при средно 49% за съюза. Да орежем рязко разходите е неправилно икономическо решение, тъй като ще направи България по-малко привлекателно място и за жителите на страната, и за инвеститорите.
Ако извади голямата резачка на разходи, България ще загуби именно хората, които има най-голям интерес да задържи: образованите професионалисти. В наши дни те имат възможност да живеят и работят във всяка страна на Европейския съюз, пък и по-надалеч. Защо тези хора да стоят в България, ако децата им учат в зле поддържани училища с преподаватели, загубили мотивация заради ниски възнаграждения? Защо да живеят в страна-скъперник, която не осигурява средства за развитие на култура, спорт, здравеопазване, градска среда?
По същия начин, какво ще убеди инвеститорите да вложат парите си в България, а не примерно в Румъния, ако българската инфраструктура е в плачевно състояние заради липса на средства за поддръжката й, а от сиромашките училища излизат неграмотни кадри?
Оптимизиране на държавните разходи е нужно, но ако пристъпим към самоцелно „рязане“, само ще задълбочим проблемите на демографската и инвестиционната среда. За да бъде развита държава, България трябва да прави типичните за развитите държави разходи.
Остава възможността да увеличим приходите на държавата. Тоест, необходимо е България да промени данъчната си система.
Към 2023 г. държавните приходи в България възлизат на 36.8% от БВП. Средната стойност за ЕС е 45.5%. Нека се стремим не към средната за ЕС стойност, а към ниво от порядъка на 40%, колкото е в момента в Чехия и Естония. За България това означава по-високи държавни приходи с 3 процентни пункта от БВП, или над 6 млрд. лв. годишно.
Не е случайно, че точно такъв е размерът на очакваните бюджетни дефицити до 2028 г.: 6-8 млрд. лв. годишно според средносрочната бюджетна прогноза. В момента овехтялата данъчна система на България не събира достатъчно приходи предвид новото ниво на държавните разходи след 2019 г. Следствието е трупащи се дефицити: дългове, които ще плащат нашите деца.
Тези дългове не са резултат от някаква бюджетна разточителност, а от упорството на една влиятелна икономическа клика в България, че сегашната регресивна национална данъчна система трябва да се запази на всяка цена.
Ако данъчната система на България се реформира в посока, съответстваща на обичайните практики в ЕС, бюджетният дефицит, който започва да расте като снежна топка, търкаляща се по склона, ще се минимизира.
Да изпълняваш балансирани бюджети в свят, в който всички останали теглят кредити е глупава и вредна стратегия. Паралелно с данъчната реформа, бюджетният дефицит би могъл да се ограничи до 3-4 млрд. лв. годишно (1.5-2% от БВП), което ще позволи да се насочват повече средства за решаване на важните инфраструктурни проблеми на страната: ефективно водоснабдяване, магистрален пръстен с два тунела под Стара планина, чиста енергетика, образователна система, която осигурява знания и умения на ниво XXI век.
Звучи фантастично при сегашната политическа криза, но е реално да имаме всичко това, ако в продължение на примерно пет години насочваме 3-4 млрд. лв. годишно за изпълнение на важни национални задачи. Алтернативата е да останем без магистрали и със стара мръсна енергийна система, докато междувременно държавният дълг е набъбнал до опасни нива.
Данъчната система на България трябва да се реформира – от това ще спечели и бизнесът, и обикновеният гражданин, и бъдещето на народа.
*Коментарът е публикуван първо в изданието „Бодил“
